Смрачавало се. Топла лятна вечер. По-точно краят на лятото.
Светулката започвала нощния си танц. Последният. Както си летяла и се носела над храстите и цветята, усетила леко убождане в светулкиното сърчице. Вместо да я заболи, станало ѝ необяснимо приятно и хубаво, ефирно леко, а щастие изпълнило цялото ѝ същество. Погледнала нагоре и видяла една звезда да ѝ намига. Не знаела, че я е пробола стрелата на Купидон, но вече знаела какво означавала това, защото усещала с прободеното си сърчице. Непреoдолимо желание да се въздигне до звездата и да се слее с нея се разляло по блещукащото ѝ телце, и се понесла нагоре.
- Светулке моя, спри! Ще изгориш! Искам да гледам всяка нощ красивия ти танц, искам всяка нощ да те имам, макар и на светлинни години. Ако продължаваш да се издигаш към мен, ще изгориш!
- Любов моя! Моят живот е предречен: последната лятна нощ е. Сутринта с първите лъчи на слънцето така или иначе ще изгоря. Но ако изгоря в стремежа си към теб, ще изгоря от любов. Но няма да умра, ...