моменти (Антонела Огнянова)
52 695
Apr 18, 2010, 3:17 PM

Кучето от крайния квартал 

  Prose » Others
1132 0 9
2 мин reading

                                  ...или Малък постсоц етюд

 

 

Вали, духа силен вятър, почти отнася чадъра ми, но аз крача геройски към детската градина.

Пролетта е необичайно хладна и влажна тази година.

Сигурно е заради кризата.

 

 

Отивам да взема детето на обяд, защото в 13:00 имаме супер важна задача  в центъра.

На живот и смърт е!

 

В 12 :20 съм пред детската. С риск да прекъсна обяда, звъня и си искам хлапето.

В този момент погледа ми приковава голяма червена бележка - КАРАНТИНА -  СКАРЛАТИНА... точно на нашата група.  

Притеснена, хуквам при сестрата  да я питам дали да го спирам от градина.

Тя казва: „Не, късно е вече. Детето е контактно. Каквото има да става, ще става”.

Е, ми... да става.

След малко Алекс слиза по пантофи и носи две различни маратонки в ръце.

На вид горе-долу еднакви, но с 3 номера разлика.

Качвам се на бегом  и оправям грешката.

За лош късмет обаче ме  пресреща лелката.

 Нахилена, ми връчва огромен, мазен еклер и заявява:

"Следобедна закуска.”

Моето момче гледа със светнали очи и преглъща.

Часът е вече 12:30. Излизаме.

В ръце държа чанта, чадър, еклер и потенциално болно от скарлатина дете.

Вятърът свири, дъждът шиба в лицето.

Алекс си иска еклера.

 

 

12:40 .

Почти сме стигнали градинката пред спирката. Движим се горе-долу в график.

Поемам въздух. Добре.

Хлапето ме поглежда с леко изкривено личице, подава ми доядения дополовина еклер и казва: „Ака ми се.”

Споменах ли вече за атмосферните условия?

А за цайтнота-а?

И за това, че няма градски тоалетни... и за лайната по градинки, подлези и жилищни входове?

Питам: „Можеш ли да стискаш малко?”

 "Мога.”- гледа ме с нескрита гордост.

В този момент крачето му потъва в една от хилядите подли локви, запълващи огромните дупки по улиците.

 

С периферното си зрение виждам, че се задава трамваят.

Вдигам малчугана на ръце, минавам подлеза на тъгадък, тичайки със сила, характерна за майките.

Ура! Стигаме навреме.

Щастливи сме. Поне аз.

Уви... Трамваят е за депо.

Нищо.

Ще чакаме другия.

12:43

Алекс подхвърля небрежно: „Мамо, цялата си омазана с еклер”.

Поглеждам. Виждам. Чистя. Псувам (наум).

Хвърлям еклера в боклука и махам за такси.

Ужасно мразя таксита.

Цъкането на апарата, чалгата, цигарения дим...

Нямам избор.

Чувствата ни явно са взаимни.

Свободно такси няма...

Детето киха, после кашля.

Дали няма да се наака?

Идва трамвай.

12:58.

© Антонела Огнянова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??