Jan 24, 2009, 5:21 PM

Кой съм аз 

  Prose » Narratives
1347 0 4
7 мин reading

                                            Кой съм аз

 

Хареса му северната гръцка земя. Със скалните си манастири кацнали на толкова причудливи места и с толкова много запазени други исторически забележителности.

За капак решиха да отседнат на брега на Паралия, в залива на юг от Солун. Място с много хубав пясък, приличащо досущ на западното понтийско крайбрежие.

Улица Кипроу. Хотел “Екстаз” – непременно пасващ на възбуденото им въображение. Нов хотел с прекрасни условия.

Още в първия ден забеляза магазина на първия етаж при излизането им на плаж. В първите дни на жаркия август,  отвън бяха извадени на показ  кожени палта с различно проблясващ косъм. В съседното помещение до отворения прозорец светлолик мъж шиеше пелерина.

Отминаха, разглеждайки магазините и кафенетата.

Жариха се целия ден на централния плаж, пред самата църква кацнала на метри от водата.

След обилната вечеря решиха за подобряване на храносмилането, да разгледат градчето. Тръгнаха от северната част на крайбрежната улица и стигнаха на юг до  малко пристанище.

 На връщане ги затрупа  светлината на бляскавите витрини. И както навсякъде в Ориента и тук в най-малкото и закътано пространство можеш да откриеш всевъзможни, дори понякога  съвсем неочаквани неща и всичко това така те упойва, че не можеш да не си купиш нещо. Върнаха се с пълни ръце.

Мъжът пред магазина изпращаше клиентка. След това се зае грижливо да подрежда окачените палта.

Приближавайки го Лъки повдигна ръка за поздрав и с усмивка добави:

- Браво, майсторе, хубава стока!

Мъжът се усмихна и рече:

- Вие бугари ли сте?

- Да.

- Как е? Хареса ви тука? – някак смешно говореше човекът.

- Да, много.

Лъки се вгледа поспрял в посребряващите коси. Лицето му бе свежо и много бяло, розово, почти като неговото.

- Ти македонец ли си? – попита и погледна мъжа в топлите очи. – Сборуваш като на стар македонски.

- Не. Яз сум грък. – отвърна човекът.

- От къде си? От тук ли си, от Паралия?

- От Кастория.

- Аха, от Костур – новото му име е Кастория. Намира се на северозапад, на юг от Битоля.

- Аха…

- Ти знаеш ли, че единият от моите прадедовци е от Костур. Преди много години, още турците когато са били там по тези земи, се е вдигнал и се е заселил в горния край на Пирин, близо до Благоевград. Сега всички от страна на майчиния ми род се наричат Костуркови. Никола Костурков, Иван Костурков, Милка Костуркова и така всичките… Та значи и моя единия корен е от Костур – Кастория де.

- Значи, ти си грък!

- Ами, сигурно съм грък? – засмя се Лъки. – Щом казваш. Знам, че в Брежани реката дето слиза от Пирина се нарича Ржана, както и реката в Костур. Имали сте там и хубаво езеро. Все ми се е искало, но още не съм сколасал да отида до там и да поразгледам.

- Да, има ги и реката и озерото.

Човекът се засмя, заговори нещо на гръцки, като движеше бързо дори ръцете си.

- Его лиго мила елиника. Еси милате григора, его ден боро каталавено. – каза Лъки, повдигайки рамене и тръгвайки добави:

- Калинихта!

- Какво му каза? – полюбопитства Мая, когато отминаха.

- Рекох му, че аз знам само няколко думи на гръцки, а той говори бързо и нищо не мога да му разбера. Пожелах му и добра нощ.

Но най-важното е, забележи, че ме определи като грък. Това означава, че тази земя на север до Сърбия е толкова многострадална и последиците от войните след 1912 година са неизброими. Ето сега виждаш като факт, че тези белолики хора, останали тук отпреди войните, се наричат гърци. Само на няколко километра на север от Костур, в Македония, същите бели хора се наричат македонци, а същите бели хора от района на Костурско и които живеем на юг от Благоевград се наричаме българи. А всички говорим един и същ език.

Какви сме всъщност?! Я ми кажи де!

Мая само повдигна рамене. В асансьора добави:

- Балканската история е толкова объркана, че никой със сигурност не би могъл да твърди стопроцентово какъв е, без да е проследил хилядолетните си родословни корени. А за по-сигурно това може да стане само с генетично – антропологичен анализ. Какви ли не хора са се движили по тези земи през хилядолетията…

Седнаха отвън на просторната тераса пред бутилка бяла гръцка “Рицина” и дълго споделяха мненията си по този въпрос. Накрая стигнаха до идеята, че всеки е свободен да се самоопределя както  и като  какъвто си желае или за какъвто се смята, без ама някой друг да има право да се вмесва в това му самоопределение. Всеки притежава свободата над собственото си съществуване.

А пълноликата луна, огряваща целия свят, бе разпростряла златистата си пътека далеко, далеко в гръцката морска шир.

 

© Цветан Войнов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря на всички нови мои читатели!!!
    Чувствам, че бях длъжен да го кажа, защото отдавна не бях влизал тук.
  • Феичка, скоро четох едно изследване, в което се казва, че две трети от хората на Балканите се питат "кои са всъщност". Колкото и много неща да ни сродяват, толкова и много ни разделят и различават..., и може би е права Илияна, че сме човеци и то "баш" балканци.
    Поздрави и за двете!
  • Поздрав и от мен! Отговорът е ясен за мен- хора сме, човеци, Балканци.
  • Наистина какви сме, всъщност?... Поздрав, Войнов!
Random works
: ??:??