Януари е лош месец. Уж би трябвало да е хубав като всяко едно начало, а в края му разбираш, че в същност няма нищо ново освен едната повтаряемост. Мислел съм си да се опаша с един колан бомби и да гръмна, че да се разнообразя някой ден, естествено без да навредя на някого.

Мислел съм си и по-лоши неща. Например да живея като граната. Да бъда като чепат камък, който пречи на всички. Да съм откаченяка с вечно преливащата енергия.

Обаче, честно казано ме мързи. Къде ти такава енергия. В десет вечерта ми свършват батериите. Падне ли слънцето, падам и аз.

Мъча се да пиша. Не е за разнообразие. Може би смятам, че има какво да кажа. Така обаче смята и всеки втори средностатистичен българин.

И сега какво? Прочетах една книга за това как се пишат разкази. Оказа се, че не съм писал разкази, а чернови. Да си изядеш таковатата и да си оскубеш косата.

Обаче, виж - кой наистина може да си преправя нещата от живота по сто пъти докато му харесат. Никой. Всеки живот е съставен само от чернови.

След всеки втори разказ приятелката ми иска обяснение защо съм звучал така тъжно, депресирано и отчаяно, а читателите - че си търся загубената някъде във вечността половинка. И никой не гледа идеята.

Каква идея ще запитате - че то там няма нищо друго освен рев и вопли. Ами може би пък точно там да е идеята. А може и да не е.

А може би всичко е студено и замръзнало и скърца като ръждясалата панта на външния кенеф.

Има нещо грешно в януари. Студ, мрак, сняг, киша, глад и отчаяние. А е само началото на годината.

В края на февруари си е друго. Там вече си се мобилизирал, а и най-лошото е вече зад гърба ти.

Сутрин гледам наведените гърбове и качулките на колегите, влачещи се по мръсния кей към цеха, и в главата ми се заформя поредното рок парче, неминуем хит който никой никога няма да чуе, за това колко е труден и честит едновременно животът на отруденият човек.

Говорим си за това кой климатик е най-добър, и е най изгоден предвид студа навън.

Човек трябва да внимава с какво си храни мозъка.

Да избутаме и днеска, говорят и пушат цигари колегите в сутрешният здрач. Аз ги отказах отдавна, защото съм мръсен астматик. И сега само стоя и наблюдавам.

От дърветата капе. Някои колеги пушат настръхнали в тънките гащеризони и кашлят. Други пушат и плюят настрани. Отвратително. Типично български навик. Трети се видиотяват в опитите си за остроумни шеги. Разговора се върти около цената на бензина, както и на всяка друга тема, подхвърлена от екраните. За тях всичко е истина стига да е добре поднесено. Студът хапе. А на морето му е все тая.

Вихрят ми се едни текстове. На английски. Ако са на български трудно мога да се скрия зад тях. Английският става. Колкото и да не го зная, английският е добър език за песен.

Не съм толкова черноглед колкото звуча сега, като погледнах . Така се е получило, не е нарочно.

Ако знаех, че след трийсетина дена щях да видя един напъпил бадем да се мъчи да цъфти, едва ли щеше да ми е толкова черно.

Тежко ми е, но няма да тръгна да се самосъжалявам. Знам що за стока съм.

Единственото за което наистина съжалявам е, че не можах да открия онова разковниче на живота, което разрешава всички въпроси.

Много го търсех и все си мислех, че съм го докопал, а после забравях къде съм го оставил.

Не можах да открия безсмъртието и да го завещая на моите деца. Има ли по-голяма болка от това?

Не можах да открия добрите думи, за да успокоя майка и баща в тяхната немощ и да им покажа, че никой никога не умира.

Провалих се.

Не зная нищо как да кажа. И въобще януари е лош месец.

Особено края на януари.