Слънцето се скриваше зад големите черни облаци. Птици прелитаха на ята, духаше силен вятър. Навсякъде тичаха уплашени хора. По улиците се стичаха реки от кал. Писъци на ужас пронизваха натежалия въздух. В един миг небето притъмня, цялата светлина изчезна, сякаш бе нощ. Започна да вали леденостуден дъжд, който се сипеше безпощадно над отчаяните човешки същества. Обливаше всичко, сякаш за да отмие за последно мръсотията и пороците у всеки, сякаш за последно да пречисти Земята. И после да утиихне. Да остави една безкрайна пустош, лишена от живот – чиста, красива, добра. Йоан чу шум от счупено стъкло, последван от бурен смях и се смути. Всички около него пищяха, тичаха без посока, някои се бяха качили в колите си и се блъскаха нарочно в стените. Кървави реки се стичаха. И в целият този ад един пиян се разхождаше със парче от бутилка в ръка. Йоан му се зарадва.
Той явно беше единственият, който не го интересуваше, дали ще умре. Приближи и започна да нарежда несвързани слова, после подхвана ...