Кратка приказчица
Свири дядо Люциян… Девойката го следи с очи. Седнала до него, на пианото тя повтаря чутото, а учителят ù поощрително ръкопляска. След около час на вратата лекичко се почуква.
-Урокът трябва да свършва, дете. Татко ти идва да те прибере – престрашава се дядо Люциян и става да отвори.
На момичето не му се тръгва. Още е под магията на звуците… Душата му – зареяна птица, се гмурка в море от лъчи, на музикална колесница с крилати коне тя лети. Пианото оживява с възторга на тези очи, ангелите са притихнали, унесен, всемирът мълчи. Под дългите пръсти изящни се ражда различен светът - неподозирано красив е в миговете на вълшебство...
Минават години и момичето неусетно се превръща в разкошна бяла бреза. Листенцата ѝ, като клавишите на любимото пиано от детството, при всеки полъх прозвънват в чудна мелодия. Привличат малки горски птичета – самородни таланти, чиято песен лети високо, високо… до върхарите, до душата… Но я дочува и дърварят. На пръв поглед той е привлекателен мъж, с покоряващ поглед и с твърди възгледи за живота. И тъй като противоположностите се привличат, той лудо се влюбва в брезата. Нататък приказката не ми се разказва… Всеки би се досетил за продължението.
Оттогава са минали много години. Побеляла е косата на девойката, тъжни са очите ù. В последните си мигове е сама, по-сама от всякога. Учудващо, крехка усмивка пробягва по напуканите ù устни. Една душа – зареяна птица, се гмурка в море от лъчи, на музикална колесница с крилати коне тя лети, за да се издигне високо, високо…
© Росица Танчева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Увлекателно разказано, мъдро.
-
Нина и Веси, сега виждам коментарите ви под кратката приказчица. Сърдечно ви благодаря!
-
Това е една от най-хубавите кратки приказки,които съм чела! Поздрави!
-
Хубава приказка изпълнена с чисти звуци! Браво, Роси!
-
Благодаря за коментарите, а на Безжичен и за тактичното подсказване, че очаква нещо повече. Безжичен, много ме радва мнението ти за романа ми "Осъзнаване" и за някои от разказите ми. За мен то е стимул да продължавам, но не чак толкова иносказателно. Е, променила съм се и писането ми ще е различно.
-
Твърде иносказателно... Хубаво! Но историческите ти разкази (и романи) ми липсват. Трудно се пишат. Аз ги помня и ги четох с удоволствие. Няма как да не помня "Осъзнаване" - едно от най-значителните произведения тук (и в българската литература, даже и ти да не го осъзнаваш от скромност)! И 2010 г. - една от най-плодоносните за "Откровения"!.
-
Увлекателно разказваш, Eia!
Финалът е много добър! -
"Дърво като един букет...
дърварят чака своя ред."
Сетих се за тези финални редове на едно стихотворение, писано незнейно вече от кого, докато четях тази толкова поетична кратка приказка, която страшно натъжава. Подсетих се и за горчивата, предстояща, участ на "малкия Моцарт", подсказана от Екзюпери в "Земя на хората". Да, много тъжно нещо е животът, щом красотата ни носи тъга. Поздравление, Роси, за въздействащата творба! -
Благодаря!
-
Хубаво, хареса ми.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
