И погледнах kъм небето, но то не ме погледна. И му говорех, но то мълчеше. Само старецът до мен говореше. Говореше с очите си. Учеше ме на това, на което искаше да ме научи и морето, но не успя, защото се боях от водата. Старецът беше събрал в себе си цялата доброта на света, а сега умираше. Седяхме до морето, а той ме учеше на това как да бъда по-добър човек. „Затвори очи и ще видиш светлина в тъмнината, погледни в морето и ще видиш слънчевата звезда, погледни в пропастта и ще видиш покой, погледни в очите на хората и ще видиш пламъка на надеждата. Обикни човека и не позволявай пламъка в очите му да изгасне, така той винаги ще вярва- в доброто, в красотата на грозното. Намери своя дом в центъра на урагана, така ще овладееш своите страхове и помни - всеки човек е роза, всяка роза има бодли, но иска да дари и красота, намери тази красота, и я запази. Протегни ръка към нея, но внимавай! Бодлите са навсякъде...” Изведнъж отворих очи - старецът го нямаше, а аз все така се боях от водата, н ...