"Идиот! Защо са ти потрябвали на жената чаршафите! И тия кюлоти! Ами тая пижама на райе, за какво ти е, бре!"
И така се бях отплеснал, че госпожата под мене свършила няколко пъти, салата направила, по ракийка наляла, а аз още клатя. Какво, майната си клатя, питай ме, ама като ласка ме погалиха думите ù:
"Ей, страшен си!"
И ù повярвах, защото от години жена сама, без мъж, знаем се,  от една махала сме. Уж мивката ù отидох да поправя, каналът връщал. И на водопроводчик станах, че и отгоре. Инак съм миньор по професия, ама ме хвана съкращението в " Бобов дол " И така се научих да съчетавам две в едно, та вдовицата чак ме похвали.
Защото, нали знаете, чий труд е най-скъпо платен. На миньора, че пробива надълбоко.
И докато си пийвам и замезвам с туршийка, виждам, че оня помъкна и въженцето от простира. Ей тук вече не издържах, мамка ти, рекох. И щото нали бях "страшен",  дето жена ми от двадесет години не ми го бе казвала, ама и от алкохола размътен, та взех, че скочих от втория. Колко ми е акъла, ами на оня?
И той скочи по същото време. С пълен сак. Добре, че е зима, долу преспи по един метър, та не се пребихме. И докато се гледаме двамата като петли, мина патрулката. Хептен ме изби на героизъм, накокошиних се и се метнах отгоре му. Чак като ме прасна между очите, разбрах колко тъпо нещо е геройството. Особено срещу гигант двуметров, с ръце на горила, тяло на атлет и вълчи зъби. Аз, дребосък, кинта и двадесет, глупав до небето и още толкова суетен. Ама, докато падам, като отрязано дръвче и мартеница на носа от тупаника, оня взе, че изтърва сака. Ченгетата изскочиха от колата, "щрак" и готово.
Той с пранги, крещи, грешка, вика, правите, ама кой го чува, каква грешка, тъпак! С пет кила пране да те хванат! Егати грешката!
А аз херо!
И в местния вестник ме снимаха, всички ме поздравяваха, ръка ми стискаха и сто женички картичките си оставиха  да им оправям сетне чешмите. Чешмите, мивките, каналите, работа за две години си осигурих.
Та тогава още, докато го тикаха оня  в патрулната,  ме залая това псе.  Хърбаляк някакъв, на помияр мяза, ама с очи огромни, пълни с кръв и ненавист. От ада сигурно идеше, злъч в душата му имаше, за месо бе дошъл, дали крадеца да яде,  дали мен, дето му го отмъкнах. И се заинати това куче да ме следи. Следи ме де що мръдна. И до магазин, и до комшии. Опитах с храна да го прикоткам, не кусва;  един вика "отрови го", друг ми дава пушката си, да го гръмна.
Ма не ме бива по тия работи мене.
Тръби да ти развия, канал да отпуша, че и булката ти да наглеждам докато си в командировка,  да, ама това,  да тепам гадинки, не. Хич не ставам.
И  започнах да свиквам с присъствието му. Аз напред, то подире ми, по сенките, а ако е вечер, скрито в тъмнината, току излезе от нищото и ме стресне. И не ме напада.  Само ме дебне. Защо, то си знае.
Мина годината, пак зима дойде. Един ден се отбих до вдовичката. Без покана. Щото, бях вече свикнал вече, галеник на съдбата го раздавах, където почукам - да ме посрещнат.
И тя ме посрещна, почерпи кафе, полафихме. Поисках ракийка, помая се малко, аха да ми откаже, но не би. Извади и сипа по една.
Ама кога посегнах да я барна по коляното, ме плесна през ръката.
- А, не! Имам си кой да ми оправя каналчето вече!
И бърка да показва от бюфетчето снимка, тя и новият.  Ама той авиатор. Двуметров, с ей такива ръце и вълча усмивка. Да ми се е сторил познат, не!
Само ме жегна под лъжичката, че не съм вече номер едно, но пък ù беше добра ракийката,  та пих още една, та се забаламосах и аз и аха, пак под полата да бръкна.
Що така, бе,  жено,  що се не дръпна!
Разлюля се стайчето, замота се,  полилея надолу с главата взех да виждам и се чудех правилно ли е поставен, реших да изравня нещата,  дръпнах покривката от масата, с такъв хъс,  дето и Де Ниро няма да вложи в роля,  раздрънча се посудата, разпиля се; туршии-муршии, всичко се посипа по земята; тръшнах я на масата, ербап бях, а ракията в мене вреше. Тя уж се дърпа, ама не много, колкото да ме разпали още повече. И стана каквато стана.  Двамата вир вода, вънка един студ, магаре да вържеш, кожата му на тупан от раз става. Скърца масата, какво скърца, направо си крещи под нас с всичката сила на земята, която може от една маса
да се измъкне, лашкахме се в забрава ние, аз и хубавата вдовичка, дето вече не е такава, а си има авиатор, майната ти, авиаторче, хвъркай си по друмите небесни, аз тук сериозна работа съм захванал.
И таман сме се разпалили, та пуши от нас, и  се звъни!
А стига бе!
Звъни се, и този, дето се е облегнал на звънеца,  не ще да си ходи.
Разтревожи се вдовичката, изблъска ме, раздърпана и потна, взе да оправя пеньоар, чорапогащи,  търси фараша да смете разпиляното от пода, а на мене вика:
- Скачай! Скачай от терасата и се моли да не те види комшийката отсреща, че тоя ù е внук. И ще ни пребие и двамата.
И... аз, какво. Загащих се надве-натри и се метнах от перилата.
Добре, че е от втория етаж. И  добре, че миналата зима вече бях скачал от тук.
Ама не беше добре това, че паднах баш на кучето със злите очи, пред муцуната.
И сега стоя под терасата на първия, сврял съм се в снега и се моля да ме затрупа, да стана снежинка, прашинка, атомче, или каквото дойде там, само да не се виждам, че авиаторът да не ме докопа.
И си мисля, че не е крал баба си той,  дебнел е вдовичката,  на луд се правел, ревнивец; мерак ù е имал още тогаз,  ама защо баба Стана сетне цяла година ми носеше да ям компоти, сушени сливи и сланинка, така и не разбрах.
Дали защото внук ù не ги е обичал?
Още седя под терасата да го мисля това.
Но не само.
Защото, à съм мръднал,  à кучето му ме излапало.
Сигурно има за какво.
То си знае.

*  *  *