Хората гледали слабото момче със смешни криле, направени от кокоши пера и дърво. Момчето стояло близо до ръба на скалата и гледало надолу към синьото езеро.

- Няма ли да скачаш вече? - казал един нетърпелив зрител. Другите се засмели. Момчето нямало да скочи от скалата. Такъв бил планът му в началото, но синьото езеро сякаш му казвало: "Скочи и аз ще приема трупа ти." Сега, вероятността експериментът му да бъде неуспешен, му се струвала далеч не чак толкова нелепа. Момчето се обърнало към насъбралите се зяпачи и започнало да се пита само: "Защо ти трябваше да обявяваш пред всички, че ще полетиш? Защо не опита първо? Какво ще правиш сега?" Отговор обаче не можело да си даде.

Момчето започнало да размахва крилете като птица. Надявало се да успее да се отлепи поне на 50 сантиметра от земята. Скоро силите му почнали да го напускат и размахването на крилете станало непосилно за него. Ръцете го заболели и започнали да изтръпват. Той обаче не се отказвал. Надеждата му вече била да се издигне поне на 30 сантиметра. Потта обливала лицето му. Черни точици премрежвали погледа му. Главата му бумтяла като тъпан. Въздухът, който влизал в носа му, бил леден и му причинявал болка и по-силно главоболие. Напълно отчаян, той спрял да размахва ръцете си с прикрепените към тях смешни криле и ги отпуснал до тялото си. Гледал надолу, защото се срамувал да погледне зрителите.

Те започнали да се разотиват. Повечето се подигравали и се смеели, но имало и такива, които мълчаливо и с наведени глави, се отправили към домовете си. Това били хората, които се надявали момчето да успее. Той щял да изпълни мечтата им да полетят, която не смеели да разкрият дори пред близките си. Нима небето било недостъпно за хората?

Мечтателят останал сам с изкуствените си криле. Отново се провалил. Отново се посрамил и затвърдил пренебрежителното отношение на съгражданите си към себе си. "Къде е грешката ми?" - запитал се той. Дали било дървото, което използвал? Дали кокошите пера били неподходящи за летене? Или грешката му била, че изобщо се опитва да достигне небето?

Той свалил глупавите крила, отнели му половин година за направата, хвърлил ги на земята и започнал да ги тъпче с крака. Искало му се да може да хвърли и себе си и да се смачка по същия начин. Тогава усетил, че някой го наблюдава.

Не всички си били отишли. На един камък се подпирал белобрад старец и наблюдавал танца на момчето върху счупените криле.

- Какво гледаш? - викнало то. - Шоуто свърши. Доволен ли си?

- Ако бях дошъл да гледам комедия, щях да съм доволен - казал старецът със силен и плътен глас. - Обаче, аз дойдох за друго. Чух, че можеш да летиш.

- Подиграваш ли ми се?

- Не.

- Видя, че не мога.

- Видях, че не успя. Това не значи, че не можеш.

- Мислиш ли, че мога? - попитало момчето недоверчиво. За 19 години било научило най-важния урок на живота - никой не му вярвал.

- Сигурен съм, че можеш.

- Ще опитам пак. Обаче трябва да си възстановя крилете. Ще използвам пера от някоя прелетна птица. По-трудно ще ги намеря, но...

- Не ти трябват пера - прекъснал го старецът - не ти трябва нищо, което нямаш. Ти гледаш птиците, техните криле и пера и ги имитираш, за да бъдеш като тях. Не разбираш ли, че ако искаш да си като птиците, не трябва да ги имитираш, а да бъдеш себе си, защото птиците никого на имитират.

Момчето не разбрало всичко. Или поне смятало, че не разбира. Дали старецът наистина твърдял, че може да се лети без криле? Възрастният мъж продължил:

- Виж птиците и се поучи от тях, не ги имитирай. Когато ходят по земята, като хора, те слагат ли си обувки?

Сега на мечтателя му станало ясно. Старецът му вярвал, защото бил луд. Момчето взело измачканите, счупени криле и тръгнало да си върви.

- Мислиш, че ти вярвам, защото съм луд, нали? - казал старецът след него. - Но не е така. Вярвам ти, защото аз мога да летя.

Момчето спряло да върви, но не се обърнало. Не знаело какво да прави.

- Аз мога да летя - повторил старецът. - И искам да те науча.

- Можеш да ме научиш да летя без криле? - недоверчиво попитал мечтателят, но пуснал крилете и се върнал при старият човек.

- Да - потвърдил той усмихнат.

- Ще ме научиш да летя като птица?

- Не като птица, като човек.

- Хората не могат да летят.

- Могат, но не искат.

- Аз искам.

- Затова и дойдох, за да те науча.

Думите на стареца били толкова хубави, но момчето не можело да повярва. Да лети? Наистина? Още откакто бил на 10 искал да се научи да лети. Искал да обикаля света, да иде в Америка, във Франция и в Египет. И на други места искал да отиде, но това си оставали мечти, а забележителностите които искал да посети си оставали просто картинки в прашни библиотечни книги. Пътуването било много скъпо и той никога нямало да може да си го позволи. Дори и да спестявал много години, пак щял да посети само една държава, а това би били все едно много жаден човек да получи само глътка вода.

- Кой си ти? Не съм те виждал преди в града.

- Казвам се Дедал и не живея в града. От време на време прелитах от тук, за да те наблюдавам.

- Какво трябва да правя? - попитало момчето.

- Лесно е. - Казал старецът. - Леко разкрачи крака, точно така, сега разтвори ръце и ги махай като крила. Вече имаш опит.

Момчето разтворило ръце и започнало да ги движи нагоре-надолу. От първия опит с крилата ръцете го болели, но той все пак ги движел. Нещо го карало да вярва на думите на стареца, може би надеждата, че летенето все пак е възможно и достижимо.

- Точно така - извикал белобрадият, който също движел ръцете си. - А сега остава най-важното. Полети!

И старецът полетял. Лек като перце, се понесъл из въздуха. Момчето забравило да размахва ръцете си и гледало летящия човек с отворена уста. Белите ми брада и коса се веели свободно, той ту се издигал на стотина метра от скалата, ту се спускал по-ниско от нея и се носел над повърхността на езерото. След няколко минути се върнал при момчето и кацнал. Погледнал го укорително и попитал:

- Е, защо не летиш?

- Аз не мога така.

- Можеш, просто следвай указанията ми. Ти изпускаш най-важната част. Размахването на ръцете просто ти помага да се концентрираш, важното е да се освободиш от въжетата на гравитацията. Виждаш ли въжетата?

- Не - отвърнало веднага момчето, но тогава осъзнало, че ги вижда. Хиляди тънки сребристи нишки го придържали към земята и не му позволявали да лети.

- Как да ги махна? - попитало то.

- Те ще се скъсат. Въжетата са много слаби, но са достатъчни, за да задържат хората, които не искат или не смеят да полетят.

Без да чака покана, момчето отново започнало да размахва ръцете си, които сякаш виели от болка. Сега то вече знаело, че хората могат да летят. Било видяло сребристите нишки, които го дърпали надолу. И докато движело ръцете си като криле, момчето си казало: "Сега ще полетя. Нищо не може да ме спре." И се оттласнало леко от земята.

За миг му се сторило, че няма да успее. Въжетата го задърпали надолу, след това почувствал напрежение в ушите и очите си, както когато пътуваш с автобус през висока планина, и сребърните нишки се скъсали.

С всяко замахване на ръцете си отивал по-високо. Всяка секунда земята се отдалечавала от него. Той летял. Загребвал въздуха и се изкачвал по него. Вдишвал го, засмуквал го, ставал част от него. Сякаш плувал, но не било същото. Имал чувството, че отново мечтае, тъй като в мечтите си се чувствало точно така - едно цяло със света. Обаче, това не беше мечта, тъй като никоя мечта не може да бъде толкова хубава и това е добре, защото хората не бива да се захласват по мечтите си и да забравят да опитват да ги осъществят.

Малко по-трудно му било с кацането, но се справил и се приземил пред старецът, който се смел щастливо.

- Браво! - извикал старецът - Справи се много добре. Сега, остава да ти кажа още няколко неща и те оставам да си летиш на спокойствие. Това са предупреждения, така че слушай много внимателно. Не преминавай синята граница на небето. Пространството отгоре вече не ни принадлежи и ако влезеш там, вероятно ще умреш. Не лети ниско над градовете. Хората не са готови още да видят летящ човек. И накрая, не разкривай на никого дарбата си, освен ако не смяташ, че може да ти повярва и да полети. Като теб.

Момчето кимнало, но не обърнали голямо внимание на думите, защото му се летяло.

- Това е ценен дар, който имаш - продължил старецът с поученията си - използвай го разумно. Хайде сега, виждам че много ти се лети. Тръгвай.

- Благодаря - казало момчето, разтворило ръце и отлетяло.

И отново това велико чувство и тази красота, която можели да получат само летящите хора. Дърветата се сливали в едно зелено цяло, къщите и хората изглеждали за него като малки точици, а върховете на планините можел да пипне с ръка докато прелитал покрай тях.

В началото си помислил, че ръцете му няма да издържат дълго и ще трябва често да си почива. Страхът му, обаче, се оказал напразен, с всяко загребване на въздуха умората намалявала. "Ясно - помислило си момчето - хората се уморяват, защото ходят по земята, а не летят."

Сега го очаквала Америка. После айфеловата кула, колизеят, пирамидите и всички онези вълшебни места, за които само бил чел в книгите, докато се потял в малката, гореща библиотека. Но първо Америка, тя била преди всичко. Обаче накъде е Америка? Слънцето, застанало в най-високата си точка, не му казвало нищо. Тогава момчето забелязало един голям град наблизо. "Мога да изчакам, за да видя накъде ще залезе слънцето и да се ориентирам за посоките на света, или да сляза там и да попитам." И тъй като не му се чакало се отклонил към града.

"Ще бъде много ефектно - представил си той - ще кацна на площада в центъра на града, ще попитам накъде е запад и ще отлетя без да давам никакви обяснения." И така, без много да му мисли се спуснал ниско над града.

Хората там обаче не го забелязвали. Всички бързали напред и никой не поглеждал към синьото небе, където се носели бели облачета с причудлива форма. Всъщност никой възрастен. Обаче едно малко момченце гледало само нагоре. Не се интересувало къде отива и къде стъпва. Нали имал майка си, която го водела за ръчичка. В другата си ръка детето държало празен воден пистолет, но в момента оръжието било забравено, тъй като детето мечтаело да може да полети сред облачетата, да ги разгледа отблизо и да разбере от какво са направени и на какво приличат. Изведнъж детето викнало:

- Мамо виж, виж - летящ човек.

Майката погледнала и казала:

- Това не е човек, това е птица. Хората не могат да летят.

Няколко човека обаче, чули думите на момчето и също погледнали нагоре.

- Каква е тази птица?

- Това орел ли е?

- Аз видях такава, когато бях в Африка, но не мислех, че и тук има.

Последните думи принадлежали на човек, който никога не бил стъпвал в Африка.

Стотици очи се извръщали нагоре за да проследят полета на мечтателя. Хората се питали един друг дали знаят каква е тази странна птица. Забелязали го и група ловци, които тъкмо се връщали от неуспешен лов. Повлияни от общото вълнение, те извадили пушките си и започнали да стрелят.

"Защо стрелят по мен? - Зачудило се момчето. - Старецът беше прав, хората още не са готови." Той размахал ръцете си и започнал да се издига към небето, а куршумите свистели наоколо.

- Никога вече няма да летя близо до градове - казало си момчето, но нямало и да му се отдаде възможност. Един куршум минал почти необезпокояван през слабите му гърди и излязъл от другата страна. Сърцето на момчето храбро опитало да препречи пътя на металния натрапник, но се провалило.

Мечтателят се завъртял във въздуха и започнал да пада надолу. Последното, което видял в живота си било заоблачаващото се небе и кръвта му, която сякаш се издигала нагоре.

"Трябваше да почакам няколко часа." Момчето искало да докосне кръвта, за да се увери, че не сънува, но не можело да помръдне ръцете си. Умряло преди да докосне земята.

***

Една сълза.

Толкова отделил старецът за момчето, докато наблюдавал от един облак как хората се събирали около трупа. Вече нямал сили да плаче за всички, които не се вслушвали в съветите му. Старецът въздъхнал уморено и полетял над облаците. Щяло да вали.

21.03.2008

НРО