Восъкът от забравената свещ се стичаше по ръба на масата. Навън бушуваше буря. Светкавици осветяваха черното нощно небе, а гръботевици раздираха спокойния шум от ромоленето на дъжда по прозореца. Момчето стоеше неподвижно, а студеният му, изпълнен с омраза поглед, бе втренчен някъде в пространството пред него. Навън присветна светкавица и в ръката му проблясна някакъв предмет – стоманен и остър. Той седеше на пода, облегнат на голата сива стена, по която като призраци пробягваха светлини и сенки от улицата. Чу се оглушителен гръм, който извади момчето от неговия транс. Той примигна няколко пъти и погледна към масата. Там стоеше догарящата свещ, а до нея имаше лист хартия с написано на ръка стихотворение и една доста изкусно нарисувана роза. Но тя не бе цяла – листът беше обгорен в долния си край. Момчето стана бавно и се приближи до масата. Без да обръща внимание на разтопения восък по пода, той взе листа и се приближи до прозореца. В този момент свещта изгасна напълно и единствено жълтеникавата мъглява светлина от улицата осветяваше лицето му. Той беше красив, с мъртвежки бледа кожа и остри черти на лицето. Все още беше само едно момче, но по изражението му се четеше смелост, решителност, а във вледеняващите му сиви очи се виждаше тъга, дълбоко вкоренена и в душата му. Когато се приближи до прозореца и погледна отново листа, той започна да чете шепнешком и устните му се движеха бавно, разкривайки два реда снежно бели зъби. Не беше стигнал и до половината на стихотворението, когато той изведнъж го смачка яростно в юмрука си, опря чело на прозореца и по изкривеното му от болка и гняв лице се стече сълза. В този момент уличният шум беше замрял, чу се само заглушен гръм от бушуващата буря. На момчето му се стори как всичко друго заглъхва, за да може да чуе как тази сълза, пазеща и прикриваща в себе си толкова много мъка и страдание, се разби на пода. Пръсна се така, както и душата му, когато се сблъска с реалността. Всички чувства, които той бе насъбирал в себе си, изведнъж изригнаха. Той започна да блъска по голите стени, сякаш търсеше изходот всичко това, искаше да излезе, да се махне, от тази стая, този град, този свят... Той отново се свлече на пода и хвърли смачкания лист в другия ъгъл на стаята. Взе в ръката си стоманения нож и погледна изражението си в него. Но вместо студените и безмилостни сиви очи, той видя в себе си поглед на човек, който се страхува, който тъгува, изпаднал в отчаяние, от което той виждаше само един изход...

Той избърса сълзите си с ръка, след което приближи ножа до китката си и си преряза вените. Той отново беше придобил своето спокойно и непроницаемо изражение. Гледаше неподвижно и безмълвно как горещата му кръв капеше по пода. Сякаш не изпитваше болка, по скоро виждаше как с кръвта му  изтичат и всичките му мисли, проблеми, всички чувства и лоши спомени, съзнанието му се изчисти напълно, но сякаш само за да остави в него една единствена мисъл. Тази, която той най-много искаше да забрави, споменът, който искаше да заличи от съзнанието си – той видя нея... видя я как умира в пожара, след който той оцеля, но не и тя... не успя да я изтръгне от ноктите на жестоката съдба... тя бе смисълът на живота му, единствената искра надежда в кошмарното му съществуване... и той допусна тя да си отиде... Чувството за вина и силната му обич го разяждаха отвътре... убиваха го бавно и мъчително... Той отново присви очи от болка, но не от китката си, а заради душевната рана, която зееше в сърцето му, и която сякаш с всяка изминала секунда се отваряше все повече и повече. След малко момчето отново се осъзна и се огледа. Погледът му беше замъглен и премрежен от сълзи, но успя да види как самият той лежеше в локва от собствената си кръв. Той погледна към другия ъгъл на стаята. Как не беше забелязал до сега? Масата бе пламнала и игриви пламъчета падаха по пода – скоро и той щеше да лумне в пламъци. Момчето гледаше тази картина съвсем безразлично. Сякаш не беше там. Сякаш мислено се беше пренесъл някъде другаде. Той погледна през прозореца мрачното небе, което беше започнало да се прояснява и тук-там проблясваха бледи звезди. Той се загледа в една и успя само да промълви: „Идвам, чакай ме.”, след което затвори очи завинаги...