Селото на баба Вяра бе затрупано със сняг още от ноември. До там се стигаше единствено по черен път и зимата често се оказваше неудобна а селото, изолирано от света. Старата жена живееше съвсем накрая, а от нейната къща се виждаше боровата гора, толкова красива, потънала в снежната белота.
Баба Вяра си обичаше селцето, с всичко беше свикнала, само с едно не можеше да привикне – със самотата! Вече десет години откакто бе останала вдовица. Имаше син и дъщеря, но те много отдавна не бяха при нея, живееха някъде в големия град и рядко идваха, все се оправдаваха с това колко им е трудно, как времето все не им стигало, много работа, много ангажименти...
Оставаше една седмица до Коледа. Баба Вяра знаеше, че и тази година ще е сама. По-рано дъщеря и идва с намерението да я придума да тръгне с нея, да изкара празниците при тях, та дори да остане повечко:
-Имаме стаи бе, мамо, защо се инатиш! Децата ще се радват да си около нас! А и тази къща, нищо не даваш да се пипа, гледай! Всичко е толкова о ...