И погледнах kъм небето, но то не ме погледна. И му говорех, но то мълчеше. Само старецът до мен говореше. Говореше с очите си. Учеше ме на това, на което искаше да ме научи и морето, но не успя, защото се боях от водата. Старецът беше събрал в себе си цялата доброта на света, а сега умираше. Седяхме до морето, а той ме учеше на това как да бъда по-добър човек. „Затвори очи и ще видиш светлина в тъмнината, погледни в морето и ще видиш слънчевата звезда, погледни в пропастта и ще видиш покой, погледни в очите на хората и ще видиш пламъка на надеждата. Обикни човека и не позволявай пламъка в очите му да изгасне, така той винаги ще вярва- в доброто, в красотата на грозното. Намери своя дом в центъра на урагана, така ще овладееш своите страхове и помни - всеки човек е роза, всяка роза има бодли, но иска да дари и красота, намери тази красота, и я запази. Протегни ръка към нея, но внимавай! Бодлите са навсякъде...” Изведнъж отворих очи - старецът го нямаше, а аз все така се боях от водата, не можех да видя и надеждата в очите на хората. Тя беше изчезнала. Погледнах в огледалото. И в моите очи я нямаше... А така я търсех, а така я виках, а така исках да се потопя във водата... И изведнъж се озовах отново на брега на морето, но морето беше пропаст - пропаст с черни вълни, урагани имаше навсякъде и тази светлина... заслепяваше ме. Търсех окото на бурята, окото, само то ми трябваше - там беше моето спасение, но черна вълна приближаваше и искаше да ме погълне... Какво да правя? Какво да правя... Обърнах се, а зад мен беше морето, не пропастта, боях се, но скочих... сълзи, болка, смърт... паднах на дъното и не можех да направя нищо, очите ми се затваряха, натежаваха, а водата беше толкова топла, а над мен грееше слънчевата звезда и затворих очите, и не исках да дишам, и видях светлината...