Кървавото утро настъпваше бавно и тежко под гъстата мъгла. артилерийския огън ореше земята дълбоко. Картечниците, като шевни машини тракаха в далечината. Вече трети ден се водеше славната битка при Драва. Немците бяха минали в настъпление в полосата на 24 Черноморски полк, като смятаха, че българите, доскорошни техни съюзници са най-слабото място в отбраната на техните врагове.
Беше истински Ад. Хората умираха без стон, без болка. Не че нямаше, просто не се чуваха, заглушени от екота на пръскащите фругасни снаряди.
Нашата артилерия също не оставаше длъжна. Тя хапеше както немските минохвъргачки и оръдия така и немските картечници. Войниците изнемогваха и кой друг би дал кураж, ако не артилерията?
Но денят напредваше. Слънцето тежеше и припече жарко. Водата не стигаше, а хората, тези млади момчета, някой от тях доброволци по неволя, записали се само защото узнали, че са получили повиквателните си, мряха като мухи. Секундите изглеждаха векове, а часовете - епохи!
В трета сборна артилерий ...