Доктор Хавиер Раес

Докторът пристигна на летище Барахас по-рано. Седна в чакалнята и отвори таблета. Трябваше да убие времето, докато пристигне самолета от Тенерифе. Прочете пощата си,написа няколко мейла и се прехвърли на книгата, която четеше,когато имаше време. Трябваше да върне няколко страници назад, за да си припомни съдържанието и зачете напред. Мисълта му не можеше да се съсредоточи върху написаното. Чувствуваше някакво вътрешно напрежение и затвори таблета. Кафето,което си поръча, беше изстинало. Той го изпи и стана да си поръча ново. Рееше погледа през стъклените стени в небесата. Пред очите му наедряваха големите самолети, които той отдалеч първо виждаше като точки, а рязкото намаляне на височината все повече ги увеличаваше и те кацаха на земята. След това друг и друг...Замиг забрави, че вече не е онова малко момченце,което обожаваше големите железни птици, както той си наричаше самолетите. Душата му се разнежи. С часове стоеше като малък,притиснал чипото си носле плътно до стъклото и броеше силно: един,два,три... Това развеселяваше пътниците в чакалнята и някои гопитаха как се казва. Дори си спомни как заставаше мирно,прилепил ръцете до тялото си с все сила и изговаряше името си като войник.

 Доктор Раес се усмихна. Той смяташе, че родителите му ще останат в Тенерифе през цялото време и се учуди много, когато майка му каза, че се връщат,но не уточни причината.Видя ги през отворената врата. Спусна се да ги посрещне. Майка му насочваше белия бастун, а жената, която се грижеше за тях, буташе количката с багажа. Нещо го присви под лъжичката. Винаги се чувствуваше така, когато се завръщаха и отиваха на път. За майка му животът бе Тенерифе, а за баща му и него-голямото,пулсиращо сърце Мадрид. Затова животът им бе разделен на двете места. Но това чувство за вина Хавиер усещаше не заради пътуването, а когато видеше белия бастун на баща си. „Каква съдба! Да помагам на толкова хора, а за собствения си баща да не мога да направя нищо!“

 –Е,как беше? Надявам се да няма причина за скорошното ви завръщане!-прегърна той двамата.

 Освободи ръката на майка си и пое потната длан на баща си, за да го настани в колата.

 –А ти как си,сине? Как вървят нещата в клиниката?

 –ОК,нали вчера говорихме за това цял час по телефона. Приключихме случая с онова момиче, за което ти бях споменал.Тя вече си е у дома. В ония времена то може би никога нямаше да види светлина, но при днешните условия стана.

 Хавиер хвърли поглед на седалката до него, за да види реакция, но това не стана и той отново смени темата:

 –Много искам и при теб да сме сбъркали преди време. Животът се промени. Медицината също. Имаме такава апаратура...ех,татко, ако можеше да видиш,всичко щях да ти покажа!

 Докторът паркира и слезе да помогне. Хвана го за лакътя и остана учуден от тромавостта, с която баща му се измъкна от седалката:

 –Виждаш ми се отслабнал. Не ми харесва видът ти,татко!

 –Нищо ми няма! И ти си като майка си! Какво сте се вторачили в мен? Загубил съм апетит, това е .Пък и едни хемороиди ме мъчат...-изпусна той дълга въздишка.

 „Няма да го притеснявам, че изхождам кръв и чувствувам тежест в стомаха.Как да се храня,като всяка храна ме отвращава?...“

 Искаше да е близо до сина си. Лоши мисли го спохождаха нощем. Слепотата вече не го плашеше. Беше се примирил със злата участ и привикна с тъмнината, но другото,което се случваше напоследък го буташе да се върнат тук,в Мадрид.

–Аз мисля, че едни изследвания няма с нищо да ти навредят!-откъсна го от мислите му Хавиер. –Много си небрежен към здравето си,татко! Постави се на моето място! Имаме клиника и с един опит нищо няма да ти стане!

 –Трябва насила.-намеси се майка му.-Прав си, сине, и аз съм на твоя страна. Не мога да го позная-не се храни, не говори...Какво става?

 Тя никога не изпускаше нервите си,но в случая ѝ личеше,че е притеснена.

 –И там има лекари,но той като се запъна: да се връщаме, та да се връщаме! Зор,зор,извади ми душата! Не знам от къде  му влезна тая муха в главата за тия хемороиди. Не си дава сметка, че може и нещо по-сериозно да е! Я го виж на какво заприлича с това неядене!

 –Не, не! –категоричен беше Хавиер. Този път няма да отстъпя! Утре не закусвай. Аз яще те закарам при мой приятел да ги види тези хемороиди.И за тях има лек,махат се по безкръвен път.. Хайде, горе главата! Няма ни да те колят,ни бесят,какво увеси нос!

–Без колоноскопия няма да стане!-категоричен беше специалистът.-Три дни лека храна, а в четвъртък, преди прегледа-тези хапчета.

 Тпй подаде голяма черна кутия.

 –През двадесет минути,докато свършат. Стомахът трябва да е чист от храната. Дотогава ще имаме резултат от кръвната картина и всичко приключва за два дни.

 По обратния  път и тримата мълчаха. Доктор Хавиер още веднъж усети колко безсилен е баща му,когато го измъкваше от колата. Искаше му се да говорят,но той упорито мълчеше.

 –И какво стана с един преглед? Не ти отрязаха главата, нали? Какво си се отпуснал?

 Стана му жал

 –Помниш ли, когато тичахме някога в парка и си говорехме с листенцата, а? Не  мога да те позная, татко!

–Изморен съм, сине! Много съм изморен.Искам да си легна.

 Сърцето на Хавиер ускори ритъма си. Толкова мъка усети в думите му, че го погледна с други очи. Заприлича му на безпомощен старец.

Изследванията показаха повишени туморни маркери, а колоноскопът беше спрял на 50 см в дебелото черво и не позволяваше да се направи цялостен преглед. Налагаше се операция за да се премахне образуванието и да се направи хистологично изследване.

 Доктор Хавиер сновеше от клиниката в болницата. Операцията беше сложна. Той се надяваше, че този наус претер ще се използува за кратко време и по-късно нещата ще си отидат на място. Успокояваше по този начин и баща си. Надеждата приключи,когато излезе хистологичното изследване. Ракът на дебелото черво беше образувал метастази. Изписаха го в тежко състояние. Две жени нае Хавиер да го обслужват, а той лично сменяше торбичките от колана, за да избегне неудобството. Той виждаше резултата от всичко това, но не желаеше да го върне в болницата. Положението с всеки изминал ден се влошаваше. Морфинът не помагаше на мъките му. От здравия, жизнен мъж не бе останало нищо. Спря да приема храна и един неделен ден си отиде от света тихичко, както бе дошъл.

 Доктор Хавиер Раес загуби с него баща и приятел. Единственото, което му остана, бяха прекрасните спомени от онези дълги обиколки и разходки в парк Ретиро и двете есенни листа, които запази в красива рамка в спалнята си.

Мари Хосе и Фелипе

–На какво приличам вече? Има чувството, че краката ми не могат да издържат тази тежина! Боже мили, кога ще мине тази седмица?-мърмореше тя сама на себе си.

 Кучето беше готово за излизане,когато тя усети остра болка. По челото ѝ изби пот. Тя остана така минута в очакване, че болката ще се повтори. Това не стана, но когато Фелипе и помагаше да седне на задната седалка, тя прихвана корема си с две ръце и извика. Кучето се хвърли върху нея, усещаше, че става нещо нередно. Фелипе го взе и го върна обратно к къщи и форсира двигателя.Мина на червен светофар,като говореше по телефона с Емилио. В движение се свърза с доктора, а когато вече пристигнаха, операционната беше готова.

 Фелипе беше долепил нос на стъклото, като че ли от там можеше да я види. Говореше несвързани неща, че трябва да е до нея, да ѝ държи ръката и да стисне пръстите,когато се роди синът им, а после-за другото. Емилио го гледаше критично:

 –Младеж, по-спокойно. Тя спи, а когато излезе от упойка, вече можете да си стискате ръцете колкото искате. Веднага ще те извикат.

 Операцията се стори на Фелипе цяла веченост. Той непрекъснато повтаряше:

 –Нещо е станало. Сигърно е нещо лошо! Ще вляза!

 –Миличко!-искаше да го успокои Анхела. –Тебе те раждах с часове, а децата са две, така че,успокой се,моля те!

 В този момент вратата се отвори. Сестрата ги поздрави и показа бебетата.

 –След час ще я преместим в стаята ѝ. Всичко е наред.

 –Ами аз как ще казвам на Мария Хосе коя е дъщерята и кой е синът ни? Те са съвсем еднакви и толкова мънички!

 –Ами, аз предлагам на челата им да им сложиш белези, за да ги различаваш-пошегува се Емилио.-Какви сладки внучета!

Упойката постепенно излизаше. Мария Хосе отвори очи и се усмихна. Фелипе държеше ръката ѝ.

 –Те тук ли са?-попита тя тихичко.-Искам да ми ги сложиш от двете страни. Първо Лусиа, а псле-Маркос.

 –Скъпа! Та аз дори не знам все още коя е тя и кой е той! Освен да ги съблеча,или пък ще направя, както съветва Емилио-да ги надпиша!

 Всички се засмяха.

 Тя опитваше мъничките пръстчета и се чудеше колко ли големи са те.

 –Толкова съм щастлива, а исках да ги убия! Едно нещо ме спря,сигурно е било майчинското чувство.То ми помогна. Боже милостиви, голям грях съм извършила, за да ме наказваш така, да не видя децата си!...

 В стаята настъпи тишина.

Сусана

–Емилио,излизам!-провикна се Сусана.

 Той се показа на вратата и попита:

–Ще се прибираш ли?

 –И таз добра! Ами къде ще ида. Е, ако ти не ме щеше,ще си помисля по въпроса-закани му се тя с пръст.

 –Да не си забравила ключа като миналата събота?Знам, че си разсеяна, затова те питам.

–Това нщма да се повтори! Обещавам ти! Нали не ми се сърдиш?-целуна го тя по бузата.

 –Не е възможно! Тогава кой ще ми готви, а? Много харесах тортията, но когато се храня сам,ми присяда. Хайде,приятна вечер и умната!

 Сусана излизаше само в събота, защото в неделния ден си позволяваше да се излежава до късно. Оформи си кръг от няколко приятелки и излизаха да танцуват в дискотека. Връщаше се късно, умирисана на дим от цигари, с което постепенно свикна. Откакто Мария Хосе беше при Фелипе,една част от сърцето ѝ оставаше празна.

Момичетата я чакаха, за да влязат в дискотеката. Охраната на входа познаваха редовните си клиентки и любезно им отвориха вратата.Това беше най-известното заведение в центъра. Трите етажа правеха дискотеката Posado de los animos, една от най-посещаваните в Мадрид,особено в края на седмицата.

 На дансинга мургав младеж и няколко момичета се клатеха в такт със силната музика. По масите клиентите се надвикваха, за да се чуят. Имаше и други,правостоящи и насядали на високите столове до дългия бар, по който пъргави сервитьорки притичваха, за да наливат питиета. Полутъмното заведение, силната музика и цигареният дим предразполагаха към интимност.

 Момичетата винаги седяха на първия етаж. Срещу тях беше подиума,от който професионални танцьори създаваха настроение за клиентите. Двете любими хобита на Сусана бяха музиката и танците. Тя се поклащаше в такт с музиката и наблюдаваше наоколо. От погледа ѝ не убягна млад мъж на бара. Той беше седнал на високия стол и поклащаше краката си във  въздуха. Чашата му беше пълна и Сусана забеляза,че той не консумираше, а обхождаше с поглед цялата зала на първия етаж. От време на време поглеждаше и към балкона на втория етаж,където вече настроението се повишаваше. Димът от долу се издигаше на кълба нагоре. Сусана спря поглед няколко пъти върху стойката и лицето на самотния мъж. Даваше си сметка, че не е редно да го прави, но той като магнит привличаше вниманието ѝ.

 Тя се облегна назад и също взе чашата с питието си. Всички от компанията ѝ пиеха джин с тоник и Сусана не правеше изключение, но никога не повтаряше. Мъжът видя, че е предизвикал интерес, но не се издаваше като нея. С периферното си зрение се убеди, че е обект на обстрелване, но небрежно гледаше в друга посока. Когато всички момичета станаха, той се учуди, защото защото обикновено на масите оставаше някой да пази чантите, после забеляза, че всички танцуваха с преметнати на рамо малки чантички. Той успя да я разгледа добре. Дори намалената видимост не успя да скрие о него дългите ѝ бедра и платинената ѝ коса, която тя мяташе в такт с музиката. Светлините на прожекторите сменяха цветовете си и се движеха по телата на танцуващите. Когато тя му хвърляше поглед, той се правеше, че не я забелязва . Беше врял и кипял в тази си роля, която между другото много му подхождаше и допадаше. Със затворени очи  можеше да различи кое момиче какво е. „Тази е дръзка,но глупава. През ум не ѝ минава, че ако искам ,още от първия път ми е в кърпа вързана!“

 Той остави чашата на бара и изчезна в момент, в който тя се въртеше и не го видя.

 Танцът свърши и групичката шумно се настани на местата си. Сусана взря поглед към мястото на самотника, но него вече го нямаше. Тя непредпазливо започна да се оглежда. Столът му беше празен. Съжали,че стана да танцува и взе чашата си, за да преглътне разочарованието си. Настроението ѝ падна.

 Музиката бумтеше директно в мозъка ѝ и тя си помисли как до сега не е забелязала силата на звука. Стана ѝ скучно. Не откъсваше очи от празния стол на бара. Не ѝ се танцуваше и когато другите станаха, тя остана на мястото си. Вдигна чашата си,но тя беше празна. Така и не разбра кога я беше изпила. Поръча си второ питие, като си обеща, че няма да го домкосне. Времето минаваше, а обектът на вниманието ѝ не се появяваше. Изпита жажда. Отпи глътка и отново се ядоса на себе си, че променя принципите си да не повтаря. Усети, че главата ѝ се върти. Помисли,че ще повърне на масата, но се овладя и заби нос в пепелника на масата. Не пушеше,но се пресегна и извади цигара от кутията,която беше до нея. Такова гадно усещане не беше изпитвала в целия си живот. Смачка я с ярост. Искаше ѝ се да си тръгне сама,но реши да изчака приятелките си и да им каже решението си. Тогава го видя.

 Той взе чашата си от бара, седна на стола и директно вдигна наздравица от разстояние.Тя посегна за своята,но беше празна. Преди да посегне към безалкохолното си, на масата се появи сервитьор и остави чаша с алкохол. Всичко стана светкавично. Сусана отпи от нея. Той виждаше, че е сама,но не пое инициативата да отиде при нея, а невъзмутимо си клатеше краката. Тя се надигна, взе чашата си и тръгна към мъжа. Деляха ги само няколко крачки,но краката ѝ не я слушаха.Опасяваше се, че ще разсипе питието. Застана от лявата му страна и чукна чашата му със своята. Той се усмихна:

 –Е, как е?

 –Кое?

 –Настроението,малката. Защо не танцуваш? Правиш го много добре!

 Силната музика ѝ пречеше да чува добе и тя се приведе към него.Лъхна го парфюмът от косата ѝ.Мъжът повтори въпроса си.

 –Защото нямам настроение.

 –А-а-а? В началото имаше и изведнъж...Познаваш ли заведението добре?-наведе се той над ухото ѝ.-Името ти?

 –Сусана.-представи се тя.

 Той ѝ говореше на „ти“,но на нея не ѝ правеше впечатление.

 А искаш ли да те разведа по етажите? Следвай ме.-взе той чашата от ръката ѝ и я остави до неговата на бара.-Сега ще се върнем.

 Не изчака отговор,но тръгна напред.Сусана се подвоуми за миг, но го последва. Мъжът вървеше и дори не се обърна да види дали тя е след него. Измъкнаха се от навалицата и той я заведе по стълбището нагоре,където бяха тоалетните. На втория етаж.Дори и там имаше хора.Някои бяха насядали по стъпалата,а други се целуваха прави. Никой на никого не обръщаше внимание.

 Той спря за миг и се изравни с нея. Пред тях имаше бариера, дебела усукана връв с пискюли, закачена на два железни кола. Мъжът отмести от едната страна желязото навътре, колкото да преминат и отново го върна на мястото му.

 –Да се връщаме!-отрезня тя и за момент ѝ мина през ума да побегне обратно надолу. Направи стъпка назад, но той хвана ръката ѝ.Съпротивата беше безполезна.

 –Нали искаше да разглеждаш? Заповядай!-ритна той вратата пред себе си.

 Пред очите на Сусана се откри цял етаж. Голяма зала, всичко в червено. В дъното, едно до друго, имаше сепарета. Тежки плюшени завеси, завързани с дебели връзки, които завършваха с пискюли, напомняха за сцени в театър.Две от тях  бяха затворени, а останалите зееха като усти на ламя. Сусана стоеше като закована на пода, а мъжът до болка стискаше ръката ѝ.

 Минаха край бара. Тук обслужваше само един сервитьор.

 –Две от мойто. В първо.-заповеднически каза мъжът и я повлече към сепаретата.

 Свиреше музика.Баарманът донесе табличка и я остави на масичката. На излизане пусна завесата. Останаха сами.

 –Това ли е онази зала, червената,където са снимали филм?-сети се тя, че бяха коментирали в дискотеката преди време.

 –Да, малката и аз съм сценаристът, а ти-натисна той носа ѝ-ти си главната героиня. За тази вечер.

 –Но аз не Ви зная името!-отмести се тя, защото той седна много близо до нея и сложи ръка на коляното ѝ. Не каза името си, но когато тя се стегна и понечи да стане, той я бутна отново на дивана:

 –Къде? Къде тръгна?

 Сусана стискаше миниатюрната чантичка с портмонето и мобила,която стоеше преметната през вратаѝ.

 –Свали чантата!-с два пръста бутна тънката кожена лента от рамото ѝ.

Сусана още  по-силно я стисна и той се ядоса:

 –Тук няма кой да те отараши! Махни я!

 Телефонът иззвъня. Тя отвори ципчето и наум благодари на Бога, че ще я измъкне от положението.

 Мъжът дръпна чантичката и подшушна в ухото ѝ:

–И през ум да не ти минава! Ще се ядосам и ще го счупя! После ще се обадиш!

 Мобилът спря да звъни и веднага след това дойде съобщение.

–Трябва да им се обадя. Ще тръгнат да ме търсят.-промълви тя през сълзи.

 –Казах-после! Ако знаеш как не обичам да ми противоречат!Просто да си свършим това, за което сме дошли и да приключим! Ясно ли е? Как ми каза, че се казваш?

 Тя мълчеше и упорито стискаше нещата си и това го извади от равновесие. Скочи на крака и застана срещу нея:

 –Събличай се,малка мръсницо! Нали това търсеше,като обхождаше масите с поглед!Няма да повтарям,но да те предупредя, че само да гъкнеш или викнеш, ще те дам на зверовете! Нали видя оня на бара? От неговите ръце ги изкарват с линейки, а за другите няма да говоря! Само ще им дам знак и ще те поломят! До нас има и други двойки. Нали чуваш колко е тихо? Затова-умната! Хайде!-смъкна той чантичката ѝ и я хвърли на масата.

 Сусана започна да се моли. Мислеше, че всичко това ще ѝ се размине и се надяваше на някакво чудо.

 –Никога до сега не съм била с мъж...-зашепна тя.

 Страхуваше се от това,което той ѝ каза. Вслушваше се във всеки шум, но освен тихата музика, нищо друго не наруши зловещата тишина.

 –Какво чакаш?-задърпа я той.-Или искаш да се прибереш с разкъсани парцали?А номерът на китайката няма да мине!Дори се радвам,ако е така! Господи,че аз от години не съм имал девственица!

 Сусана свали обувките си. Разкопча блузката си, а той смъкна ципа на полата. Тя падна в краката ѝ.Остана по бельо. Стоеше права и с двете си ръце закри гърдите си,когато той смъкна сутиена.

 –Много Ви моля, недейте!-скимтеше тя.-Моля Ви, не ми причинявайте това! Кълна Ви се, че никой не ме е докосвал до сега!

 –Е,то трябва да има и първи път. Така,че...нямам време за губене! И това!-посочи той долното бельо.

 Сусана не помръдна. Той с два пръста се пресегна и дръпна бикините.

 Тя загуби представа за времето, за това,което ѝ се случваше. Не можеше да вика, скимтеше и се давеше в сълзите си. Молеше се да свърши по-скоро този ад, в който сама се натресе. Беше си представяла по друг начин това, при други обстоятелства, с любим човек. Мислеше си, че е мъртва. Надяваше се да е така. Времето нямаше измерение.

 Усети една груба ръка да я побутва невъзмутимо. Отвори очи и видя пред очите си токата на дънките му.

 –Ставай, малката, че долу вече хвърлят бо за теб! Затова сепаре чакат и други,не си само ти.

 Тя не можеше да помръдне. Той взе от пода бельото ѝ Сусана събра сили да дръпне блузката си,когато той посегна да я облече.

 Прекосиха залата.Тя се влачеше след него. Мъжът смигна на бармана на излизане. Сусана се сблъска с момиче,което се клатеше само в такт с музиката. Измънка нещо като извинение и и гледаш час по-скоро да се измъкне от това зловещо място

 Мъжът се изхили:

 –Дрогирана е! Долна малка мръсница!

 Той вървеше едно стъпало преди нея. На най-долното спря и я изчака.

 –Пак ще се видим, нали? Обади ми се, ако искаш! Знаеш къде да ме намериш.

 Сусана не слушаше.Мина като сянка покрай охраната на входа и се опита да затича.Искаше час по-скоро да се отдалечи от улица Серано и от голямата дискотека Posado de los animos, но нямаше сили. Спря такси. Вмъкна се в него като престъпник, но когато видя усмихнатото лице на шофьорчето, закрещя:

 –Спрете! Спрете, искам да сляза!

 Шофьорът я гледаше учуден. Вдигна рамене и каза спокойно:

 –Но ние не сме тръгнали.Не се движим все още.

Сусана изскочи навън. Трябваше да се вземе в ръце, но не знаеше как.Плачеше. Спря друго такси. Оказа се възрастен мъж шофьор.Каза адреса и осъзна нещо много важно, за което не бе помислила досега. Как щеше да погледне Емилио в очите, като той всеки път, когато излизаше, ѝ даваше съвети да внимава, най вече, че външният вид лъже. „Защо не го послушах? Защо?“

 Беше закъсняла с разсъжденията. Трябваше да се прибере. Мина ѝ през ум да се обади на Мария Хосе,но се отказа. Постоя пред входа и взе решение. Влезе в асансьора. Видя се в огледалото и закри очите си. Не можа да вземе решение дали да влезе или да се върне. Постоя пред входната врата. Много внимателно отключи, като се постара да превърти ключа колкото си може по-тихо.Учуди се, че Емилио си е легнал толкова рано. Не запали лампата, за д не го буди и в тъмното уцели голямата ваза със сухи цветя до вратата на банята. Емилио ,който не спеше чу шум. От антрето не се виждаше светлина. Не му се ставаше да пита Сусана защо се върна толкова рано. Дори се усмихна:„Взела си е урок от миналата събота, когато ме събуди посред нощ да ѝ отворя, че си е забравила ключа, а той се оказа, че е бил в чантичката ѝ Утре ще я питам.

 Чу шума от водата в банята, стана и си стопли чаша мляко с мед. Помагаше му да заспи по-бързо.Пиеше на глътки и чакаше да излезе Сусана от банята, за да размени някоядума с нея.

–Удави ли се,какво стана?-зачуди се той.

 Стори му се, че мина час, от както момичето се къпеше. Нещо от вътре го стягаше и буташе към вратата. Той почука, но не отвори. Постоя известно време и се провикна:

 –Сусана, добре ли си?

 Никой не му отговори.Леко натисна бравата и тя се отвори.

 Сусана лежеше във ваната. Водата почти покриваше лицето ѝ. Тялото ѝ тежеше като олово.

Емилио не знаеше какво да прави....Удряше лицето ѝ.Сети се, че на плажа беше виждал спасителите да натискат гърдите на удавниците и да и да им правят изкуствено дишане.Събра цялата си сила и се надвеси над нея. Нямаше време да мисли, нито да се обади на когото и да е. Трябваше да я спаси!

 Сусана отваряше очи,пулсът ѝ се възвърна. Емилио не спираше да говори:

 –Какво ти се е случило, бе , дете? Божичко,но какво щеше да направиш със себе си?Не си помислила какво щеше да стане и с мен,ох!...Не ми казвай нищо!...Важното е, че си тук! Сега ще ти донеса мляко с мед...Да те закарам ли в болницата? Кажи нещо!

 Сложи ръка под главата ѝ.Тя поемаше на глътки течността. За миг ѝ мина през ума, че освен това,което ѝ се случи, можеше да има и друго,с което не би се примирила-че някакъв непознат, на който не знаеше името,можеше да бъде баща на детето ѝ!

 „Бпжичко! Света Богородичке! Спести ми това!“

 Бог беше чул молбите ѝ.

Йоланда и Лаура.

Лаура беше в командировка. Проблемът със зрението на Йолана приключи и тя спокойно пътуваше, но знаеше, че е в сигурни ръце.

 Двете по навик бяха станали рано в неделния ден. Йоланда беше сложила краката си на масата и си правеше балончета с дъвката, когато влезе Магдалена:

 –Не си си оправила леглото,мързелано! Като се задомиш,кой ще ти слугува?-смъмри я тя.-И да се облечеш, че е срамота! Вече си голяма! Момчетата се заглеждат по теб, а ти?А, така!-заклати глава, когато Йоланда спука един голям балон и дъвката се полепи по устните ѝ.-Тренирай, тренирай, та като идеш в чужда къща, да показваш на свекърва си, та да си прави и тя балончета!

 Йоланда невъзмутимо вдигна голите си крака във въздуха, а Магдалена майчински я плесна:

 –Мисля да отида до църквата.Ти не искаш ли да дойдеш с мен? Ще запалим свещичка и ще се приберем. Какво ще кажеш, а?

 Църквата бе пълна с хора. Едни влизаха, други излизаха. Магдалена познаваше някои от тях. Повечето бяха българи, работещи в Мадрид. Тя си проби път до олтара, хванала Йоланда подръка. От ляво, до вратата, стоеше момче и дори това, че то смирено бе навело глава пред голямата икона на Богородица не можеше да скрие, че е стройно и красиво.Йоланда стисна ръката на Магдалена и ѝ подшушна:

 –Тук и младежи ли се молят?

 Тя ѝ кимна да замълчи.

 Момчето беше на нейната възраст. То леко движеше устни, забило поглед в пода.

 Магдалена се измести пред същата икона и тихичко попита:

 –Виждала ли си това някога?

 –Ами да! Когато прогледнах! Ти ми я показа.

 –Ето, това е тя! Клекни и се помоли! Да те види, че си тук, да ѝ благодариш, че видя светлина! Хайде!

 Момчето стоеше право,толкова близо до нея, че тя усети топлината му. Погледите им се кръстосаха. В неговия съзря много смиреност и благост. Тя искаше да се съсредоточи в молитвата, но мислите ѝ летяха край нея.

–Магдалена, от къде ми е познато това момче?-посочи Йоланда младежа до входа на метрото.

 –От сънищата! Там си го видяла.-пошегува се Магдалена.

 –Не-е! В онази, вашата църква.

 –Ти от дека си, бе момче?-попита Магдалена на македонския си диалект.-Миришеш ми на чедо от Балканите.

 –От Троян.-срамежливо от говори младежът.

 –А,бе, викам си,българче ще да е!Е, тук го усетих!-посочи тя мястото от ляво. –а като те видях да се молиш на Богородица, си викам наше момче ще е! Знаеш ли испански?

 –Горе-долу...Учих тук...Малко.

 Той щеше да каже още нещо,но Магдалена го прекъсна:

 –Я, да ви запозная аз с моето момиче, пък виж,че някой ден отидете заедно пред олтара...да се молите!-сръчка го тя в ребрата със смях.

 –Мартин се казвам-подаде той ръка на Йоланда.

–А-а-а! Мартин! През март ли си роден или на някой дядо си взел буквичката? За някой болен ли се молиш в църквата?

 –Не, за работа. Не искам мама да ме носи на гърба си.Искам да работя. Срамота е да ме храни тя!

 Момчето говореше и подаваше листовки на излизащите от метрото.

 –Я,ти си запиши телефончето. Имаш,нали“ Не знаеш отде ще изскочи зайчето, а може и кафе да пием заедно някой ден!-тупна го тя по рамото!

 Той закачливо хвърли поглед на Йоланда и промени цвета на лицето си. Момичето беше неговият тип. Приличаше на сръбската певица Хана, която той обожаваше.

 –Йоланда, я сложи номерчето на Мартинчо в твоя телефон, да не го загубя! Нали знаеш, стара жена-половин акъл...А, така, вече се познаваме.Ти се тук ли седиш,или се местиш? Кво пише на тия хартийки?

 Мартин се засмя. За него беше по-важно да му платят деня, за това ги раздава, а –другите да ги четат!

 –Я, дето ти отнехме времето, бутни някоя бюлетинка в моята чанта.Аз ще ги пусна в нашия блок, все едно, че ти си ги раздал. На баба момченцето то!

 Мартин се наведе да я целуне, но тя го спря:

 –Аз съм стара жена, бе, чедо! Ти целувай ето такива като това шиле-посочи тяЙоланда. –Цял ден дъвче дъвка и прави балони. Ей такива-показа ги тя с ръцете си.

 Мартин се засмя, като си представи Йоланда с големия балон на уста, а той да посегне да го спука.

Миглена от няколко дни мислеше за момчето с листовките.„Времето се застуди, а то няма къде да се скрие на завет. На входа на метрото става такова течение.Ще вземе да настине...“

 Йоланда беше на училище и Магдалена се поврътваше из къщи. Имаше ядене и оставаше само да вземе прясна франзела. Вкутията за хляб имаше почти цяла, но в тази къща всеки ден се купуваше нова, а другата се носеше на гълъбите в градината. Пипна я още веднъж и се прекръсти:„Ох, хората по света гладуват, а тук се хвърля храна. Грехота, грехота! Че тази франзела си е още мекичка!“

 Изведнъж се сети нещо.Извади хладилника и извади парче кашкавал.„И него ще хвърлим“Разряза франзелата и набута кашкавала вътре. В друго пакетче имаше шунка. Напъха и нея,като си говореше сама:

 –Така и така ще мина край метрото, ще купя нов хляб, да направя едно сандвиче за нашето момченце! Може да не е закусвало, а кой знае кога ще се прибере довечера! Майка му като ходи на работа, няма д знае яло лие,не е ли...Едричко е момчето, за два залъка ще му стигне, а гълъбите могат да почакат до утре. Да кълцат тревичка в парка. Микроондичката ще го затопли, да хапне детето...Красавец, а как мисли за майка си...На църквата дошло да се моли...-прекръсти се тя, бързайки,да не изстине сандвичът.

 Сви и се душичката,като видя, че него го няма на входа на метрото.„ Сигурно е свършил хартийките,или...да не дава Господ, отново е останало без работа!“

 Видя го на отсрещния вход. Беше с гръб.Яката на якето му беше вдигната и на главата си имаше плетена шапка. Стресна се,когато Магдалена го тупна по гърба.

 –Ей,бандит, знаеш ли как ме уплаши! Ето тук ти нося нещо да хапнеш! Сигурно изстина, докато те дирех. Йоланда е на училище, затова не ти я доведох!-сръчка го тя.-Харесала те е. На баба хубавецът! Я бутни от хартийките на мен, нали знаеш, за кутиите. Той, портиерът, се сърди, че ги хвърлят на пода, ама на него каква му е работата, да мете! Няма да ти преча повече.-мушна тя торбичката под мишницата му.

 Той стисна франзелата и забрави да благодари.

 Като се обърна, видя, че жената му махна от отсрещната страна на улицата. Той също ѝ вдигна ръка за довиждане.

–Йоланда, знаеш ли кого видях днес, като ходих за хляб? Онова нашенче. Каза да му се обадиш, да те черпи кафе.-излъга Магдалена , а наум се помоли на Богородица да ѝ прости греха.-Вика,тя ми има телефона, нека ми звънне.

 Видя, че Йоланда кимна с глава и се зашушка из стаите. После се сети нещо и пак се върна:

 –Ей,много съм изкукала! Оня от горния етаж идва три дни да звъни на вратата да ме пита как си. На мен ми се струва, че повече се интересува от майка ти, ама като си дойде от командировката, ще видим.То шило в торба не седи. Добряк ми се види. Как се казваше, бе? Е, че забравям напоследък! Аманоло ли беше?

 –За Емилио ли говориш? Магдалена,той е един прекрасен човек!

 –Е, нищо не съм казала! Само, че често звъни на вратата, това е...