След смяната на Тодор Живков от други, жадуващи за власт и пари „демократични патриоти", започнах често да виждам едно момиченце. Зиме и лете. По различно време през деня. И не всеки ден. Но достатъчно често за да напомня на света, че живеят и хора, като него. Като малко държеше отпред надпис „Моля, помогнете на сираче!" и по детски наивно и любопитно търсеше погледа на минувачите. От няколко години все по-често е без надписа. Клекнало пред една картонена кутия и мълчи. Много, много рядко изправя глава. Пресметнете сами на каква възраст е вече и какво изпитва, за да се реши да отиде и застане приблизително на едно и също място. Винаги спретнато и чисто облечена. През дните на Коледа и Новата година девойката отново бе застанала. Никога няма да забравя, как всеки път ме изглеждаше, когато преминавахме с моите деца край нея. Или оставях нещо, достатъчно за един човек да изкара една седмица, разбира се когато имах възможност за това. В очите имаше много неща - неочаквано щастие, тъга... В ...