Ръката и трепереше - външен израз на борбата вътре в нея между разума и сърцето. Но не - тя вярваше, че в любовта сърцето дирижира. И ето - пак. Този път желанието беше по-силно и от гордостта и. Набра познатия номер.
- Моля?
- Аз съм... как си?
- ... (едно достатъчно дълго мълчание, за да ускори пулса и). Трябва да поговорим! - Хладината, лъхаща от думите му, върна сърцето и в ритъм, то сякаш за малко спря и после пак заповтаря... отново неговото име. Една сълза си търсеше път по нежната кожа, но и тя стана лед и като бисерче се разби в земята.
- Да... Какво ще кажеш за онова заведение, където сядахме последния път?
- Бъди там в седем, сама!
- Добре, до тогава.
* * *
Тя влезе в завдението, душеше я вълнение. Вълнение като на първа среща, а тази, може би, последна... Беше точно седем, а все твърдеше, че не е по силите и да бъде точна.Той беше вече там, водеше и свой приятел.
- Хей... здрасти!
Той се обърна към нея и и направи знак да седне. Погледът му досущ отговаряше на ледения му то ...