Краят на едно дълго пътуване

Приключих с Бенин и се върнах в Лагос. В търговското  нетърпеливо ме очакваше Дончо, който още от вратата започна любимата ни песен. За съжаление, от огромния бабек не бе останало нищо, но това не помрачи настроението ни. На бърза ръка ми разказа как една група от “Техноекспортстрой” на път за летището била ограбена. Това станало посред бял ден в града на големям магистрален надлез. Един от местните бандюги застанал на средата на пътя с револвер в ръка и спрял движението, а други двама, мъкнейки чувал със себе си, започнали да тарашат всичко живо, включително и нашенците. Имало и полицай, но като видял какво става, изчезнал на мига. 

“Такива ми ти работи”, завърши разказа си Дончо и отново “Не се карай, стара майко, не ми се сърди ....”.

На следващия ден поканих  Къци с жена му и детето на обяд в Дипломатическия клуб, като не забравих и Дончо. Жената на търговския  не пропусна да спомене за подвига ни с Къци, при първото ми посещение в този клюб, но вече погледнато от  веселата страна, нещо, от което  най-доволен  беше мъжът  и́. Но докато ние с Дончо си пийнахме „както трябва“, Къци си остана само на две бири. Какъв сериозен човек! 

След два дни, с Мишката Ачков и още трима командировани“ от Техноекспортстрой” заминахме за Мадрид, където в очакване на полет за София, прекарахме три дни. Тогава в Испания беше много евтино, а ние много гладни и… навярно в резултат на така стеклите се обстоятелства настъпи и Голямото ядене. Обикновено ходехме в ресторанта над централната улица с шведска маса. Плащаш определена сума и ядеш колкото можеш. А ние след гладните дни в Нигерия можехме да ядем повече от много. Всеки от нас изяждаше храна поне за двама души, ако не и повече.

Естествено, разгледахме Мадрид, ходихме до Толедо, на корида и други места, но не забравяхме и   шведската маса.

Най-после, след толкова скитане из Южна и Западна Африка, бях на мадридското летище, откъдето щях да отлетя за София.

Знаех, че багажът ми далеч надхвърля разрешените двайсет килограма и че ще имам проблем на летището, но вариантът да плащам за наднормен багаж въобще не бе допуснат до обсъждане – получаваше се огромна сума. В Африка  лесно оправях този въпрос, но в Мадрид ...  Купих си един много здрав сак - чанта и в него подредих тежките маски и фигури, които бях купил в Бразавил, Нигерия и Гана. Тежеше поне трийсет кила.

Застанах пред гишето,  подадох си билета и сложих куфара на кантара, който  отчете 25 килограма. Служителката обаче се усмихна с разбиране и сложи лепенката без забележка. Погледна сака, преметнат на рамото ми, но аз веднага поясних, че това е ръчен багаж с деликатни неща, които при всички положения ще пострадат невъзвратимо при обичайното грубо прехвърляне на багажа полетищата. Естествено, стоях така, като че ли сакът беше пълен с перушина, а дипломатическото ми куфарче беше у Мишката. Момичето каза, че сакът е твърде голям за ръчен багаж, аз повторих версията за деликатните  (каква хубава дума) неща без да ѝ „досаждам“ с изброяването им и… тя се съгласи, че  при това положение  мога да го взема със себе си в салона на самолета. Чувствах как ремъкът се впива в рамото ми и само се молех да не се скъса. За щастие издържа. Скъса се чак на летището в София, но там не можеше да имам проблеми.

Да, но при митническия контрол се появи нов проблем. От Мадрид бях купил една стояща батерия за мивка. По онова време в България имаше само стенни батерии, а на мен ми трябваше стояща. Тя обаче беше комплект с двете метални тръби за връзка с водопроводната инсталация и естествено рентгена е показал нещо като цеви. Аха…, значи оръжие! Кой е собственикът на този багаж и т .н. Наложи се да отворя куфара, но като видяха за какво става въпрос, митничарите така се разсмяха, че забравиха да ме питат какво има в сака. И слава богу.

След почти три месеца се прибрах в София, за да замина отново след седмица, но този път за познатите ми вече страни от Близкия Изток и то само за 45 дни, но за нея ще разкажа друг път, ако въобще  напиша нещо за нея.