Живяло някога в малко селце козлето Борко. В малко стадо с добър пастир.
Всяка сутрин с нетърпение излизало от кошарата, за да се порадва на игрева и да вкуси свежия вкус на зелената трева.
Далеч от козите тревоги на своите по-големи братя и сестри, то бягаше от храст на храст, от клонка на клонка, като търсеше нещо по-свежо, нещо по-вкусно.
Понякога се убождаше на някой трън, но болката минаваше и то бягаше с рогата напред.
Край ливадата минаваше ручейче, което криволичеше и беше много забавно за детското мозъче на козлето.
Борко се чудеше как камъните са принудили водата да смени посоката си и въпреки това тя да ги охлажда през горещите дни.
Значи те я притискат, а тя помага.
И на други неща се чудеше козлето, но докато ги разбере, дойде Гергъовден.