Семейство Пенчеви се караха рядко, но когато се караха, ставаше страшно, най–вече за съседите, които не бяха свикнали да слушат викове със сила над сто децибела. Не че Калоян Пенчев и жена му Албена не се обичаха. Напротив, много се обичаха даже, просто бяха твърде различни по характер и темперамент, което понякога пораждаше напрежение. Обаче те се бяха научили да тушират въпросното напрежението и това ставаше обикновено чрез бурен скандал, последван от още по – бурен секс.
– Нали ти бях казала да занесеш зелените обувки на поправка! – изкрещя с нежното си гласче Албена Пенчева.
– Смятах днес след работа да ги занеса – отвърна сопнато Калоян Пенчев.
– Ама нали ти казах, че тези обувки ми трябват за днес.
– Казала си ми, друг път.
– Много добре си спомням, че ти казах!
– Добре де, спокойно. Обуй други обувки, имаш поне сто чифта.
– Абе ти чуваш ли се какви ги говориш! Шефът твърди, че на онази рокля подхождат тъмнозелени обувки на висок ток. Да си виждал в дрешника да има други такива?
– Аз цял ден само за твоите патъци си мисля! Нà ти картата и отивай да си купиш каквито искаш обувки!
– Не ми викай!
– Ти викаш!
– Не, ти викаш! А освен това фотосесията е в десет часа, което означава, че нямам време да обикалям по магазините!
– И какво правим сега? Моята работа да не е по–малко важна, а? Вече съм старши кредитен инспектор, ако не си разбрала още.
– Много важен стана бе, много важен! Май забрави, че аз ти платих началната вноска за колата. С хонорара от…
– Аааа, онзи календар, дето приличаш на курва на него.
– Абе, какво ти разбира главата от изкуство!
– Добре, добре, тихо, че ще шашнем съседите.
– Не може да се разчита изобщо на теб, мухльо такъв!
– Какво им е на тези обувки, мамка им?
– Паднала е капачката на тока на едната, лявата.
– Пазиш ли капачето?
– Ей го, на.
Калоян взе чук и малки пирончета от шкафа на терасата и се зае да закове капачето на мястото му. Албена го гледаше скептично, защото знаеше, че мъжът ù има две леви ръце.
След третия несръчен удар на Калоян, капачето се счупи на две.
– Пак добре, че не се контузи – каза Албена и въздъхна театрално.
– Много съжалявам – смотолеви Калоян.
– Хайде, отивай на работа, сама ще се оправям.
– Нали не ми си сърдиш много?
– Как да ти се сърдя, ти си си такъв по природа. Все едно да се сърдя на кучето, че препикава джантите на колите.
– Обичаш ли ме?
– Обичам те, ама нали бързаше за работа?
– Работата ще почака.
– Добре, добре. Не, не, не ми е удобно на кухненската маса, по добре да го направим в спалнята.
– Ти си най–прекрасната на света!
– Това вече съм го чувала, така че давай по същество… и гледай да не ми развалиш прическата…
***
Албена бе доста ядосана на съпруга си. Не ù минаваше и не ù минаваше. Все още задъхана от положените усилия да прости, тя реши да звънне на някоя приятелка и да ù се оплаче от Калоян.
– Здрасти, Билянче!
– О, Албена! Днес ще се видим ли? Отворили са едно ново кафене…
– Не, не, не мога. Ужасна работа, направо не е за разправяне!
– Какво е станало?
– Скарахме се с мъжа ми, страхотен скандал беше!
– Защо ти е такъв гласа? Да не ти е посегнал…
– Ами… всъщност… крещях… после той без да иска счупи капачката на…
– Лошо те чувам, пращи.
– Счупи капачката и не мога да ходя на работа.
– Ужас! Кога стана, днес ли?
– Днес.
– Как?
– С чук.
– И не можеш да ходиш?
– Не, като патица ли да се клатушкам на фотосесията? Отложих я, нямаше как.
– И сега?
– Сега си лежа вкъщи. А той отиде на работа и ме заряза сама, все едно нищо не е станало.
– Да дойда да те видя?
– Не, не ми е до никого сега? Хайде чао, че тарифният ми план е икономичен и нямам много минути…
– Този твоят е за затвора!
– Е, простих му и този път. Чао.
– Чао, миличка. Всичко ще се оправи, не се притеснявай.
***
Биляна запали нервно цигара и набра телефона на приятелката си Валентина.
– Здрасти, Били.
– Валя, знаеш ли какво е станало?
– Предполагам, че не знам. Какво?
– Албена.
– Да. Какво Албена?
– Скарала се с мъжа си, сбили се, после той хванал един чук и ù строшил капачката на коляното.
– Леле! Сега в болница ли е?
– Не, лежи си вкъщи. Явно са я закърпили и се е прибрала. А онзи гадняр, мъжът ù отишъл на работа все едно нищо не е станало. Сама я оставил.
– Тя може ли да се оправя сама?
– Казва ли ти някой. Предложих ù помощта си, но тя ми отказа.
– Абе този Калоян свестен мъж ми се виждаше.
– Тя явно го обича много, защото няма намерение да се оплаква в полицията.
– И всичко ще се потули?
– Натам вървят нещата.
– Хайде да обсъдим всичко след час пред блока.
– Добре.
***
След дълго мислене Валентина се обади в банката, където работеше Калоян, и помоли да я свържат с прекия му началник. В крайна сметка, след дълго мотаене, я свързаха със секретарката на началника му, чието име беше Галина.
– Здравейте, казвам се Валентина Игнатова. Калоян Пенчев е мой познат.
– Какво мога да направя за вас, госпожо?
– Явно няма да ме свържете с началника му.
– Няма как, госпожо, той е на среща.
– Все пак ще му предадете ли това, което ще ви кажа?
– Разбира се, госпожо.
– Така… Въпросният Калоян Пенчев има навика да пребива жена си. В момента тя лежи със счупен крак в дома си.
– До нас не е достигала подобна информация, а и ние не сме нито полиция, нито болница, а банка.
– Тя няма да го издаде, вероятно защото се страхува от него. А и със сигурност е нямало свидетели, така че…
– Обърнете се към полицията, госпожо.
– Казах ви, че тя няма да подаде жалба. Но вашият началник може вземе мерки. И надявам се, че тъкмо това да направи, защото иначе има вероятност името на вашата банка да бъде опетнено. Въпросът е много сериозен, не го подценявайте.
– Да, госпожо.
***
Галина се чувстваше задължена да разнищи нещата докрай, защото се бе сблъсквала с домашното насилие и знаеше, че то води до ужасяващи последици.
Секретарката издири служебния телефон на Албена Пенчева и го набра.
– Албена Пенчева, моля.
– Днес не е на работа.
– В отпуск ли е?
– Не, в болнични. Търсете я на домашния.
– Да, благодаря. Бихте ли ми дали домашния ù?
– Вие сте?
– Аз съм колежка на съпруга ù. Моля ви, важно е.
– Нямам право да давам подобна информация…
– Моля ви!
– Съжалявам.
Галина се амбицира. Разрови се из Интернет, после и на много други места, и в крайна сметка се сдоби с домашния телефон на майката на Албена, която живееше сама в някакво видинско село.
– Здравейте, вие ли сте майката на Албена Пенчева?
– Да.
– Аз съм нейна бивша съученичка. Как е Албена?
– Ами добре е. Защо?
– Чували ли сте се днес?
– Не, защо?
– Вижте, имам информация, че е била пребита от съпруга си.
– Калоян?
– Да.
– Не е възможно!
– Опасявам се, че грешите, но оставям нещата на вас. Обадете ù се и проверете. Предполагам, че ще отрече, че е била бита, но ако наистина е със счупен крак, както дочух, не ù вярвайте, ако ви каже, че се е подхлъзнала в банята.
– Но как…
– Дочуване.
***
Майката на Албена държеше слушалката с треперещи ръце и чакаше дъщеря ù да вдигне.
– Ало?
– Албенче?
– О, здравей, мамо.
– Как си, Албенче?
– Добре съм, мамо.
– Защо си вкъщи?
– Взех си болничен. Ей така да си почина мъничко.
– Ама наистина ли си добре? Не си болна?
– Мамо, какво ти става? Не ми ли вярваш?
– Просто сънувах лош сън, миличка? Нещо ти е прегракнал гласът.
– Да, бяхме снощи на концерт. Иху–аха, нали знаеш.
– Калоян как е?
– Добре е, бачка.
– Слуша ли те?
– Ще слуша ами, къде ще ходи.
– През уикенда ще дойдеш на село, нали?
– Няма да мога, заета съм.
– Но нали обеща?
– Друг път, мамо.
– Но… Защо изохка? Да не те боли нещо?
– Охкам, защото ставаш досадна, мамо! Утре ще се чуем.
***
Майката на Албена звънна в полицията и сподели опасенията си.
***
Директорът на банката нямаше намерение да се заравя в лайната. Повече информация не му трябваше. Знаеше, че Калоян Пенчев е бил привикан в районното, знаеше, че жена му Албена е в болнични и че трудно ù се разбира какво говори по телефона, но най–вече знаеше, че една уважаваща себе си финансова институция не може да си позволи да държи служители, които бият жените си. Затова подписа заповедта за уволнение.
© Стефан All rights reserved.
Безжичен - занимаващ се чат-пат и с комуникации !