Кръговрат

Събудих се рано от поредния скандал, който вдигнаха съседите. Как не им омръзна всяка сутрин да се карат. Станах и отидох да си направя кафе, слушайки заучените им реплики. Дано този път приключат по-бързо, за да си почина от тях поне днес. Но сякаш прочетоха мислите ми през стената и започнаха още по-силно да си крещят. Така продължиха няколко часа, докато в един момент спорът им утихна. Предполагах, че това е затишие пред буря, което щеше да е нещо ново за тях, но бях готов да изтърпя още малко викове, стига това да свърши един път завинаги. И се оказах прав.

       - Искам развод! – изрева тя и последва силен трясък на врата и целият блок се разтресе.

   Най-накрая - помислих си аз. Свърши се. Беше късно да продължа съня си, но поне ще се насладя на кафето и гледката отвън. Снегът беше покрил всичко. Безмилостен и към най-недостъпните ъгли на пътищата и сградите. Замислих се защо всички мразят зимата. Само аз ли виждам красотата в този коварен според хората сезон. Бялата покривка - като примка задушаваща всичко наоколо, но всъщност катализатор за нов живот. Защо не успяват да усетят магията на тежкия, подобен на цигарен дим, въздух, нахлуващ в дробовете, когато си навън. Усещането, когато си сред белия пейзаж, облечен в черно. Като черната точка в символа Ин и Ян, двете взаимно допълващи се противоположности. Или детската радост, когато има сняг. Чудно как успява да събуди детето у хората.
  Но освен всичката тази красота, зимата ми носеше и спомен. Споменът за нея. Тя ми липсваше. Нейният поглед, чаровната усмивка и най-вече думите, с които боравеше изключително добре. Имах и нейна снимка в рамка на рафта, но тя настоя да си я вземе, когато си тръгна. От тогава нито я видях, нито я чух. Сега рамката е празна и компания ù прави само прашният рафт. Така  разочарованието я замени. Пристигна без покана или предварителна уговорка и се настани удобно, както често правеше. Толкова добре се разбирахме, то беше идеалната компания.

   И така годините минаваха, а аз гледах променящия се пейзаж през малкия прозорец. Пробиващите дебелия кожух кокичета идваха и си отиваха отново и отново. Ритъмът на капчуците галеше ушите. Зеленина пробуждане, а после  килим от листа... и отново любимата ми зима. Не намирах точната дума, за да опиша всичко това. Може би всичко е един кръговрат. Може би хората и сезоните си приличат. Ах, тези хора, топли и щастливи през лятото и мрачни и студени през зимата. Трудно е да ги разбереш, а още по-трудно, ако се опиташ. Наблюдавах кръговрата и се чудех защо точно зимата ми допада. Макар че аз сякаш бях извън него, леко встрани, слят с тъмните силуети на дърветата. Но защо точно този сезон? Може би да бъда мрачен и студен е моята истинска същност, а лятото не може да ме стопли.

В. Николов

20.04.2012г.