Вчера изведоха Маги. Къде ли е сега?  Втори ден стоя тук. Няма изход…
     Дорис лежеше на матрака и гледаше в тавана. Мазилката се ронеше от влага и мухъл. Голата крушка  светеше денонощно. Подлудяваше я. Нямаше дневна светлина. Нямаше прозорец. Въздухът беше застоял и противен. Все още не бяха я докосвали. Носеха й храна и вода, изкарваха кофата с изпражненията.
    Из главата й минаваха мрачни мисли. Отчаяние и безнадежност я беше обхванало. Матракът беше разкъсан и една пружина се подаваше в долният му край. Тогава й хрумна идея. Хвана с две ръце пружината и започна да я върти и огъва наляво и надясно. Изпоти се от усилията, но в крайна сметка пружината се счупи. Сега започна да я дърпа, за да я поизправи. Натискаше я, но внимаваше да не я строши. Получи се добре. Мястото, където се беше счупила имаше остър стоманен  ръб като пирон. Имаше десетина – дванадесет сантиметра острие, по – твърдо и по – яко от тел.
      Дорис  чу стъпките в коридора и напрегна  слух. Някой  се приближаваше . Тя скочи  тихо и застана зад вратата. Премисляше дълго  своя план. Ще рискува. Риск печели, риск губи...както на рулетката в казиното. Стискаше с изпотени пръсти пружината. Зачака. Беше решила да го изненада. После ключалката се разтресе  и вратата се отвори. Мъжът с маската влезе  в стаята. 
    Дорис се стрелна като дива котка зад гърба му. Бързо вдигна ръка   и  пружината  й  с острието се стовари и потъна  вляво на врата му. Дорис вложи цялата си ярост  в този удар.
     Мъжът не очакваше удара  и изкрещя. Хвана се за врата  изумен.  Изпусна торбата с продуктите. Бутилките с вода се изтъркаляха на пода. Свлече се на колене.
      Дорис нямаше време за помайване, плъзна  покрай него  и хукна. Беше много бърза. Тичаше боса по коридора и вземаше по две стъпалата нагоре. Всекидневният й джогинг  в парка  и спортуването във фитнес залите я държаха в отлична форма. Тичаше  като вятър. Измъкна се от мазето и излезе от сградата. Наоколо имаше високи  храсти  и започваше гъста гора. Дорис потъна в гората  и продължи да бяга из шубраците. Мяташе от време на време по някой бърз поглед назад, но не видя никой да я преследва. Беше плувнала от пот, а устата й беше пресъхнала от бързото препускане. Спря зад едно дърво, а гърдите й свистяха от изпуснатия въздух. Беше като изплашено диво животно. Огледа се внимателно. Само дървета. Беше сама. Мъжът не беше я последвал.
   Сигурно го е убила. Сега накъде?
       Нямаше понятие къде се намира. Извърна се и повърна до един дънер. Стомахът й вреше от киселини. Десетина секунди постоя приведена и се изправи.
    Ослуша се. До слуха  й стигна шум от автомобили. Наблизо имаше път.
     Ооооо, Господи…-  въздъхна Дорис и хукна като хала по посоката. Сякаш сто дявола я следваха по петите. 
   Тичаше  и не усещаше  изранените си крака. Беше вече близо до шосето  и чуваше по-ясно преминаващите коли. Пробяга последните  метри и излезе на пътя. Дишаше като парен локомотив. Ръцете и краката й трепереха от адреналина. Спря се на средата на шосето и замаха трескаво с ръце. Задаваше  се по склона към нея  лек автомобил. Като я видя, шофьорът нервно наби спирачки.
                       Дорис се затича до  отвореният му прозорец.
-    Какво става, момиче? Луда ли си да търчиш срещу колата ми? – закрещя възрастен господин.
-    Аз…аз… господине, ще ме отведете ли оттук?
    Шофьорът  я изгледа мрачно, но отвори вратата и Дорис веднага се метна на седалката.
-    За къде си тръгнала?
-    Ами…аз…аз…  - запелтече тя - за където и вие…някъде по-далече от тук … 
   Той повече не я заприказва. Не искаше неприятности и затова избягваше да си пъха носа там, където не му е работа. Гледаше момичето, с изранени, мръсни ходила, без обувки, изподрана, но не  попита нищо. Младежи, буйни глави…правят глупости, пият, дрогират се… Шофьорът заклати неодобрително глава, но си гледаше пътя.
    И  Дорис си замълча. Тя скръсти ръце и стискаше лактите си с изтръпнали пръсти. Хвърляше погледи в страничното огледало, но за сега нямаше нищо подозрително. Наближиха малко градче - Нийдълс и мъжът каза, че е до тук.
    Дорис слезе от колата, благодари му  и се запъти да търси полицията.
                 …………………….
                                  Бен изхвръкна от полицията побеснял. Втори ден нямаше ни вест, ни кост от Дорис и Маги.
                   Да чакам… казаха ми да стоя и да чакам…тъпи ченгета…дали правят нещо по въпроса?
          Метна се в колата, изсвистя с гумите и потегли към къщи. Влезе в хола, но ядът му не беше намалял.
     Дори, Дори…Само да ти направят нещо… -  стискаше юмруци Бен  и му идваше да строши нечий врат.
   Седна на канапето и пусна телевизора. Вървяха вечерните емисии  и повтаряха като папагали едно и също – за обира на казиното и отвлечените момичета. Снимките на Дорис и Маги го гледаха от екрана.
   Бен още повече се ядоса. Искаше да преобърне небето и земята заради Дорис. Да я открие. Липсваше му. Разбра, че не може без нея. Разяждаше го вината му, че беше готов да я зареже заради Дона. Бил е луд, да мисли това. Дорис беше неговото момиче и сега я нямаше у дома. Тишината го влудяваше. Не чуваше забързаните й стъпки, сладкият й смях, ароматът  й на диви орхидеи…
    Беше в безизходица, не можеше нищо да направи, освен да чака. Нервите му подскачаха. Главата му щеше да гръмне. Като парен чук нещо го блъскаше в слепоочията. Кръстосваше из стаите безцелно, после влезе в банята, взе студен душ, отвори шкафчето и затърси нещо за главоболие. Намери някакви хапчета и изпи една таблетка. После легна в огромното легло и дълго  се взира в тъмнината. 
     Дори, Дори…където и да си Дори, знай че много  ми липсваш… 
     Притвори очи, но сънят не идваше. Мяташе се из постелята и беше като кълбо от нерви. Умоляваше Господ, че ще стане добър човек, ще обича жена си, няма да прави лошотии, само да му я върне жива и здрава. Беше скъсал с Дона. Нямаше повече да стъпи в оня бар.
     Тогава в тишината  мобилният му телефон запя с мелодията на Уитни. Бен се протегна и плъзна пръст по екрана. Беше непознат номер. Чу я. Нейният глас. Невярващо застина. Беше Дорис. Жива и здрава. В полицията, на сигурно място.
        Стискаше телефона, а от ъгълчето на окото му се спусна една издайническа сълза. Избърса  я смутен, че плаче за първи път в живота си.
……………………………………………
      Мина  една година.  
     Дорис  стана огромна и тромава като слон. Беше в деветия месец и трудно се движеше с двете бебета в корема й. Лежеше по цял ден, а те я ритаха, като че ли играеха ръгби. Не работеше, но казиното й липсваше.
  Историята от казиното успя да я изтрие завинаги от главата си. Заловиха мъжете. Единият, който беше пробола не оцеля. Осъдиха другите. Върнаха и част от парите. Намериха  Маги в един  бардак. Дорис я бяха спазарили за един богаташ в Мексико, но тя има късмета да избяга навреме.
    Очакваха двамата  юнаци да се родят всеки момент, но те не бързаха да излизат  от уютното им местенце.
    Изведнъж нещо я сряза и тя едва си пое дъх. Болката беше тъпа, но зачести бързо – бързо. Лицето и пребледня. Стисна устни. Забрави какво  я учеха - да вдишва ли, да издишва ли. Хвана се за корема с две ръце и се сви надве. После набра телефона на Бен. Обади се и на лекаря си. Сърцето й тупкаше. Куражът й се изпари. Зъбите й затракаха от страх. Ако се обърка нещо? Започва се... Не едно, а две бебета напираха да видят бял свят. Чакаха ги дълги години. Дано Господ да е с мен…
       Бен обикаляше креватчетата на момчетата и се взираше в тях като омагьосан. Те скупчваха устнички и сърдито гледаха на света.
   Колко са съвършени…моите синове…- мислеше си Бен.
     Приближи се до  Дорис  с букета от  диви орхидеи и я целуна по устните. Стисна очи, за да не го види, че издайническата сълза се затъркаля от ъгъла на окото му и го опари по скулата му.
 
                                  К р а й