Бавно и някак незабележимо за света, замираше село Благово. Както много други селца, така и то навлизаше в статистиката на изчезващите. Сградата на някогашното училище бе една от тъжните гледки там, обкованите с дъски прозорци създаваха страховито усещане, стъкла отдавна нямаше, а на входа беше поникнала дива къпина, висока над човешки бой. В центъра, ако изобщо можеше да се нарече център, още по-тъжно стърчеше камбанарията на църквата, сякаш за да напомня, че там някога е имало живот, защото всичко останало тънеше в троскот и бодли. Не се виждаха ни ограда, ни порта. Единствено кръчмата на бай Стамат стоеше почти денонощно отворена, делници и празници, все там се отбелязваха. Иначе мъжете се събираха за разтуха, бай Стамат знаеше житието и битието на всичките си съселяни, изслушваше ги търпеливо и никого за нищо не укоряваше. Най-честият посетител в кръчмата беше Даньо джамджията, съсухрен и видимо изтормозен от живота мъж. Той бе до болка огорчен от своята все недоволна и непрестанно ...