Краят на пътя: Омраза и Отмъщение II част - Истинските цветове

    … Тя беше студена и безмилостна. Истинско зло. Привличаше към себе си цветно и измамно. Шарено…

   ... О.  не беше размит между двата цвята бледо и безлично. Винаги ярък...

   ... Нищо не бе сиво в лошотията както втълпяват на хората...

                                  #                                      #                                         #

   Откъм двора се дочу трополене на копита. Омраза не помръдваше от трона си, седеше сама в залата и сякаш репетираше трескаво в главата си няколко сцени наведнъж. Забола поглед в пода, безизразна, не отместваше очи нито за миг от точката, която втренчено дебнеше. Нито за секунда не вдигна очи към вратата. Имаше суетня. Чуваше се дори при нея посрещане, не много шумно, но го имаше. Конете цвилеха, все едно ликуваха от края на пътуването и достигане на финалната цел. Предстоеше среща важна. Среща необикновена и от мнозина неочаквана.

   Интрига влетя в помещението задъхана и каза:

    - На вашата милост, господарке, доведох Отмъщение.

   След изреченото от нея великолепен и елегантен, въпреки дългия път влезе Отмъщение.

    - О, братко, толкова се радвам, че се отзова - просълзено отрони Омраза.

   Интрига излезе, а тя се хвърли в краката на Отмъщение, обгърна ги с ръце, започна да се вайка и захлипа:

    - О, братко, трябва да ми помогнеш да ги свалим, да ги принизим, да им отмъстим.

    - Излишно е да казвам колко бях изумен от желанието ти за среща с мен - заяви с каменно изражение Отмъщение - а сега и от молбата ти за съюз.

    - Нека загърбим миналото, различията си, нетърпимостта ни един към друг, това че сме прекалено горди, за да признаем, че сме еднакви и имаме общи врагове - побърза да обясни Омраза - отдавна трябваше да осъзнаем, че заедно ще можем да се справим с тях. Сега нещата придобиха друг смисъл. Нямаме време за надцакване и за мерене на сили. Контрола над ситуацията е изгубен. По отделно няма да успеем, но заедно ще сме силни и ще се справим.

    - Не спирам да се учудвам от искреността ти или това е само предвид ситуацията, в която се намираш - каза Отмъщение.

    - Не е така. Повярвай ми. Не е маска. Истинска съм пред теб. Пък и недей да мислиш, че ти също не си в моето положение. Веднъж стигне ли се до конфликт всички ще бъдем замесени по един или друг начин - оправда се Омраза.

    - Значи с годините си омекнала - подсмихна се Отмъщение.

    - Стара ли ме наричаш? Или може би констатираш, че съм се свила и съм слаба и несигурна -  докачливо подхвана Омраза.

    - О, не, в никакъв случай нямах намерение да те обидя или да подценя качествата ти на единственото цяло зло. Просто обръщам внимание, че с времето някой неща от преди са се изчистили в характера ти поне спрямо мен. Не е слабост в никакъв случай, мила моя, това е сила достойна за възхищение. В моите очи си надраснала времето на жалките ни опити да покажем кой е по - велик и можещ. Аз също надживях онзи период. Още на Кръстовището исках да ти кажа, че няма смисъл да не споделяме една Съдба. Така силите ни освен, че ще са двойни, ще има за всеки разнообразие и израстване. Ще движим само напред и ще побеждаваме, затова каквото и да си намислила с теб съм - свали дългото си прашно наметало, седна и продължи:

    - Наясно съм, че и аз ще бъда въвлечен по един или друг начин в това, което има да се случва. Дори насила от теб, изиграно с финес, мила моя. Или от враговете ни. Затова предпочитам да приема поканата ти доброволно и да застанем рамо до рамо от едната страна. Но какво си въобрази с това първо да очистиш Радостта и след това бавно, малко по малко,  да изтръгваш силите на Любовта чрез Суетата?! - попита Отмъщение.

    - Виждаш ли, колко те ценя? Дори за миг не те прекъснах. Изслушах те, но истината е че никой нямаше да те намесва на сила, а просто в един момент нещата ще се случват бързо, както сега при нас. Трябваха ни много години, за да се съберем за този разговор. Да си дадем равносметка и да продължим напред заедно в една кауза. Когато дойде момента, никой няма да те брои за Добродетел колкото и по средата да се намираш, според теб самия. Колкото и да си различен от мен, която ти сам каза съм цялостната обвивка на злото. Ти ще си в групата на Злините. И понеже борбата е между добро и зло познай дали нямаш проблем, за който постоянно твърдиш, че е само мой. Не бъди твърдоглав и спри с тези въпроси за Радост и Любов. Стореното - сторено.

    - Добре! Изяснихме се. Нека да обсъдим и плана ти. Слушам те - каза Отмъщение.

    - Накратко... Ние ще сме Краят на пътя! - категорично заяви Омраза.

   Тя толкова сигурно го изрече, че тази сигурност будеше различни схващания. Краткото изречение не дойде просто от нищото. То бе премислено и рязко избухваше и като ехо отекваше. Това не бяха само хвърлени думи или празна цел, която нямаше как да се осъществи. Това сочеше готов план скрит зад две думи.

    - Стряскащо е това, което заявяваш толкова убедена. И как възнамеряваш да постигнем това? - попита Отмъщение.

    - Ще премахнем Любовта и Щастието и ще владеем заедно! - още по - решително заяви тя.

    - Виждам, че си сериозна. Това не е някаква шега нали?

    - Да ти приличам на комедия, уважаеми? Трагедии и драми ще прожектираме от тук нататък с теб. Самата наглост да се подиграят с двете Съдби, ще ги накара да съжаляват и да пият горчилката, която им се сервира още по-жадно. Като начало съм свикала събор на всички Злини и Бесове в Бездната на Съжалението и Отчаянието. Те няма да имат друг избор освен да ни помогнат във войната, която ще започнем за завземане порталите на Щастието. Все пак ние сме Съдбите на злото! Ние ги управляваме и насочваме без друго. Без нас са нищо и трябва да ни се подчинят. Битката ще е безмилостна. Утре рано тръгваме на зазоряване. Очаква ни преход по реката от Мъка. Прислугата ми е подготвила гостна стая специално за теб, цялата в бяло и пълна с бели нарциси. Доколкото помня са ти любими...

    - Слугаааа, бързо тук - извика Омраза.

   Лъжа, която се беше свряла и подслушваше целия разговор първа дотича, уж запъхтяна.

    - Да, господарке, на вашите заповеди съм - изхвърли бърз отговор тя.

    - Заведи Отмъщение до покоите му и предупреди за утре всички да са готови - заповяда тя и метна небрежно с ръка да излизат.

    - Разбрано, господарке - каза Лъжа.

    - До утре, уважаема, приятни сънища - пожела обърнал вече гръб Отмъщение.

    - Тази нощ няма да се спи, братко - с отегчение отбеляза Омраза.

   Бездната на Съжалението и Отчаянието беше сиво безлично отвърстие в земята. Продължаваше надолу дълбоко към недрата извито като пързалка и свършваше пред безмерни каменни врати. Отвъд вратите се простираше преходна пещера пълна с клетки, заклещили безчет души. След безконечният преход се стигаше до същинската част. Пещера повече приличаща на помещение в дворец. Стените покрити със стъкло и изрисувани като картини, а по таваните полилеи окичени със скъпоценни камъни в различни цветове. На средата кръгла маса от камък. Трябваше да е от камък, за да може да понесе въпросите, които се разискваха на нея. Седеше там в средата и каменно очакваше Съдбите.

   Много рано сутринта, още преди да е блеснал първия слънчев лъч, двете Съдби заедно с неделимата част от Омраза, а именно слугите й, бяха застанали от горната страна на водопада на Тъгата. Чакаха единственият лодкар, който можеше да ги преведе по реката от Мъка. Омраза изумителна в червено, Отмъщение изцяло в бяло, а петте й слуги в синьо - зелени рокли. Като че ли отиваха на представление, в което са в главните роли, а не на лудо препускане по една от големите стихии в техния свят. Хората биха предположили, че ще играят в пиеса където пародийно възхваляваха цветовете на Любовта. Омраза е в ярко червената й пламенна роля, Отмъщение играеше чистотата й, а слугите й, свежестта на новото начало. Публиката обаче не знаеше, че това са истинските цветове...

   Покруса беше съсухрен, кокалест и изгърбен. Имаше проскубана коса, която винаги седеше разпиляна. Само той имаше право да пътува по реката. Можеше да устои на изпитанията, които реката криеше. Беше свикнал, знаеше тънкостите. По окъсаните краища на дрехите му личеше честата среща със стихията.

   Реката от Мъка извираше близо до Бездната сякаш от нищото. Течеше ту по - бързо, ту по - бавно. Понякога създаваше вълни цунами подобно на океан, а друг път не помръдваше все едно мръзнеше. Не беше сладководна. Беше горчива! Река само от сълзи! Събираше в коритото си милиарди. Покъртителни и горки. Нямаше и капка сълза от радост...

   Именно тази река създаваше водопада на Тъгата в земите на Омраза. Това предполагаше, че трябва да се движат срещу течението. Преходът трябваше да е мъчен дори за Съдбите.

   Когато Покруса дойде ги огледа и направи знак да вървят след него. Стигнали брега Отмъщение възропта:

    - С това ли имаш намерение да ни придвижиш срещу течението?

    - А, вие какво очаквахте, ваши величества, кралски параход ли? Така като ви гледам облечени е много вероятно - рече раздразнен Покруса.

    - По - спокойно, лодкарю! Прав е Отмъщение, с това пробито корито ли ще пътуваме?! - отсече Омраза.

    - Вижте какво, ако от сега ми нямате доверие, като се качите какво ще правим с опасните отсечки. Та, вие тогава ще врещите като обезумели! Това корито както казвате е рядък, сигурен и изпитан начин за предвижване по реката от Мъка. Всички, които искат да стигнат Бездната на Съжалението и Отчаянието са длъжни да гребат. Лесният начин тук не съществува още повече, че това е единствения път до там.

    - Надяваме се, че ще стигнем по - бързо - каза Отмъщение.

    - Ще пристигнем когато трябва. Рано или късно всеки стига до Бездната. С моята лодка се плава мъчно на отиване, но връщането въпреки, че е по течението също не е лесно. Зависи от всеки един по отделно дали има силата да се справи. Нека само отбележа факта, че не само аз придвижвам хора до там. Има доста, които доброволно отиват по различни начини и рядко се връщат -  мъдро заключи Покруса.

    - Само не ми казвай, че трябва да плуваме, за да се върнем обратно - троснато рече Омраза сякаш бе чула само, че трябва да търсят друг начин за връщане.

    - Не се безпокойте. Вие сте кралски особи и ще се върнете с мен. Ще ви чакам.

   Началото на пътуването мина почти без изненади, но от спокойна в един момент реката стана бурна. Слугите на Омраза заедно с Покруса гребяха с всички сили, а двете Съдби седяха по средата на лодката всеки с по едно покривало.

    - Гребете по живо - изкрещя Покруса.

    - Течението е ужасно силно, не успяваме да устоим - крещяха на свой ред от свитата на Омраза.

    - Вместо да циврите се съсредоточете над греблата, тъпачки! Нямам намерение да плувам до там или да пътувам цяла седмица. Или може би искате Съдбите да гребем?! - зина насреща им Омраза.

    - Господарке, всички се стараем - извикаха дружно Злоба и Завист.

    - Старайте се повече! И внимавайте, за да не се озове някой зад борда. Силното вълнение достатъчно ни бави - отбеляза Омраза.

    - Не говорете, а гребете или ще се обърнем! Раз, два, раз, два - тактуваше Покруса запъхтян.

   Малко по малко в Бездната започваха да се стичат Злини и Бесове. Всяка от Злините бе придружавана от придворните си гадове. От друга страна Бесовете бяха сами. Те обитаваха Тъмните гори и живееха по различните краища отшелнически. Въпреки, че не беше господарка на всички Злини и Бесове, Омраза властваше и те се вълнуваха от срещата си с нея. Всички те изпитваха страхопочитание. Тя ги облъчваше и й подражаваха. Нейната обвивка бе непроницаема и всички се стремяха да бъдат поне малко като нея, за да може да ги забележи и да си станат близки.

   Омраза бе красива. Можеше с лекота да накара всеки да я обикне. Обикнеше ли я лесно не можеше да се измъкне от примката й. Тя беше студена и безмилостна. Истинско зло. Привличаше към себе си цветно и измамно. Шарено. Тя не багреше в тъмната гама. Напротив. Това беше разликата с всеобщото схващане за доброто и злото. Доброто било светло и цветно, а злото тъмно и сиво. Не! Правилата и нормите бяха измислени от хората, но в света на Съдбите нещата не седяха по този начин. Нямаше хорски норми и устави и никой не си представяше всъщност заобикалящата го действителност.

   Отмъщение беше в бяло или черно никога в сиво. Не беше размит между двата цвята бледо и безлично. Винаги ярък. Избираха го за добра или лоша кауза. Светеше и в червено и жълто като светофара на Кръстовището. В неговия случай червеното олицетворяваше любовта, а жълтото омразата. Човешка класика! В крайна сметка именно от хората се определяше какво е Отмъщението.

   Не! Напротив! Нищо не бе сиво в лошотията както втълпяват на хората. Злото повече от всякога, се бе обагрило във всички цветове като дъга и мамеше към себе си слабите, които се лакомят по цветното и блясъка.

   Подобаващо Омраза заедно със свитата си и Отмъщение пристигнаха последни. Причината разбира се, не бе само трудното и мъчно плаване по реката от Мъка. Такива бяха порядките. Като по план Покруса ги остави на брега и остана да чака в лодката.

   Посрещна ги Гняв заедно с двама от стражите си. Гняв подобно на Отмъщение беше различен. Той представляваше мелез, който не се числеше нито към Злините нито към Бесовете. Висок и наперен, отново като него, властваше в Бездната. Надзираваше душите паднали там и в същото време главнокомандващ на солидни групи от злосторници.

    - Добре дошла, уважаема, Омраза - каза той с поклон до нозете й.

    - Добра среща, уважаеми - усмихна се вяло Омраза и го прегърна набързо.

    - Отдавна не сме се виждали. Какъв е този внезапен повод, за да ни събереш?

    - Нека говорим вътре. Ще обявя пред всички. Времето ни е ценно.

   Отмъщение вървеше след всички. Него не го посрещнаха. С Гняв се разстреляха с бързи погледи. Слугите на Омраза, целите прогизнали, минаха напред към пещерата, за да се подсушат. Гняв едвам сдържащ същността си, дръпна Омраза настрани и попита:

    - Какво прави той тук в моята обител, Омразо?

    - Той ли, уважаеми?! Не бъди блудкав и посредствен, моля! Той! Той е ключовият фактор за ответния ни удар! Разбра ли за какво е тук сега? Все едно не предполагаше, че след събитията на Кръстовището ще се видим с теб. Не се прави на изненадан, не ти отива! Получи и известие от слугите ми, след което си имал време да осмислиш всичко. Мисля знаеш, че говорим празни приказки. Неуважение е и към мен да не го приветстваш. Довела съм го! Точка! Промени отношението и подхода.

   Когато влезнаха в залата всички бяха озадачени какво правят заедно двете Съдби. Никой не поздрави Отмъщение, но в същото време до един приветстваха Омраза. Заедно със Съдбите около масата се наредиха само най-важните, а останалите се строиха в редици отстрани. Когато Гняв постави началото на събора и тълпата очакваше Омраза да обяви намеренията си, портите в предходната пещера се залостиха.

    - Сигурно вече всички се досещате защо сте тук. Новините се разнасят бързо - подхвана Омраза.

   Един от малките гадове се надигна и с подигравателен тон заобяснява:

    - Да всички чухме... Всички разбрахме как са ви унизили на Кръстовището, Омразо.

    - Как смееш въобще да се обаждаш? Нищожно нокътче на малкия ми пръст! - позеленя тя.

   Гняв се намеси:

    - Извинете го, уважаема. Той е още новак и не знае, кога трябва да говори и кога да мълчи.

    - Ами, научете го - блъсна по масата Омраза - и за по малко от това съм махала глави! Гадовете изобщо нямат право да се обаждат. Още повече да говорят с мен. Има късмета, че днес не ми е до него. Нищожество! Докато стигне моята класа надали ще съществува.

   В залата настана суматоха. Започнаха десетки разговори един през друг. Гняв изтропа по масата подобно на съдия и страшно силно изрева:

    - Всички да онемеят! Събрали сме се тук по сериозен повод! Не ме карайте следващия обадил се да бъде наказан или по - лошо...

   След като Гняв парира положението, Омраза, видимо доволна продължи с мек глас:

    - Мили мои, Злини и Бесове, радвам се, че откликнахте на молбата ми за светкавичен събор. Не случайно сме тук където се пада духом. Тук покрай тези души ще усетите нашата сила. Имам нужда от всеки един от вас. Аз се борих за вас на Кръстовището сега имам нужда от вашата помощ. Сега вие трябва да се биете заедно с мен. И в пряк и в преносен смисъл. Изводите са, че искат да ни сломят, искат да ни унижат, да ни изтъргуват евтино. Искат да се подчиняваме на някакви си крал и кралица. На Щастие и Любов! Кои са те?! Питам? Не са ли те, които унижиха вашата муза? Не са ли те които заплашваха с разплата? Не ние! Те! А ние после сме лошите... - отпи от чашата пред нея и продължи:

    - Отмъщение е при нас и с негова помощ, както не очакват, ще ги нападнем първи. Той е един от нас и трябва да го уважавате както цените мен. Ще им обявим война и ще ги унищожим! Първо ще ви позволя да потрошите светофара на Кръстовището, за да не може да сменя цветовете си повече. Ще превърнем мястото в нещо различно. Разтворени искам да видя завинаги порталите на Щастието. Никой няма да чака! Ще ги превземем. Ще обругаем Щастието и Любовта. Ще трябва те да ни се кланят. Планувала съм да вържем за назидание на светофара няколко от тях, да им запушим устите и да гният там докато пукнат онемели. Само ние ще властваме! Единствени ние ще сме Краят на пътя, абсолютно всички ще...

   Съвсем недовършила изказването си се разнесе глух тътен като от взрив. До залата достигнаха множество отломки и прахоляк от каменните врати. Гняв моментално скочи и нареди на стражите:

    - Бързо вижте какво, по дяволите, става! Вземете мерки никой да не напуска Бездната. Предотвратете бягството на паднали души.

   Объркването будеше въпроси. Дали враговете им не ги изчакаха да се съберат, за да ги нападнат?!  Дали не бяха изиграни заради самонадеяните планове и очаквания?!  Дали не се мислеха за прекалено хитри, а всъщност успяха да ги надхитрят?!

   Един от стражите се върна и съобщи:

    - Господарю, каменните порти са на парчета и няколко от душите са успяли да избягат. Клетките им са били разбити от мощния взрив.

    - Как се стигна до тук, идиоти? Нали вардите? Искам отговори! - сподавено изрева Гняв.

   От прахоляка се роди фигура. Връхлетя ги като неочакван враг готвещ преврат. Фигурата добиваше облик и приближаваше със страшна сила. Мина през сбирщината, застана пред Съдбите и свали качулката на наметалото си.

   Самият Страх! Всички в залата седяха като препарирани. Тръпки ги побиха от появата му. От поразителният му вид, достатъчен да те накара от ледена фигура в следващия миг да затрепериш. Така да се редуват състоянията докато не започнеш да гориш. И от ледена фигура се превръщаш в топящ се восъчен блок, разпадащ се от ядящите го страхове.

    - Виж ти, как са се събрали и никой не се сети да ме покани. Надявам се да сте ме забравили или просто да се е забавила поканата. Да е пропуск, а не умишлено да сте ме зачеркнали от списъка на важните. И какво дочувам мъст се готви след цирка на Кръстовището. И то какъв цирк само е бил. Грандиозен. И ето гледам ги единствените циркаджии са тук.

   Гняв се опита да го прекъсне, но безуспешно. Страх само махна с ръка и продължи като повиши тона си:

    - Нека сега си поиграем на театър първо, преди цирка. Познайте кой съм? О, не всички ме познавате, но в коя роля съм... Няма да ви мъча предвид къде сме, спокойно. В момента съм превъплащение на Истина от порталите на Щастието. Ще отиграя един монолог подобен на неговия от Крастовището на нашите циркаджии. Обръщам се първо към вас, уважаеми Злини и Бесове, та даже и към вас гадове. Нима мислите, че Омраза е откровена с вас и получавате черно на бяло нейните намерения. Ха-ха. Тя дори пред Отмъщение не е разкрила всичко, та пред вас ли...

   Омраза го прекъсна. От застиналото и изражение нямаше и помен. Добила нови сили и дошла на себе си от изненадата, след появата на Страх, тя се разкрещя:

    - Кой, по дяволите, го извика тук? Някоя от вас ли, тъпи празноглавки? И така ли всички ще седим и ще го търпим да ни баламосва?

   Никой не смееше да се обади дори и Страх премерено захвана:

    - Не бой се, не съм получил по небрежност известие от твоите слуги, не ги обвинявай. Аз просто всичко знам и по - лошото е, че те познавам Омразо! Репертоара ти е все един и същ, непроменен и изтъркан. Какво ще предприемаш е ясно, поне на мен, разбира се.

    - Нищо не знаеш! Само така си мислиш - каза Омраза с видимо притеснение неприсъщо за нея.

   Страх не и отвърна, а продължаваше невъзмутимо да тържествува. Никой не отчете какво казва тя. Всички слушаха него сега.

    - Омраза и Отмъщение играят в отделни отбори. Толкова далечни, различни и ненавиждащи се, че чак не са в една лига. А сега обединени?! Омраза се дразни от него, че е нарцис, а тя самата какво е?! Не ми отговаряйте! Те са толкова влюбени в себе си и това е само общото помежду им. Не считат, че да се обичаш прекомерно има известна връзка с Любовта. Защо? Те знаят това, но никога не ще си признаят. Също така обещанията на Омраза са зрънца, от които никнат не цветя, а бурени. Нищо не е каквото обещава. Смятате ли, че тези двамата ще ви поведат напред към успеха на злото над доброто. Ха-ха... Новият им цирк ще предизвика война, която няма да е във ваша полза.

    - Мразя тееее - изрева насреща му Омраза.

    - Много ясно, че ме мразиш! Ти, само това можеш. Аз искрено те съжалявам - отвърна Страх.

    - И какво сега? На страната на добрите ли играеш сервилно влечуго? - запъна се тя.

    - По полека с обидите, дете мое - с нисък, почти шепнещ глас и отговори той.

    - Не ме наричай така! Нямаме нищо общо! Ясно ли ти е?! Достатъчно те търпяхме, аз и всички останали. Омитай се час по - скоро, заповядвам ти. С Отмъщение сме две от четирите Съдби, а кой по дяволите си ти?! Не се дръж като наш баща, не си ни на нивото. Ти си едно същество неуспяло да задържи вниманието на никой с нищо, понеже всички бягат от него. Не си важен и не те ценят, а ти сам се надценяваш...

   Страх не издържа на думите и снизходителното й отношение, и на свой ред изрева:

    - Незнам кой ви измисли точно вие да сте Съдби?! Та вие произлизате от мен! Аз ви съчиних! И понеже сте много важни всички тук, а ти, Омразо нагло ме предизвикваш, ще обявя защо дойдох. Бъдете сигурни, че всячески ще ви попреча на това, което сте намислили. Знам всички подробности, до детайл, и то не това, което се разиграва театрално тук, а истинските намерения. Ще се опълча, с който трябва на предприетото от вас. Както виждате Отмъщение ме разбира и затова е млъкнал...

    - В огромна грешка си, Страх. Ще съжаляваш както и всички, които имаха наглостта да ни унижат - отсече Омраза.

    - Както се казва, имаш предател в каютата, който ти клати цялата лодка, сестро - саркастично подаде Страх.

    - Какво искаш да кажеш?

    - Ами, аз го казах. През цялото време имам шпионин при теб. Не си мисли, че само ти можеш да ползваш скрити ходове като Суета, която беше внедрила при Любов и я тровехте. Моят подход е по - успешен. Ето, ти нищо не си подозирала. Може и да не съм ти баща както казваш, но братски те предпазвах, като знаех всеки един момент какво се случва. Сега пак искам да ти дам съвет, за да осъзнаеш грешките си, но ти си вироглава - с тънка ирония каза той.

    - Не ти искам съветите! - ококори очи Омраза и поглеждайки към Суета изкряска - Ти ли подмолна твар ме предаваш?

    - Не, господарке! Не съм аз! Страх не говори за мен. Повярвайте ми - хвърли се в краката й Суета и започна да ги целува.

    - Ето! Нагледно вижте колко е предсказуема и заблудена Омраза. Веднага реши, че знае отговора. Както беше и на Кръстовището. Както е винаги. Да, но не е Суета! Не би предположила кой е предателя. И ще се изненадаш колко си безсилна. Но нека кажа и още нещо. Приготвил съм и последна изненада, по-голяма дори и от мен самия. Нали съм известен шегобиец. Водя със себе си още един гост. Самопоканил се като мен разбира се, но търпеливо изчакващ да го представя, а не като мен с трясък, неочаквано да връхлети. Такава ни беше уговорката. Сега вече се страхувайте.

   Страх успя да се създаде в тях. Да го почувстват силно. Определи и атмосферата в залата и предхождащата я пещера. Смут и мълчание придружени с очакване кой ще се появи.

   Стъпките приближаваха. Отново някой идваше.

                                                                                                                         Ke.Vi