КРАЯТ НА СЛЕПОТАТА
Тази книга посвещавам на Д-р Хавиер Раес Балбастре, колегиален номер 57817, който оперира и двете ми очи и възвърна зрението ми. Прекланям се с благодарност!
Имената на героите носят имената на моите работодатели от тринадесетгодишния ми стаж в Мадрид: Ванеса и Иван, Марта и Хайме, Тереса и Хесус, Елена, Санти и Лаура, Мариа Йосе и Емилио, Сусана и Фелипе, Имна и Карлос, Йоланда и Маркос, Анхела и Естер, Мариа и Фернандо и всички тези,които не съм успяла да спомена.
С много любов: Елена Нинова
Българските имена Магдалена и Мартин не са случайни. Те съществуват и са описани такива, каквито са в действителност.
С пожелание за късмет и здраве: Елена Нинова
ПЪРВА ЧАСТ
1.Мария Хосе и Сусана
Момичето несигурно пристъпваше по перона. Здраво стискаше куфара в ръка и се чудеше в кой вагон да се качи. Влакът чакаше търпеливо всички пътници да хлътнат в него.
На земята тъжно седеше голяма кожена чанта, а до нея младеж и девойка се прегръщаха за сбогом. Той галеше косите ѝ, а тя плачеше.
Мария Хосе ги наблюдаваше и се чудеше кой от двамата е изпращачът. „Който и да е, еднакво да тъжни...“
Мина и през ума, че нея никой не я изпраща, но махна с ръка и продължи по перона. „Ако сега не се реша и се върна, повече никога няма да се осмеля да го направя.“
На една от вратите на влака, пред която спря, надникна контрольор с униформа и чанта през рамо.Той я изгледа подозрително и викна:
–Ще се качваш ли, момиче, или ще се хвърляш под влака?
„Второто“, помисли си тя и се премести с багажа на друга врата.
Говорителят подкани пътниците,пътуващи за Мадрид, да се качват. Гласът беше плътен и като че ли я канеше на...геноцид.Чувствуваше се като хваната в капан.
Влакът се разклати и тя хвърли куфара във все още отворената врата. Една ръка се пресегна от вътре и тя я хвана като удавник сламка. Някаква сила я придърпа от стъпалото навътре в коридора. Чувствуваше ударите на сърцето си. Не можеше да повярва, че го направи. За момент си даде сметка, че връщане назад нямаше. Мъжът стоеше до куфара ѝ. Усмивката му я върна в действителността:
– Успяхме, а? Защо чакаше последната минута? От прозореца те наблюдавах как се местиш от вагон на вагон. Някой трябваше да дойде, нали? Е, случва се...Може и да има причина!
Момичето не отговори на нито един от въпросите му, нито показа с нещо, че е тъжно, затова, че никой не е дошъл да я качи на влака.
–Да ти вдигна ли куфара горе, или ще слизаш наблизо?-заговори той отново.
В очите му се четеше някаква тъга, която той умело се мъчеше да прикрива, но Мария Хосе схвана това с един поглед. Той повече не повтори въпроса си., само хвърли куфара отгоре и отново я заговори. Тя отбеляза, че можеше да му бъде дъщеря.
–Ако искаш да седнеш до прозореца,-продължи той.- Аз ще мина обратно на движението. Казват, че това имало значение, но на мен ми е все едно.
Мария Хосе все още стоеше до вратата на купето. Вътре две от местата бяха заети от мъж и жена, а другите бяха свободни, като се изключи мъжът, който не беше свикнал да мълчи. Той се премести до прозореца, обратно на движението, като ѝ отстъпи мястото си. Тя седна и затвори очи, като въздъхна с облекчение. Какво ли щеше да направи, ако влакът беше набрал скорост, преди тя да се хвърли вътре?
Контрольорът, който минаваше по коридора, надникна в купето и като я видя, се усмихна.
–А, качила ли си се? Аз си помислих, че си се отказала!-каза той и премина напред.
Мария Хосе реши да излезе. Застана до отворения прозорец и течението разбърка косите ѝ.Дръпна се назад, да се предпази от вятъра и хвърли поглед по коридора.
Момичето от перона стоеше на другия прозорец и неговите коси се вееха като ветрило. Момчето беше останало на гарата. Искаше ѝ се да я заговори, но не се решаваше.
От купето излезе мъжът. Извади кутия цигари и запали. Течението отнесе дима навън и той видя как момичето от другия прозорец рязко се дръпна назад, защото отиде в лицето му.
–Момиче, по-добре да сменим местата си-каза той и измести момичето до Мария Хосе. Това много ѝ се хареса, защото една до друга можеха да си говорят и веднага я поздрави:
–Здравей! За къде пътуваш?
–За Мадрид, а ти?
–И аз. Какво съвпадение! Ще си правим компания двете.
–Къде си седнала? Има ли едно място за мен, да се преместя?
Мъжът дръпна за последно от цигарата и метна фаса през прозореца навън. Вдигна стъклото и се обърна към двете момичета:
-Е, деца, чух, че пътувате за Мадрид. Дълъг е пътят до там, затова е добре да се запознаем. Аз съм Емилио.
–Аз съм Мари Хосе, а ти?
–Сусана съм аз. Само да си взема чантата и ще се преместя при вас.
Емилио веднага се вмъкна в купето ѝ. С лекота смъкна кожената чанта на Сусана и я сложи до тази на другото момиче в тяхното купе.Седна на мястото си срещу двете и започна да гадае:
– С багаж...Значи- задълго. При роднини или при семействата си, я да видим?
–Аз ще си търся работа и ако си намеря...
Емилио не я остави да довърши:
–Ще вземеш и приятеля си, нали? Май плачеше на гарата, като те изпращаше.
„Всичко е забелязал.-помисли си Мария Хосе-Нищо не е останало скрито от погледа му.
–Кой, брат ми ли? Как няма да плаче? Близнаци сме и за първи път се разделяме. Остана с баба...Баща ни си отиде рано, а мама, горкичката, го последва и тя...
–И аз съм сама. Няма нищо случайно в това да се срещнем тук, във влака. Като сме двете, ще ни е по-леко! Аз също ще търся работа, може и заедно да живеем!
-Ех, деца, деца!-заклати глава Емилио.-Имате ли представа къде отивате? Мадрид! Боже мой, та градът ще ви глътне преди да сте се усетили! Имате късмет, че ме срещнахте. Аз живея в Мадрид.Съгласен съм с вас, че всичко това не е случайно. Жена ми и детето ми, мир на праха им и те са...там...Дъщеря ми сега щеше да е на вашата възраст. Домът ми е празен. Е, не е кой знае какво, но на първо време ще ви устрои...Разбира се, само ако искате!
Двете момичета стиснаха тъцете си и кимнаха в знак на съгласие.
Влакът намали скоростта и спря. Мъжът и жената се сбогуваха и слязоха. Тримата останаха сами в купето. Емилио се опъна на освободените места, а двете приятелки излязоха в коридора, на прозореца.
2.
Лаура и Йоланда
–Мамо, мамо!- плачеше Йоланда.
Лаура чу в просъница вика, но не съзнаваше какво става. Скочи на крака, метна пеньоара и нахлу в стаята на детето.
-Какво има, слънчице? Боли ли те нещо?-гушна я тя.
– Нещо ме натиска. Мамо, страх ме е от тъмното! Като затворя очи, всичко е черно. Искам с теб!
–Добре, миличко, ела!-отметна тя завивките ѝ.
–Мамо! Ти си най-добрата на света!-гушна я детето и топлината го върна в страната на прекрасните детски сънища.
Лаура не заспа. Мислите ѝ скачаха от миналото в бъдещето. „Къде сбъркахме?..Всичко беше толкова хубаво...Така, без причина, се запиля някъде и не се върна, а Джоли толкова го обича...Как да ѝ кажа истината? Как?
Сънят си беше отишъл. Тя гледаше в тавана и стискаше очи. Леко премести ръката на Йоланда, да се освободи от прегръдката ѝ. Пушеше ѝ се. Напоследък все по-често ѝ се случваше в дългите нощи. Опита веднъж, бяха ѝ казали, че никотинът помага, после си купи кутия...Криеше я, да не би Йоланда да я намери и нощем, когато детето спеше, излизаше на терасата и там, вперила поглед в небето, търсеше щастливата звезда, която беше угаснала заедно с него. Преглътна сълзите си. Дръпна от цигарата като страстен пушач. Лекият ветрец разпиля косите ѝ. Припомни си как той я целуваше и с пръсти масажираше главата ѝ. Припомни си и страха в очите на Йоланда, когато беше малка, а той я хвърляше нагоре и тя, с разперени ръчички, като птичка в полет, се връщаше обратно в чакащата я разтворена прегръдка. Детето се гушваше в него и търкаше бузките си в леко наболата му брада, като се глезеше:
–Боцкаш ме, татко!
Той я сваляше и бързо се вмъкваше в банята. От там излизаше свеж, избръснат, а детето го целуваше и гушеше в него.
–Сега добре ли е,съкровище?-питаше той и отново я хвърляше нагоре. Носеше я на раменете си и щастието им нямаше край...
По гърба на Лаура полазиха тръпки от хладината на нощта.Тя свърши цигарата. Прибра грижливо кутията в най-горното чекмедже на шкафа в кухнята и се мушна до затопленото телце на детето. „Не мога дълго да я залъгвам...Той ѝ липсва. От там идват и кошмарите ѝ... Много се удължи „командировката му в чужбина“! Нещо друго трябва да измисля... В службата ми вече забелязват, че не идва да ме взема от работа и коментират...“
Мислите се смесиха в главата ѝ и сънят надви умората.
3. Д-р Хавиер Раес
–Татко, не се ли измори вече? Искаш ли да спрем за почивка?- присви колене младежът, като вдишваше и издишваше тежко.
Бащата стоеше прав, задъхан, но не изморен. Възрастта не му личеше. Всекидневните тренировки и начина му на живот го правеха да изглежда много по-млад, отколкото беше.
–Не си свикнал сине! Постоянството ще те кали... Хайде! Колко останаха?
Хавиер се надигна неохотно и повлече крака. Искаше му се да седне на някоя пейка, да си поеме въздух, но знаеше, че баща му няма да се съгласи точно на последната обиколка и засили темпото. Прекалено много го обичаше, за да му противоречи. „А тези, които не тичат, какво им е?..Но, щом казва : „за здраве, сине“, какво да правя, ще тичам...“
Обичта към майка му беше различна. За нея той беше още малко момченце, а баща му гледаше на него като на мъж. Не го целуваше, нито го държеше за ръка, а това го правеше горд и пораснал.
–Хайде сега -в къщи!-намали баща му темпото и го прегърна през раменете, като стигнаха мястото, от което започваха обиколките.-Ти какво мислиш да правиш за напред? След по-малко от година навлизаш в друг етап от живота си. Ти сам реши кой път ще избереш. Майка си няма да слушаш. Слушай сърцето си, то ще те ръководи. Да избереш професия, сине, не е лесно, затова помисли добре! Не оставяй друг да решава живота ти! Знаеш кой имам предвид...
© Елена Нинова All rights reserved.