Конете в спомените на едно дете
Навремето вуйчо ми имаше най-хубавия кон в селото - една кобила, която направо си беше състезателен кон. Казваше се Мара. След смъртта на вуйчо (нямаше и трийсет години, когато почина), конят се използваше рядко и то само за да бъде впрегнат в модерната за онова време талига с ресори, което според мен Мара е приемала като голяма и незаслужена обида.
Вуйна ми напусна селото с момиченцето си Дуна и старците останаха с най-малката си дъщеря Йорданка и малкия си внук Христо, който беше само на шест години. Те не продадоха коня, най-вече заради паметта на вуйчо. С този кон също имам много интересни спомени, от които ще разкажа само два.
Зимата вече си отиваше. Снегът почти се беше стопил и макар все още да беше хладно, не можеше и дума да става за сравнение със студа преди месец. Отидох да навестя баба Динка и дядо Христо. Те много ми се зарадваха и баба веднага се засуети с какво да нагости скъпия гост. След като изметох вкусотиите, поднесени от нея, не проп ...