КОЛЕДЕН РАЗКАЗ ЗА ЛЮБОВТА 

       ( първа част)

Аз съм отшелничка. Живея извън цивилизацията. Далече в Балкана. Някога моят днешен дом е бил хижа на Горското стопанство. Но отдавна е била запусната и напълно изоставена. Отидох в общината и пожелах да я купя. Заедно с няколко декара земя около нея. Съгласиха се. Продадоха ми я дори евтино. Аз съм богата наследница от заможен буржоазен род. След реституцията ми върнаха дядови и бабини имоти, всички в София. Една фабрика и огромно количество земя. Днес в регулация. Продадох всичко и наех фирма да построи хижата така, както аз искам. Оградих я с висок триметров зид, прекарах ток, вода и сателитен интернет. Заградих и земята, която владеех. Тя се оказа граничеща с огромна скала, а в скалата има пещера. Впоследствие разучих пещерата и установих, че през нея тече река. Не голяма, но не и малка. Обзаведох новия си дом по последна мода, с удобства и заживях в него. Освен това в банковата ми сметка останаха толкова много пари, че мога да живея с тях в абсолютен лукс не един, а три живота. 
Днес съм жена на 45 години. Нямам наследници. Не съм обвързана. И живея от 10 години далеч от цивилизацията, изолирана на около 40 километра от първото населено място. Занимавам се с писане. Написах много неща. Но не съм издала нищо. Това е само за мен. Пиша и живея с героите си. Те са моят свят, моето семейство, моето виждане за всичко. Никога не изпитах скука. Мои приятели са горските обитатели, птиците, щурците, пеперудите. Обичам полските и горските цветя, обичам бръмбарите и мравките в шумака. Обожавам да лежа на тревата и да гледам слънцето през клоните на дърветата. Лъчите му се пречупват и образуват пъстър калейдоскоп от цветни късчета светлина. 
Веднъж в месеца отивам в големия град с моя джип и там оставам на хотел за няколко дни. Купувам си провизии, ходя на изложби, представления, концерти. Храня се в скъпи ресторанти и се разхождам в оживени паркове и алеи. Така се зареждам с шума и глъчката, които ме карат после още повече да желая и да обичам моето отшелничество. Не спира да ме изненадва хорската суета, човешката лакомия и най-вече злобата и завистта. Това бяха и причините да избера този начин на живот. Може би защото израснах в свят на лицемерие и фалшива показност. Родителите ми бяха известни културни дейци и вкъщи се правеха огромни купони с различни фалшиви и превзети хора. Аз странях от този шарж и ходех да спя в къщичката на баба Рада, която беше в близост до нашата. Тази бабка беше моята истинска майка, татко и целият свят. Тя ме научи на приемане, мъдрост, медитация, самодостатъчност. 
От вчера съм в града. Настаних се в най-скъпия хотел. Обиколих най-луксозните магазини. И тази вечер съм на опера. Но сега се разхождам безцелно по булеварда в центъра на града и зяпам минувачите. Избирам си някоя физиономия и започвам да я анализирам. Обикновено, ако ми направи впечатление, тръгвам след нея за известно време, за да мога да я почувствам по-осезаемо. 
Хоп! Ето! Разминавам се с един клошар. Този клошар го срещнах и вчера тук, точно по тая улица. И тогава също ми направи впечатление, но имах друга работа, затова го подминах безразлично. Но днес решавам, че заслужава моето внимание и тръгвам до него и след него, зависи как се разминавам с минувачите. Булевардът е много оживен. Въпросният клошар е супер колоритен, дори направо страшен за някои хора. Лято е. Може би днес температурата на въздуха е над 35 градуса. Народът е с летни дрехи, а някои почти без дрехи. Аз съм с дълга феерична рокля с гол гръб и презрамки, която почти не се докосва до тялото ми. А клошарят е с дълго дебело палто, почти до земята. При това закопчано. Изпод него се показват крака, обути във високи ботуши. Ботушите някога са имали връзки отпред. Но сега човекът клепа с тях развързани, а езиците им се поклащат и шляпат при всяка крачка. В тях за уплътнения са напъхани крачоли на панталон. Мъжът е млад. Или поне така ми се струва между всичките космаци, които са израсли от главата му. Носи дълга до под раменете спластена на расти и от нересане и некъпане коса. И също толкова дълга и спластена брада и мустаци. На гърба и отпред на гърдите е преметнал по една платнена торба, съединени двете с въже, което носи на рамо. Не забелязвам никакъв недъг. Нито отрязан крак, нито ръка. Всичко си има човекът. Какво го е довело дотук? Може би наркозависимост? Върви с бодра крачка и няма стойка на болнав. Решавам, че трябва да разбера повече за него. И тръгвам да го преследвам и наблюдавам. Вече повече внимавам да не ме забележи и да не му направя впечатление. Някъде някога тези хора като него са направили крачка встрани и са се озовали извън рамките на обществото. Всеки от тях има съдба. Има история. А ние, останалите, отхвърляме неразбраните, дори ги заклеймяваме, презираме и мислим с отвращение за тях. 
Клошарят обиколи квартала. Върви с бодра и целенасочена крачка. Сякаш знае какво прави и къде отива. Аз вървя зад него. Нещо ме тегли да го следвам. След като обиколи два пъти квартала, без да се спре никъде нито за миг, той влезе в парка. Аз съм зад него. Паркът е голям. Има много дървета и сенчести места. По алеите вървят хора, а пейките са пълни с почиващи. Колоритната персона, която следвам, си избира самотна пейка навътре, под два огромни чинара, и сяда. Аз се оглеждам за място, откъдето да го наблюдавам. Ще ми се да е на сянка. Откривам такова и сядам. Моят човек седи на пейката и нищо не прави. Така минават няколко минути. Доскучава ми. Ставам и се отправям към него. Приближавам.
– Може ли да седна тук? – питам аз. 
Човекът така подскача и се стресва от моя въпрос, сякаш не ме беше видял и аз съм го изплашила. После се измества към единия край на пейката и се свива зиморничаво в палтото си. Аз сядам. Поглеждам към него. Усещам напрежението, което излъчва. Седи сковано и се е затворил като таралеж в палтото си при тази жега. Заключил се е и излъчва енергия на пребито куче. Не знам как да го заговоря, без да го изплаша още повече и да го прогоня.

– Имам нужда от теб – изтърсвам аз ей така, без да мисля. – Ще ми помогнеш ли? 
Той се свива още повече в шинела. Главата му потъва навътре в палтото. Единият крак заподскача от коляното и раздвижва купчината стари парцали и чумави коси, които представлява.
– Идвам с мир – продължавам аз. – Може ли да поговорим?
Той мълчи. Досега не е проронил ни звук дори. Дали не е ням? За чуване ме чува. Защото реагира. Не си спомням. Имаше ли някаква зависимост между глухотата и неможенето да се говори? Сега ми прави впечатление, че не смърди. И се учудвам. Как така? Изглежда абсолютен клошар. Мръсен и сплъстен! А защо не смърди?
– Махай се! – дочувам в този момент изпод палтото и космите. Значи говори. 
– Няма да ти направя нищо лошо. Дори напротив. Искам да ми помогнеш за нещо и ще ти платя.
– Аз не съм убиец!
– Моля!? – изумявам се аз. – Разбира се, че не си! Не искам никого да убиваш. За друго ми трябваш.
– Махай се! 
– Моля те! Нека поговорим! Може би ще успеем да се разберем.
– Аз не се разбирам с никого!
– Но аз имам нужда от теб! И съм убедена, че можем да се разберем.
Разговарям с купчина парцали и кълбо сплъстени расти. Човекът под всичко това не се вижда. Така се е свил като зародиш в палтото, че не ми е ясно как не се задушава. Оставям го малко, за да се успокои и да асимилира. Опитвам се да доловя вибрациите му. Все още е напрегнат и уплашен, но сякаш долавям и къс колебание. След близо пет минути на пълна неподвижност от негова страна изпод балтона леко и предпазливо се показва лицето му. Аз съм се извърнала към него и го наблюдавам. Трудно е да се каже лице. Някъде между всичко рунтаво, израсло върху главата му, се съзират две очи и един нос. Нищо друго. Очите се осмеляват да ме погледнат за миг, а после главата се извръща встрани. 
– Какво искаш? Изморен съм. Искам да си почина. Махай се!
– Не искаш ли да изкараш пари? 
– Остави два лева и си върви!
– За какво са ти два лева? – питам аз. – Мога да ти дам повече. Много повече.
– Сигурно си ченге. Но не съм направил нищо. И по-добре си върви.
– Не съм ченге. Гладен ли си?
– Не е твоя работа!
– Мога да те почерпя пица. Или нещо друго. Каквото искаш.
– Искам да се омиташ от тук! 
– Явно се страхуваш от мен. Но аз не съм страшна. Аз съм като теб. Отшелничка.
Клошарят се извръща отново към мен. Хвърля ми един презрителен поглед и се навежда, за да си вдигне торбите. Явно е решил да си върви. 
– Моля те, остани! Нека поговорим! – подканям го аз. Но той се изправя. Премята торбите през рамо и ми отговаря:
– С луди не се забърквам. Аз съм си сам. 
После се отдалечава. Аз оставам на пейката и го следя с поглед. Не се обръща назад. Нито веднъж. Седя с празно съзнание. Не мисля нищо. Само гледам в празното пространство, което остави този наплашен и изгубен човек. Поглеждам надолу към скъпите си сандали. Около мен ухае на безбожно скъп парфюм. Цялата излъчвам просперитет и благополучие. Какво ли си мисли в момента бедният човек? Със сигурност сериозно наруших вътрешния му свят. 
Поглеждам часовника. Трябва да се прибирам в хотела, за да се подготвя за операта.
На другия ден съм отново на улицата. Това ме забавлява и усещането е по-силно дори от разкоша и лукса сред богатото общество. Търся вчерашния клошар. Цяла нощ не ми даде мира. Все го мисля и искам да ги разбера тези хора. Може би си приличаме с тях. С изключение на това, че те нямат пари. А ако имаха, дали щяха да живеят като мен? Вървя по същият булевард, обикалям района, разглеждам и парка. От моя познайник няма и следа. Къде ли е сега?
В късния следобед, когато жегата ме умори, а обиколките не ми се увенчават с успех, се прибирам в хотела за почивка. На рецепцията ме посреща младата и учтива рецепционистка и ми подава една бележка:
– За Вас е! Донесе ми я едно малко дете. Каза да Ви я предам лично. Заръча да не я четем. Така и направихме.
Слисана съм. Никой не знае, че съм тук. Никого не познавам. Вземам бележката и оставям 5 лева. Без да я чета се прибирам в апартамента си и хвърлям чантата на масичката. Събувам сандалите от уморените си крака и се хвърлям на леглото. Гледам тавана и се чудя какво ми се случва. В юмрука стискам късчето хартия, дадено ми на рецепцията. Бавно отварям длан и поглеждам написаното.
„Аз не съм от Вашия свят! Моля да ме оставите на мира! Не нарушавайте и не усложнявайте живота ми! Боян.“
Боже! Дали това не е клошарят? Че кой друг да е? Не познавам никакъв Боян. А ако е той, как е разбрал къде съм отседнала? А как е разбрал за кого да предаде бележката?... Дали не ме е проследил?... След като си тръгна вчера! Сигурно се е скрил някъде, а после ме е проследил. Но как е разбрал името ми? Ужас! Съзнанието ми се обърква и не мога да дойда на себе си от изненада. Обаждам се на рецепцията. Питам за подробности относно приносителя на писмото. Момичето ми казва, че малко момче донесло сутринта писмото и казало, че е за госпожата от президентския апартамент. Питам има ли и други президентски апартаменти. Отговарят ми, че няма. Затварям телефона. Ами сега? В какво се забърквам? Дали съм в безопасност? Чудя се какво да направя. И изведнъж разбирам, че трябва непременно да намеря този бедняк бездомник. А защо решавам, че точно е бездомник? Ами така изглежда! А ако е свързан с цяла банда барбони като него? Дали не е най-добре да се прибирам в имението? Не! Няма да имам мира и спокойствие. Ще остана още ден-два и ще го потърся отново. Ако не го открия, ще си тръгна.
Следващият ден завършва по същия начин. От Боян, или там както се казва клошарят, няма нито следа. В хотела няма нова бележка за мен. Решавам да опитам и утре да го намеря. Ако стане – стане. Ако не, си тръгвам.
И този ден е напълно безрезултатен. От дрипавия клошар няма и следа. Обиколките на района се оказват безполезни. Вече няколко часа обикалям като смахната улиците. Изморена съм. Решавам да си почина в същия парк, в който разговарях с тайнствения бездомник. Дори сядам на същата пейка. Замислям се над неадекватното си държание. Дали самотата ми не ме прави вече малко луда? Или повече! Затварям очи и се отдавам на вътрешно наблюдение. На търсене на вътрешната си хармония. Замислям се над поведението си. Защо се поддавам на този импулс? Липсва ли ми нещо? Търся ли нещо? Какво ще направя след пет минути? Така се вглъбявам в себе си, че светът около мен изчезва. Седя на пейката под сянката на огромното дърво и потънала в унеса на вътрешния си свят, не усещам външния. 
Колко време съм така не мога да преценя. Но изведнъж установявам присъствие. Някой нарушава и замърсява енергията около мен. Отварям очи и го виждам. До мен на пейката седи клошарят. Сърцето ми прескача два удара. От учудване ми пресъхва устата. А той си седи на края на пейката и сякаш мен ме няма. Моето учудване се стопява и се трансформира в ням въпрос. 
– Явно си решила да ме преследваш – проговаря човекът ди мен. – Кажи какво искаш от мен и да се свършва!
– Аз ли те преследвам? – възкликвам аз. – Явно ти ме следиш. Как разбра в кой хотел съм отседнала? А коя съм? И как ме намери днес? Ти ме преследваш!
– Какво искаш от мен? – пита Боян. Поне смятам, че така се казва.
– Искам само да поговорим. Да ти помогна с нещо, ако мога. Искам да ти дам работа и да те измъкна от този живот на скитник.
– Искам, искам! – опонира ми мръсният мъж до мен. – Ама дали аз искам питаш ли се?
– Ами да! Питам се. Но не мога да си отговоря. Затова питам теб.
– Аз не искам помощ. Живея така, както съм избрал. Свободен.
– Свободен ли?! – възкликвам аз. – А от какво си свободен? Това палто не ти ли тежи? Не си ли гладен? Нима това е свобода?
– Живея по моите правила. Разполагам със себе си. Никой не ми нарежда нищо. 
– Предлагам ти да дойдеш с мен. Живея сама в планината. Далече от хората. Ще ми помагаш в ежедневието. Винаги има нужда от мъжка сила. В замяна ще имаш храна, подслон, дрехи и заплата.
– Но няма да съм свободен.
– Няма да те спирам да си тръгнеш, когато пожелаеш. Ако не ти харесва.
– Не искам никъде да ходя, за да се връщам, когато пожелая. Тук, сега и така ми харесва.
– Не ти вярвам!
– Това си е твоя работа.
– Защо се дърпаш толкова?
– Защото не ти вярвам! Защото не умея нищо да работя! Защото не искам да излизам от блатото, в което съм. Знаеш ли колко ми беше трудно да се приобщя към този живот? Не желая да ми се налага после отново да започвам отначало.
– Това ще ти се случи само ако ти го поискаш.
– Твоята увереност ме плаши. Как така ми предлагаш неща, без да ме познаваш? Че аз мога да те убия в тази твоя пустош! 
– Можеш.
– Еее...
– Но знам, че не си способен да го направиш.
Човекът до мен се размърдва. Явно всичко, което му се случва, го приема за нереално. Всъщност и аз самата не мога да се позная. Какви са тези предложения от мен? Дрънкам глупости, без да се замислям. Направо ужас!
– Сега се прибирам в хотела. Знаеш къде съм. Казвам се Нора. Ще чакам до довечера твоя отговор. Ето какво ти предлагам. Ако се съгласиш, ще те заведа на бръснар. За да те подстрижат и обръснат. После ще ти купя дрехи. За да хвърлиш тези ужасни неща по себе си. Ще те заведа на лекар, за да те прегледа и направи изследвания относно здравето ти. И след това отиваме в моя дом. Там ще живееш в собствено, отделно жилище. Ще ти бъдат осигурени всякакви продукти за готвене. Ще си готвиш сам храната. Ще напазаруваме заедно и ще можеш да избереш каквото ти харесва. В имението ще се грижиш за градината, парка, ще цепиш и режеш дърва. Ще вършиш неща, които за мен са трудни. Ще ти помагам. Ще те науча, ако не знаеш нещо. Ще бъдеш на заплата. Няма да плащаш нито за подслон, нито ток и вода, нито за дрехи. Ще си свободен да си тръгнеш, когато пожелаеш, с всичко, което си придобил. Но в града ще ходиш само с мен, веднъж на месец за по една седмица. Никакви приятели, никакви роднини. Впрочем имаш ли семейство?
– Не!
– А приятели?
– Не!
– Е, тогава всичко е ясно. Помисли и ми пиши. Ако не се обадиш до довечера, ще приема, че отказваш.
Тръгвам да ставам. Той седи и мълчи. 
– Довиждане или сбогом! – казвам аз вече изправена. Той седи и мълчи.
В хотела сядам с чаша вино на терасата и започвам да мисля. Дали не постъпвам глупаво и безумно? Ами ако вземе че приеме? Няма ли да се наруши целият ми съграден досега свят? Какво точно целя с това си предложение? Да му помогна? Да го измъкна от блатото? Едва ли! Има толкова други начини да му помогна. Без да рискувам живота и бита си.
Вечерта получавам бележка:
„Ще те чакам утре на мястото! Боян“
☆☆☆
    следва продължение ......