1.

Госпожа Петринска бавно и разсеяно режеше лука. Готвенето обичайно беше любимо нейно занимание, но не и когато имаше нещо по-интересно за правене. А какво по-интересно от това да наблюдава през прозореца новопристигналото семейство в старата къща на ъгъла! Госпожа Агнеса Петринска не се смяташе за любопитна, но беше полезно да познава съседите си и техните привички. А как да ги опознае без да ги наблюдава? Сармите можеха да почакат.
Един висок, около четиридесетгодишен мъж продължаваше да сваля куфари. Приятна млада жена стоеше отстрани и даваше упътвания. Около тях щъкаха две близначета на не повече от 5 години.
Къщата на ъгъла беше празна от години. Старият дядо Иван се беше споминал преди десетилетие, а наследниците му така и не пожелаха да дойдат тук в Дълго поле. Къщата се продаваше от доста време. Вече никой не вярваше, че някой ще я купи, когато из града се разнесе слухът, че младо семейство са я купили и скоро ще се нанесат.
Интересът на госпожа Петринска беше разбираем – тук не се появяваха често млади хора. Но имаше още нещо, свързано с къщата. Говореше се, че е обитавана от духове.
Още докато беше жив, дядо Иван разправяше, че съжителствува с духове. Хората отдаваха тези приказки на напредналата му възраст. Но и след смъртта му някои съседи твърдяха, че чуват странни звуци и виждат силуети по прозорците.
Къщата беше построена в началото на 19 век. Преди да заживее там дядо Иван, тя е била собственост на семейство артисти. Говореше се, че една вечер в пристъп на ревност мъжът удушил жената. Но духът й останал да броди из къщата и да търси възмездие.
Госпожа Петринска се чудеше дали новодошлите не знаят за тази история или пък не вярват в подобни неща. Самата Агнеса Петринска бе дълбоко убедена, че духове съществуват и дори съжаляваше, че тя не ги е виждала лично.
Чудеше се дали щеше  да бъде много нахално, ако излезе на улицата и се запознае с новите съседи?  По-добре беше да отскочи до Марийка Пенева за черен пипер и пътьом да ги поздрави. Госпожа Агнеса си наметна едно елече върху пеньоара и излезе на улицата. По отсрещния тротоар стигна до дома на Марийка Пенева, където със съжаление разбра, че Марийка не знае нищо за младото семейство. Взе пликчето с черен пипер и тръгна обратно. Мъжът и жената все още разтоварваха багаж.
 - Здравейте! – обърна се към тях госпожа Петринска. – Добре дошли в нашия квартал!
 - Здравейте! Току-що пристигаме. Ние сме семейство Петрови - Елена и Петър.
 - Много ми е приятно. Аз се казвам Агнеса Петринска и живея в жълтата къща ей там. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо. Със съпруга ми ще се радваме да ви услужим.
 - О, много благодарим! С удоволствие ще Ви посетим.
 - Ами, довиждане засега! Явно имате доста работа.
 - Довиждане и още веднъж благодарим!
Госпожа Петринска тръгна към дома си и си мислеше, че новите съседи бяха много симпатични и нормални.
Колко скучно!

2.

Бяха изминали четири дни, откакто пристигнаха новите съседи, когато госпожа Петринска намери в пощенската си кутия покана. Беше от новопристигналото семейство, канеха всички съседи от улицата на вечеря в неделя, 16-ти април от 18.00 часа, за да могат да се запознаят с всички в квартала. Това беше след три дни.
Госпожа Петринска обичаше подобни събирания. На тях винаги научаваше по някоя клюка и самата тя имаше възможност да споделя информация. Жалко, че нямаше по-често подобни поводи!
Зачуди се какво да подари на домакините за добре дошли. Ами, разбира се, че щеше да подари тенджера, както правеше винаги. С умиление си спомни за първата им годишнина след сватбата със Стоян, когато той й беше подарил тенджера. Какъв скандал само му вдигна тогава! Но с годините се беше убедила, че една тенджера е най-подходящият подарък за всяко домакинство. Беше решено!
Отиде във всекидневната, където Стоян сменяше електрическа крушка и го информира за поканата.
 - Ох, пак ли ще клюкарстваш! – измрънка господин Петрински.

3.

Беше неделя, денят на събирането. Госпожа Петринска се беше издокарала с нова рокля на цветя, която подчертаваше едрата й фигура. Госпожа Агнеса смяташе, че е великолепна. Беше посетила и фризьора на улица „Акация“ и сега червеният цвят на косата й беше по-свеж, а буклите й бяха по-подредени.
След малко и Стоян щеше да е готов и щяха да тръгват. Погледна през прозореца по навик и видя, че първите гости вече пристигат. Старият господин Неделчев мъкнеше някакъв голям пакет, какво ли щеше да им подари? Зад него вървеше Марийка Пенева и държеше саксия с фикус. Фикус?!? Що за лош вкус, помисли си госпожа Петринска!
След малко се появиха семейство Стоименови, които пристъпяха бавно, сякаш отиваха на царски прием. Не се виждаше да носят подарък. Сигурно беше нещо дребно, скрито в чантата на госпожа Стоименова, може би някой ваучер, помисли си Агнеса.
Ето ги и семейство Димитрови. И техният пакет изглеждаше голям. Ами ако и те подарят  тенджера? Щеше да се получи доста неловко! Госпожа Петринска бързо отхвърли тази мисъл, всички знаеха, че ТЯ подарява тенджери.
Появи се и Димитър Славчев, който слезе от колата си. Мъкнеше друг пакет, който ясно си личеше, че бе картина. Веднага след него пристигнаха семейство Белчеви с малък подарък. Сигурно пак някоя покривка, помисли си Агнеса, Стефка Белчева винаги подаряваше покривки.
В този момент на вратата се появи Стоян.
 - Готов съм, хайде да тръгваме, че закъсняхме!

4.

Семейство Петрински бяха въведени от младата домакиня в големия салон при другите гости.
 - Всички са тук, очакваме само съпругът ми да се върне всеки момент и започваме – каза Елена Петрова.
Госпожа Петринска се огледа. Освен всички гости, които бе видяла през прозореца, тук беше и Моника Вълкова. Дали беше донесла нещо? Тя беше толкова стисната, едва ли.
Салонът се беше запазил почти във вида, в който го помнеше, когато тук живееше дядо Иван. Беше освежен, пребоядисан, завесите бяха нови, беше добавена и нова махагонова масичка, но атмосферата си беше същата. Повечето от мебелите бяха запазени от едно време. В дясно имаше двойна врата, която беше отворена и свързваше салона с трапезарията. После видя, че в ляво от салона има малък коридор, където бяха оставени другите подаръци. Агнеса Петринска се запъти натам и остави своя.
На вратата се появи Петър Петров.
 - Извинявайте, че малко закъснях, но се забавих по работа. Само отивам да се преоблека и се връщам.
 - Не се притеснявайте, жена Ви ни осигури прекрасни напитки – каза Димитър Славчев.
 - Само за момент – каза Петър Петров и тръгна към коридора в ляво, който водеше към спалнята на горния етаж.
Гостите продължиха да разговарят.

5.

Инспектор Дамян Френцов преглеждаше пресата във всекидневната. Отпиваше от ароматното кафе, което леля му Ваня му беше приготвила, когато чу телефона да звъни.
 - Здравей, приятелю! Обажда се полицай Минков от Дълго поле. Как си?
 - Благодаря, добре. С какво мога да бъда полезен?
 - Имаме един случай, в който е замесена твоята стара приятелка госпожа Петринска. Помислих си, че ще проявиш интерес.
 - Тя добре ли е този път?
 - Да, тя е повече от добре, сега има нова тема за обсъждане. Всъщност е била поканена на едно съседско събиране, на което е извършен опит за убийство на домакина.
 - Опит? Значи е жив?
 - Да, жив е, но го поддържат в медикаментозна кома. Може да мине доста време, преди да се събуди.
 - И има ли заподозрени?
 - Работата е там, че домакините са се нанесли едва преди седмица и няма данни да са имали някакви отношения с който и да било от съседите.
 - А съпругата?
 - Да, изглежда само тя би могла да има мотив, но ако иска да се отърве от съпруга си, защо е нужно да кани цялата улица?
 - За да осигури повече заподозрени?
 - Всичко е възможно, но засега нямаме идея. Гостите са били събрани в салона. Домакинът се прибрал с малко закъснение и отишъл до стаята си да се преоблече. Всички го очаквали да се върне, за да започне вечерята, но той така и не се появил. След 20 минути съпругата му решила да провери какво става. Отишла до стаята и го намерила проснат на пода. Ударен е по главата с чук, който е намерен до него. Няма отпечатъци по чука. А съпругата твърди, че този чук не е техен. Няма признаци да е бил външен човек, а почти всеки един от гостите е излизал от салона за малко.
 - Нашата приятелка не може да не е забелязало нищо и да няма версия по случая?
 - Всъщност поне твърди, че няма представа кой го е извършил и нищо особено не била забелязала.
 - Ами, утре мога да дойда.

6.

Инспектор Френцов пътуваше към Дълго поле и си мислеше за Агнеса Петринска. С тази дама се беше запознал преди три години по време на екскурзия до Перперикон. Тогава някой се беше опитал да отрови самата госпожа Петринска и беше истински късмет, че и инспекторът пътуваше със същия автобус. Благодарение на неговата съобразителност бяха установили кой е злосторникът и госпожа Петринска беше спасена. Бяха станали добри приятели и поддържаха връзка, но Агнеса имаше ужасния навик непрекъснато да се забърква в неприятности.
Скоро стигна до Дълго поле. Полицай Минков му беше обяснил как да намери къщата на семейство Петрови. Не след дълго я забеляза, приближи се и паркира колата.
Изведнъж чу познат писклив глас:
 - Инспектор Френцов! – госпожа Петринска почти тичаше към него.
 - Здравей, Агнеса! Как си?
 - Добре съм, разбира се. Чух, че са те повикали.
 - Не се и съмнявам, че си чула! – усмихна се Френцов.
 - И какво мислиш за цялата работа?
 - Все още не съм се запознал с подробностите. По-интересно ми е ти какво мислиш, Агнеса?
 - Естествено, че призракът на онази жена е искал да го убие!
 - Какъв призрак? Коя жена?
Госпожа Петринска започна да разказва историята на артистичното семейство, докато влизаха навътре.
В салона бяха полицай Минков и Елена Петрова.
 - Радвам се, че успя да дойдеш – обърна се Минков към Френцов. – Как пътува?
 - Всичко беше наред.
 - Това е съпругата на жертвата - госпожа Петрова – Минков представи домакинята.
 - Радвам се, че се отзовахте, господин инспекторе – каза Елена Петрова. После се обърна към госпожа Петринска:
 - Исках да Ви благодаря за подаръка, много мило наистина. Получихме толкова много подаръци. Все още не съм намерила място за всички тях. Ето статуетката от господин Неделчев, не знам къде ще стои най-добре.
Госпожа Петринска огледа малката изящна статуетка, Неделчев беше проявил вкус.
 - Скоро всичко ще свърши, ще изчезне напрежението и сами ще намерите място на подаръците – успокои я госпожа Петринска.
Полицай Минков се обърна към домакинята:
 - Може ли с инспектор Френцов да ползваме библиотеката?
 - Разбира се, заповядайте!
Двамата се запътиха натам. Библиотеката беше огромно помещение със стари махагонови полици, пълни с книги. В средата се намираше старинно бюро, а подът беше застлан с персийски килими. Завесите бяха тежки и светлината в помещението беше оскъдна.
 - Така, сега да те запозная с обстоятелствата – каза Минков. – Освен домакините, в къщата се намирали още дванадесет човека. Децата на семейството са били у роднини.
Госпожа Петринска и съпругът й Стоян
Господин Недко Неделчев, осемдесетгодишен вдовец
Марийка Пенева, стара мома на шестдесет години, пенсионерка
Семейство Спас и Евдокия Стоименови, имат собствена сладкарница
Семейство Михаил и Люба Димитрови, и двамата на около четиридесет и пет, имат антикварен магазин
Димитър Славчев, на петдесет и пет години, електротехник
Семейство Стефка и Лазар Белчеви, тя на четиридесет и пет, магазинерка, той на петдесет години, работи в музея
Моника Вълкова, вдовица, на петдесет години.

Повикал съм всички тях днес да разкажат дали са видели нещо, какво си спомнят от вечерта и какво са правили през двадесетте минути от пристигането на господин Петров до намирането му на пода.
 - Липсва ли нещо от къщата?
 - Не, нищо не липсва. Но странното е, че са се появили някакви стари снимки на полицата в спалнята. Госпожа Петрова твърди, че не са техни  и не са били там преди. Погледни!
Минков подаде три овехтели снимки на Френцов. И на трите снимки имаше млад мъж и млада жена, като очите на мъжа бяха надрани сякаш с пирон.
 - Ужасно! – възкликна Френцов. – Знаем ли кои са тези хора?
 - Предполагам, че са семейство артисти, които са живели в къщата преди.

7.

Първа в библиотеката влезе Марийка Пенева. Не била забелязала нищо особено в атмосферата онази вечер, всички се държали нормално. Не обърнала внимание кой от гостите е излизал от салона. Самата тя е излизала във въпросното време, разглеждала картините в коридора.
Последваха семейство Спас и Евдокия Стоименови.
 - От самото начало се усещаше някакво злокобно присъствие – каза госпожа Евдокия. – Но така е винаги със старите къщи. Аз лично не съм излизала от салона и мога да се закълна, че и господин Неделчев не е излизал, защото разговаряхме през цялото време.
 - А Вие, господин Стоименов?
 - Аз ходих до банята. На вратата се разминах с Моника Вълкова.
Следващият беше възрастният господин Неделчев.
 - Аз не съм излизал от салона, разговарях с госпожа Стоименова.
 - Да, тя каза същото. А забелязахте ли какво правеха останалите гости?
 - Докато разговаряхме веднъж се обърнах към входа на салона и видях Димитър Славчев да влиза. Но знаете ли, нещо друго ми направи впечатление.
 - И какво е то, господин Неделчев?
 - Всъщност, не съм съвсем сигурен. Не, нищо важно, забравете.
Семейство Стефка и Лазар Белчеви пристъпиха бавно в библиотеката и седнаха на дивана.
 - Ние през цялото време стояхме в салона. До нас беше госпожа Петринска, която също не е излизала. Стоян Петрински каза, че ще си сипе още вино, но не забелязах накъде тръгна – каза госпожа Стефка Белчева.
 - А Вие забелязахте ли нещо, господин Белчев?
 - Всъщност забелязах нещо странно, но то беше преди да се появи господин Петров.
 - Да?!?
 - Вратата към трапезарията беше отворена и ми се стори, че там мернах бял силует, сякаш беше призрак. Отидох дотам, за да разгледам, но когато се озовах в трапезарията нямаше и следа от него. Там беше само старият Неделчев. Попитах го дали е видял някакъв непознат бял силует, а той ме изгледа странно, сякаш съм откачил.
 - Не ставай глупав, скъпи – смъмри го госпожа Белчева.
 - Сигурно просто нервите са ми изиграли лоша шега – каза господин Белчев.
В библиотеката влезе Моника Вълкова.
 - Аз ходих до банята. На излизане видях господин Стоименов, който също отиваше там. После се върнах в салона и стоях там през цялото време със семейство Димитрови, докато чухме писъците на госпожа Петрова.
Беше ред на семейство Михаил и Люба Димитрови.
 - Аз не съм излизала от салона – заяви госпожа Димитрова – А Михаил ходи до коридора да остави подаръка за домакините, тъй като дотогава не бяхме забелязали, че подаръците се оставят там. Върна се след около две минути и после към нас се присъедини госпожа Моника Вълкова.
 - А Вие, господин Димитров, забелязахте ли нещо?
 - Както каза съпругата ми, отидох да оставя подаръка. В коридора видях Марийка Пенева, любуваше се на един пейзаж.
В библиотеката влезе Димитър Славчев.
 - Аз излизах от салона, ходих да си взема цигарите от колата.
 - Вие живеете през две къщи, защо сте дошли с кола?
 - Идвам направо от работа. И понеже имаше сериозна авария в електрозахранването на съседния квартал, очаквах, че може да ми се обадят и да ме повикат по спешност, така че предпочетох колата да е с мен.
 - Забелязахте ли дали някой от другите гости е излизал от салона?
 - Аз отидох до колата преди господин Петров да се появи. Отвън погледнах към къщата и на прозореца на една стая видях силует. После разбрах, че това е била спалнята на семейството. Тогава се появи домакинът, всъщност се засякохме отвън. Аз продължих да си търся цигарите, а той влезе навътре.
 - А този силует познат ли Ви беше? На мъж или на жена?
 - Не мога да кажа със сигурност, съжалявам!
Последни от гостите в библиотеката се появиха госпожа Агнеса и Стоян Петрински.
 - Всъщност ние дойдохме последни на приема. Без да искам бях видяла през прозореца почти всички да идват и да носят подаръци – Неделчев с огромния пакет, Марийка с фикуса, Димитър Славчев с картината и така нататък.
 - Сигурен съм, че сте много наблюдателна -  прекъсна я Минков. – В действителност ни интересува времето от появата на Петър Петров до намирането му от жена му. Какво правихте през това време и забелязахте ли какво правят другите?
 - Аз не съм излизала от салона, с мен през цялото време бяха Стефка и Лазар Белчеви. Стоян отиде за още вино.
Семейство Петрински си тръгнаха и двамата служители на реда се заеха да обобщят наученото.
Няколко човека не бяха излизали от салона и това можеше да се потвърди от показанията на други хора – госпожа Евдокия Стоименова, господин Неделчев, Стефка и Лазар Белчева, Агнеса Петринска, Люба Димитрова.
Останалите бяха напускали салона – Марийка Пенева, Спас Стоименов, Моника Вълкова, Димитър Славчев, Михаил Димитров, Стоян Петрински. Но бяха отсъствали само по няколко минути. Кой бе отсъствал достатъчно дълго, за да извърши престъплението?
 - Чудя се – каза Френцов – какво ли искаше да ни каже старият Неделчев?
 - Сигурен съм, че съвсем скоро ще го сподели с нас, възрастните хора не умеят да мълчат дълго.
 - Да, а какво ще кажеш за силуета, който е видял Белчев? Тази история с призраците не ми харесва.
 - Тази история е измислица!
 - Ха-ха. Ама разбира се, да не мислиш, че вярвам в призраци!
 - Нямам предвид призраците, а историята за семейството артисти. Те са живели тук, но мъжът не е убил съпругата си.
 - Така ли? Колко интересно! – възкликна Френцов.
 - Нека чуем и какво има да ни каже домакинята.
Френцов кимна. Напомни си да провери в агенцията за недвижими имоти кои купувачи са се интересували от къщата преди семейство Петрови. Освен това нещо в показанията го беше смутило, а сега не можеше да си спомни точно какво.

8.

Госпожа Елена Петрова влезе в библиотеката.
 - Седнете, моля. Имаме да Ви зададем няколко въпроса, които се надяваме ще внесат яснота по случая.
 - Какво бихте искали да знаете?
 - Всъщност аз имам първоначалните Ви показания. Излизали сте на два пъти от салона, но все в посока към трапезарията. Тя няма друг изход и не е свързана със спалнята. Когато сте потърсили съпруга си, сте го намерили в спалнята, проснат на земята, до него е имало чук. Заявили сте, че чукът не е ваш. Все още ли сте сигурна в това?
 - Да, сигурна съм, защото вчера си говорихме с Петър, че част от багажа ни се бави при преместването. Всички инструменти щяха да пристигнат другата седмица.
 - Бихте ли споделили доколко познавате съседите си? Имали ли сте възможност да опознаете някой от тях по-добре?
 - Всъщност не. Запознахме се с всички, но сме разменили само по няколко думи за добре дошли. Но сега като ме попитахте, се сещам, че Петър ми сподели, че е познал някой от съседите ни. Преди време са преговаряли по някаква сделка.
 - И кой е този съсед?
 - Сигурно ми е казал, но не съм обърнала внимание. Точно тогава се занимавах с децата и слушах с половин ухо.
 - За мъж или жена е говорил?
 - Мисля, че говореше за мъж.
 - А да знаете случайно дали в къщата се пазят вещи на предишните собственици? – попита Френцов?
 - Да, горе на тавана има един сандък от дядо Иван.
 - Надявам се, че няма да възразите, ако го погледнем!
 - Няма проблем, разбира се.

9.

Инспектор Френцов обожаваше старите тавани. Всеки един от тях имаше своя характер и бе събрал хиляди спомени. Изпитваше някакво странно чувство, когато се намираше в близост до отдавна забравени вещи. Огледа се наоколо – едно старинно огледало, покрито с парче плат. Коя ли красавица се беше киприла пред него? Отстрани забеляза стар лампион и един грамофон. До тях имаше счупен дървен люлеещ се стол, а до него един сандък. Сигурно това беше сандъкът на дядо Иван. Френцов се приближи и го отвори, не беше заключен. Вътре намери овехтяла риза, една Библия и някакъв чертеж. Разгърна го и започна да го разглежда по-внимателно. Това беше план на къщата. После забеляза една кутия със снимки – дядо Иван като млад, на друга снимка беше със съпругата си, имаше снимки и на деца, вероятно неговите. Една друга снимка обаче привлече вниманието му – двама мъже, които му се сториха познати. Единият със сигурност беше младият артист, който е живял тук, а другият беше самият цар Бернард II. Явно семейството артисти са били известни!
Сложи плана на къщата и снимката в джоба си и точно тогава чу глас от долния етаж:
 - Инспектор Френцов, елате бързо в библиотеката! Полицай Минков Ви вика! – каза един млад полицай.
 - Сега идвам.

10.

Френцов влезе отново  в библиотеката и там завари Минков и госпожа Люба Димитрова.
 - Какво има? – попита той.
 - Дойдох да си призная, че аз ударих господин Петров – извика госпожа Димитрова.
 - Нима? – вдигна вежди Френцов. – Но Вие не сте излизали от салона?
 - Излъгах!
 - Но госпожа Моника Вълкова е била с вас!
 - Да, но след като се върна от банята. Аз ударих господин Петров именно, когато тя е била в банята!
 - А защо сте го направили, госпожо?
 - Защото онзи ден щеше да ме блъсне с колата, докато пресичах. А после вместо да се извини, се държа много надменно.
 - А откъде взехте чука?
 - Донесох го със себе си, беше в чантата ми.
В този момент звънна телефона. Минков вдигна, а Френцов и госпожа Димитрова продължиха да разговарят.
 - Не беше никак трудно. След като той отиде да се преоблече, аз го последвах, влязох в стаята и го ударих. После се върнах обратно в салона при мъжа си, а към нас се присъедини и Моника Вълкова.
 - Чудесно! – обади се Минков, който тъкмо затвори телефона – Разбрахме, че сте ударила господин Петров. Но ваше дело ли е и вторият опит за убийство?
 - Втори опит ли? Какъв втори опит?
 - Някой току-що се е опитал да отрови господин Неделчев!

11.

Френцов и Минков влязоха в стаята, където лежеше господин Неделчев. До него бе седнал доктор Иларионов.
 - Как е той, докторе?
 - Ще се оправи. Количеството отрова брихнин, което е погълнал не е било достатъчно, за да го убие, дори и на неговата възраст.
 - Къде е била сложена отровата?
 - В един сладкиш, който господин Неделчев си купил от сладкарницата на семейство Стоименови.
 - Интересно! – възкликна Френцов.
 - Работата е там, че племенницата на Неделчев, която идва да почиства и да му готви от време на време, е изяла едно парче от сладкиша сутринта и й няма нищо. Явно отровата е сложена след това. Помислих си, че може да е сложена само на отделни места и затова племенницата да не е пострадала, но разгледах и подуших сладкиша, брихнинът има много специфична миризма. Гарантирам, че отрова има в целия сладкиш. Разбира се, Вие ще го изследвате предполагам.
 - Виж ти!
В този момент Неделчев се пробуди.
 - Как сте, господин Неделчев?
 - Май съм прескочил трапа – каза той и глухо се засмя.
 - Посещавал ли Ви е някой след вашата племенница?
 - Не, никой. Но задната врата, която всъщност води към кухнята, стои отключена. Стар, глупав навик. Аз бях през цялото време в моята стая, която е на горния етаж, не съм усетил някой да е идвал, но и няма как да усетя.
 - Разбирам – каза Френцов.

12.

Инспекторът и полицай Минков тръгнаха обратно към дома на семейство Петрови. На улицата, случайно естествено, срещнаха госпожа Петринска.
 - Разбрах, че някой искал да отрови старчето – извика Агнеса.
Френцов винаги се чудеше как тази жена разбира за всичко.
 - Да, така е. Но няма страшно, добре е.
 - Слава богу! Щеше да ми е много мъчно за него, само той остана от старите съседи. Някога бяха най-добри приятели с дядо Иван, който живееше в сегашния дом на Петрови. Бяха неразделни.
 - Агнеса, бих искал да те попитам за тази история с духовете.
 - Да?
 - Спомена, че и след смъртта на дядо Иван някои съседи са чували и виждали странни неща. Кои са тези съседи?
 - Не знам, не си спомням, много от съседите…
 - А някой лично разказвал ли ти е, че е видял призрак или винаги някой ти е разказвал, че някой друг е виждал? Моля те, помисли внимателно, много е важно.
 - Всъщност като се замисля, не мога да си спомня някой да ми е разказвал, че лично е видял призрак.
 - Така си и мислех! Благодаря, Агнеса!

13.

Френцов и Минков влязоха в къщата. Там завариха Елена Петрова отново да подрежда подаръците. Изведнъж Френцов си спомни какво го беше смутило.
 - Кажете ми, госпожо, Вие ли разопаковахте всички подаръци? – попита инспектор Френцов.
 - Интересно, че го казвате, инспекторе, но всъщност някои бяха разопаковани. Но при цялата суматоха не обърнах внимание тогава.
Двамата мъже продължиха към библиотеката. Минков седна зад бюрото, а Френцов – на дивана.
 - Какво беше това с разопакованите подаръци? И защо разпитваше Петринска за историята с призраците?
 - Имам една идея. Всичко ще ти разкажа, но ми липсва едно парче от пъзела. Само ако знаех….
 - Явно историята на Люба Димитрова не ти се струва достоверна.
 - Разбира се, че е измислена! А дори и да е истина, имаме и втори опит за убийство и все още никой не е поел вината за него.
В този момент Френцов бръкна инстинктивно в джоба си.
 - А, планът на къщата, съвсем бях забравил за него. Я да го погледнем по-обстойно. Може да открием тайна врата от трапезарията към коридора например и това да обърка цялото ни разследване.
 - Хайде, дай да го видим.
За жалост трапезарията беше отбелязана точно както си е в действителност и нямаше никакви тайни вратички.
 - Я чакай, какво е това? – извика Френцов.
 - Интересно!
Двамата съзряха отбелязано малко помещение между библиотеката и стаята за гости, което в действителност не съществуваше.
 - Огледахме добре тази къща, такова помещение няма! – каза Минков.
 - Да, обаче е отбелязано като съвсем малко, може пък и да го има, но входът към него да е таен.
 - Всъщност е възможно. Обикновено такива тайни отвори има в библиотеките, гледал съм по филмите – засмя се Минков.
 - Да потърсим тогава!
Двамата мъже се заеха с огледа на библиотеката.
 - Сигурно трябва да натиснем определена книга и вратата сама ще се отвори.
 - Наистина си прекалил с филмите – каза Френцов. – По-скоро мисля, че е добре прикрита врата. Като този портрет например.
Погледите и на двамата се насочиха към един портрет на жена в цял ръст, който беше окачен на една от стените, но стигаше до пода.
 - Възможно е, хайде да проверим!
Внимателно откачиха портрета. Зад него имаше същите тапети като в останалата част на библиотеката, но си личеше, че са залепени допълнително. Френцов почука и веднага разбра, че това не е стена, а нещо дървено.
 - Май познах! Хайде да бутнем заедно!
Двамата мъже натиснаха дървената врата и след секунди пред тях се показа малко тъмно помещение.
Минков извади запалката си и я запали. Светлината озари стаичката и веднага се открои силуета на златно ковчеже с инкрустирани камъни.
 - Божичко! – възкликна Френцов – Дали е заключено?
Минков с лекота се справи с ключалката. Отвори ковчежето и остана без думи. Беше пълно със златни накити и съдове. Френцов взе един от тях и го разгледа. Видя гравиран надпис < За най-талантливите актьори> . Веднага позна печата – инициалите на цар Бернард II.

14.

И двамата мълчаха. Френцов пръв наруши тишината.
 - Сега вече знам всичко. Хайде да се съберем в салона, заедно с домакинята и всички, които са присъствали на събирането. Ще Ви разкрия тайната.
След малко повече от половин час салонът беше пълен. Инспектор Френцов беше застанал в средата му и се готвеше да изнесе реч. На креслата и двата дивана се бяха разположили семейство Петрински, семейство Стоименови, семейство Димитрови, семейство Белчеви, Марийка Пенева, Моника Вълкова, Димитър Славчев, старият  Недко Неделчев и Елена Петрова.
 - Уважаеми дами и господа, искам да Ви разкажа една история. Някога в този дом е живяло младо семейство. Те били артисти и то особено талантливи. Бързо печелили симпатии и  почитатели и не след дълго станали любимци дори на самия цар Бернард II. След едно представление, царят бил толкова впечатлен, че решил да ги позлати, подарил им златно ковчеже, пълно със злато и скъпоценности.
Семейството направило специален тайник за съкровището. За съжаление съдбата не била благосклонна към тях и скоро двамата загинали при някакъв инцидент в чужбина. Къщата била наследена от тогава младия Иван, който им бил далечен роднина. Той знаел за съкровището, но нямал представа къде точно е скрито.
Минали много години, а Иван така и не успял да намери скритите богатства. Вече бил остарял и един ден споделил с един човек за тайната.
 - Глупости! Тук няма никакво съкровище, това са измислици! – обади се Евдокия Стоименова.
 - Уверявам Ви, госпожо, че съкровището е съвсем истинско. И заедно с полицай Минков успяхме да го открием!
 - Нима? – извикаха в един глас Димитър Славчев и Михаил Димитров.
 - Да, сега ще ви покажа. – каза Френцов и се обърна към един от младите полицаи на вратата – Бихте ли го донесли, моля!
 - След малко полицаят се появи с ковчежето и всички ахнаха.
 - Боже, прекрасно е! – каза Люба Димитрова.
 - Но, нека продължим с нашата история. Както казах, дядо Иван споделил тайната с един човек. Дядо Иван вече бил болен и не му оставало много, затова човекът знаел, че къщата скоро ще бъде обявена за продан. Той искал да я купи и да успее да намери съкровището в нея. Но къщата била много скъпа, цената била непосилна за този човек и той започнал да мисли начини да намали цената й. Естествено едно убийство и наличие на духове биха намалили цената на всеки имот. И той започнал да разпространява слухове, че дядо Иван виждал духове, както и измислената история за убийството в артистичното семейство. Дядо Иван починал, но човекът продължил да разказва истории как други съседи чували звуци и виждали силуети. После тези истории се предавали от уста на уста и първоизточникът им останал неясен. Цената на къщата спаднала, но все още била достатъчно висока и този човек не могъл да си позволи да я купи. Така минали години, докато един ден младо семейство купили къщата и се нанесли да живеят в нея. От тук историята вие я знаете – организирали събиране за всички съседи. На това събиране някой се опитал да убие с чук домакина. Оставил до него снимки на младия артист с избодени очи, за да си помислим, че всичко е работа на духа на жената. Но аз Ви казвам, че е бил същият онзи съсед, който искал да купи къщата. Желанието му е било да се отърве от новодошлите и къщата отново да бъде обявена за продан. Освен това едно второ убийство тук вече значително би намалило стойността на имота и този път той щял да купи къщата. След престъплението аз си зададох два въпроса:
 1. Кой е отсъствал достатъчно дълго от салона, за да има възможност да удари Петър Петров в спалнята на горния етаж?
 2. Как е бил внесен чукът?
Много мислих по първия въпрос, но винаги стигах до един и същи извод – НИКОЙ. Тогава показанията на Димитър Славчев, който видял човек в спалнята преди пристигането на Петров, ми отвориха очите – човекът е отишъл в спалнята преди господин Петров да се върне и е поставил чука отгоре на вратата. Когато Петров е влязъл да се преоблече, чукът е паднал и го е ударил. Нямало е как да бъде сигурен, че чукът ще удари точно господин Петров, но това е било без значение. Смъртта на госпожа Петрова би била също толкова полезна.
При тези думи Елена Петрова изпищя.
 - Да, госпожо, можело е да бъдете и Вие. Освен това е имало възможност чукът просто да падне и да не удари никого, но все пак това би подкрепило историята с духовете, а дали ще имаме убийство или опит за убийство, цената на имота все ще тръгне надолу. Освен това нашият човек е можело да направи нов опит след време. Първоначално ние изключихме шестима от вас, които не са излизали от салона за времето от завръщането на Петров до момента, в който жена му го е намерила проснат на земята. Но сега знаем, че никой не може да бъде изключен!
 - Ами Люба Димитрова? Нали тя си е признала? – попита Моника Вълкова.
 - Така е, госпожа Димитрова си призна, но тя не го е извършила. Разбрах, че нейната версия е измислена, защото вече бях сигурен, че чукът е поставен на вратата предварително. Както стана ясно, господин Петров е познал някой от съседите си, преди време били преговаряли по някаква сделка. Въпросният човек също го познал и споделил това с жена си. Мога да предположа, че става въпрос за господин Михаил Димитров. И когато на приема този човек излязъл от салона и се забавил по - дълго време, отколкото му е било необходимо да остави подаръка, а в последствие домакинът бил намерен, ударен с чук, госпожа Димитрова си помислила, че съпругът й е виновен. Затова решила да го защити като тя си признае вината. Така ли, госпожо?
 - Точно така, инспекторе! Но явно Ви подцених.
 - За бога, как може да си помислиш такова нещо, Люба? – извика Михаил Димитров.
 - Ами никой друг не познаваше новото семейство, а и ти не даде никакви подробности за каква сделка сте преговаряли, даже бързо смени темата. Освен това наистина много се забави, когато отиде да оставиш подаръка.
 - Просто видях, че другите подаръци са оставени с картички и започнах да ги чета, затова се забавих. Ние не бяхме предвидили картичка и се почувствах малко неудобно. А относно сделката, тогава господин Петров искаше да ми продаде една антика, в която аз се усъмних, че е фалшива. Така се и оказа, но господин Петров е бил подведен от тогавашния си работодател, самият той нямаше вина. Не ми беше приятно да си спомням за тази случка, затова бързо смених темата.
 - Съжалявам, скъпи.
 - Е, поне с опита си да ме защитиш изкупи вината си за това, че си се усъмнила в мен.
 - Сега да помислим по втория въпрос – продължи Френцов – как е бил внесен чукът? Стори ми се много логично, да е бил в някой от подаръците. Тази моя теория бе потвърдена от госпожа Елена Петрова, която каза, че някои подаръци са били отворени. Извършителят е отворил своя подарък, за да вземе чука, но е отворил още няколко подаръци, за да не се усъмним в него. И тогава се сетих какво ме беше озадачило при показанията на някой от вас – госпожа Петринска ми беше споменала как един човек е влязъл с голям подарък, а после видях, че самият подарък е малка статуетка! Имало е още нещо друго в пакета, нали така, господин Неделчев?
 - Какво? – извика Неделчев.
 - Точно така, Вие сте донесли голям пакет, но сте подарили малка изящна статуетка. В пакета е имало и чук.
 - Говорите небивалици, инспекторе!
 - Не са небивалици, драги. Вие сте бил близък приятел на дядо Иван и с Вас той е споделил тайната за съкровището. Няколко пъти през последните десет години сте правили запитване относно цената на тази къща, явно много сте се интересували от нея.
 - Да, това е домът на мой приятел, нормално е да се интересувам. Освен това някой се опита да убие самия мен!
 - Никой не се е опитал да Ви убие, господин Неделчев. Тук малко преиграхте и съмнението ми във Вас се усили. Просто сте искали да бъдете извън всякакво подозрение и затова сте инсценирали опита за Вашето убийство. Колко удобно сте поели количество отрова, което не може да Ви убие! По време на разпита, Вие много искахте да ни съобщите нещо, което сте забелязали, но после се отказахте. Разбира се, така сте искали да ни заблудите, че има причина някой да иска да Ви убие – трябвало е да Ви накара да млъкнете завинаги, преди да издадете това, което сте знаели. Но тук е големият Ви пропуск. Никой е нямало как да знае какво сте ни казали или не сте ни казали по време на разпита!
Неделчев изпъшка, а Френцов продължи:
 - Сам казахте, че никой не Ви е посещавал, за да сложи отровата, но намекнахте, че вратата към кухнята Ви е отключена. Само че, след опита за убийство на господин Петров, ние сложихме няколко полицая на пост пред къщата и един от тях е щял да види, ако някой е влизал във вашата кухня. Но никой не е идвал там!
 - Но аз видях призрак в трапезарията! – смотолеви господин Белчев.
 - Вие сте видели НЕЩО в трапезарията, но сам казахте, че когато сте отишли там, сте заварили само господин Неделчев. Точно след като поставил чука на вратата, бързо отишъл в трапезарията, за да остане за малко сам. Той много е държал да поддържа илюзията за духовете и използвайки факта, че е сам в трапезарията, направил и малка сценка, но аз открих веществените доказателства!
 - Проклети да сте! – извика Неделчев. – Толкова години се трудих за тази своя идея, а Вие провалихте всичко! Ако това глупаво семейство не се беше нанесло в МОЯТА къща, никой нямаше да пострада!
 - Полицай, знаете какво да правите – обърна се Френцов към един от полицаите.
След малко Неделчев вече беше с белезници и заедно с няколко полицаи се отправи към участъка.
 - Не знам как да Ви се отблагодаря, инспекторе! – каза Елена Петрова.
 - Не се безпокойте, госпожо, аз просто изпълнявам дълга си. Разбрах, че съпругът Ви вече се е събудил и скоро ще си бъде у дома. Е, май е време и аз да си тръгвам.
Отвън Минков и Френцов останаха насаме и Минков попита:
 - Само не разбрах какви доказателства сте намерили в трапезарията?
 - Абсолютно никакви! Просто бях убеден какво се е случило и си измислих доказателствата. А той си призна!