КЪМ ВАСИЛЬОВ

       Изкачвахме връх Васильов в надпревара с пролет­та. Зелената пролетна вълна бе заляла само подстъпите към височините и ние крачехме нагоре, попаднали в тихото им междусезоние. Някои дървета и храсти бяха облекли нови резедави ризи, други сега отваряха очи за слънцето, а буковете по най-високите места дояжда­ха меда на зимния си сън. В сенките на скалите доживя­ваха сетните си часове запрашените от оттеглянето на зимата преспи сняг. Често спирахме в сянката на някое разлистено дърво да поемем дъх. Избърсвам челото си от потта и с лота на погледа премервам дълбочината на преодоляното пространство. В синкавината му, като се­дефени люспици, блестят по дъното разпилените вили на Шипково. Натоварени с пролетна умора, раниците се впиваха в раменете ни, с всяка крачка нагоре става­ха по-тежки.

        Скалистият редут на върха се издигаше като кре­постна стена, иззидана от могъщата ръка на времето, за да брани широките пространства на високата част на планината от посегателствата на човека. Дървета-стражници стояха мълчаливо изправени в подстъпите на вър­ха, забили пети в златото на пръснатите наоколо море­ни. Играта на светлосянката със заострените ръбове на скалите рисуваше причудливи форми, в които човеш­кото въображение можеше да нафантазира най-неверо­ятни образи.

       Изтърван от шепите на върха, към нас се спуска­ше любопитен ручей, чийто весел гласец галеше слуха ни. С бистрата му вода изтичаше силата на зимата, за да се влее в кипящата кръв на пролетното пиянство, обзело цялата земя.

       Колкото повече се изкачвахме, толкова повече просветляваше пейзажът край нас, просветляваше и в ду­шите ни. Тежестта от грижите на всекидневието се претърколи по сипеите, заскача от камък на камък и по твърдите чела на морените потъна в бездната под кра­ката ни.

       Сякаш за да си поеме глътка въздух, слънцето се скри зад голям кълбат облак, разчепкващ в скалите ме­чтата си да се превърне в нещо невидяно.

       Гледахме се в прегръдката на височината и не мо­жехме да разберем дали ние бяхме станали други в пре­одоляването ù или височината, обгърнала ни в светли­на, тишина, в кристалната прозрачност на въздуха си, ни беше направила други? Бяхме станали по-силни, по-самоуверени, по-добри, по-красиви, по-обогатени и по-смирени пред величието на планината. Това оправда­ваше усилието ни да се изкачим там, където времето и пространството водят тихия си нескончаем диалог край красивите скали до хижата.

       А до върха? Кога ще стигнем ли? Не бързайте. Де­нят е вече лятно дълъг. Да спрем, да си починем, да хапнем и се насладим на гледката.

       А до върха е само още крачка!