Следващите дни преминаха в подготовка на пътуването до едно гръцко село. Дъщерята на съседката се оженила преди година там и сега ни канеха на кръщене. Бе въпрос на чест да отидат достатъчно хора, да се покаже богатство и стил. Няколко дни обсъждаха какво ще се купи и откъде, как ще пътуваме и какво ще носим. Жените се бяха побъркали да украсяват подаръците с целофани и панделки, сякаш отивахме на посещение при кралица, не на кръщене на обикновено ревящо бебе. Навсякъде, където минех из село, чувах едно и също: „Ще им натрием носовете на гърците”. Спореха за всичко - от чия ракия и вино ще носят, кой ще направи пита за бебето, кой ще измайстори сладки и ще украсява тортата. Кой ще прави погача за църквата, защото това трябва да е свята жена, по колко евро ще оставят на бебето в кошчето и в какви цветове трябва да бъдат дрехите, които то ще облече след кръщавката. Беше ми странно, че се палят за дребни неща, но вече претръпнах тук нещата да са винаги „малко така”.
   Очаквах пътуването до нашата южна съседка с нетърпелива жар, тъй като още не бях ходил до Гърция, а селото, което ни предстоеше да посетим, бе близо до Бяло море, щяхме да използваме възможността и да си направим плаж с няколко от приятелите на Яни. Надявах се никой да не се напие, защото македонската кръв и морето нямаше да я охлади, а и гърците, както всички прекрасно знаем, не ни долюбваха много-много, естествено, и ние тях.
    Още повече, бях доволен, че ще посрещнем на летището в Солун и ще приберем на връщане дядо Димо от далечната близка Италия. Като видя снимката на Фиданка, тоя човек полудя. Дядо не прие ентусиазирано съобщението за скорошното пристигане на конкуренцията, по-скоро някак примирено показа, че ще премине и през това изпитание и се опита да скрие скръбта си, защото чувстваше парлива вина за тъжния и самотен живот, който от години водеше Фани. За Димо се изказа студено.
- На вид си го бива, дано има добра Душа. Че ще го убия с голи ръце, ако ù причини болка или цялото му идване се окаже опашата лъжа.
   Млъкна и обърна чашата наведнъж. Погледна пред себе си и излезе. Нямаше нужда от думи. Като мъж знаех прекрасно какво е в душата му. Но грешките, които има и най-малкия шанс да поправим, не бива да бъдат оставяни да лежат в прахта на времето.
- Да се облечеш с хубави дрехи, всички нас ще гледат като отидем на кръщенето. – Баба стоеше на вратата и ме оглеждаше като моден критик на списание ”Егоист” – Това ли е най-модерно? Да не се надуват гърците там. Трябва да им дадем за душата.
- Споко, бабо, модерен съм. По-модерен от мен няма да има – и я прегърнах през рамо успокояващо.
Стояхме двамата пред голямото огледало. Тя бе положила големи усилия да изглежда естествено елегантна. Без да изневерява на себе си, бе вързала тежката гъста коса с шнола във форма на цвете. Роклята бе с тънки презрамки, но отгоре имаше лятно леко сако в подходящия цвят. Подчертаваше стройната фигура и нейните дълги, силни крака. Позволила си беше червило, но леко, почти като гланц. Моята баба беше красива. Гордеех се, че и в моята кръв има част от нейната красота.
   Добрата ми, миличка баба! Какво е да си жена на мъж, който е твой наполовина, а ти го обичаш с цяла душа? Който има млада и сочна любовница, а душата му копнее за трета, тази, която всъщност за него винаги ще остане единствена? Гледахме се прегърнати в огледалото и си говорехме без думи. Баба беше мълчалива и тиха жена. Поне това показваше пред хората.
Сутринта беше прохладна и нежно красива. На площадчето се събрахме всички поканени, (почти цялото село), и някои хора от другото. Каква беше моята изненада, когато видях доктор Савчева и синеоката Мая на спирката за кръщенето. Яни ми махаше ентусиазирано в пъстрата навалица. Кашата ставаше пълна, повторих си смаяно аз. Трябваше непременно да пия с мярка. Усетих, че и дядо се напрегна, но го погледнах усмихнато и му кимнах. Мъжете знаем какво правим. Той ме разбра и ми смигна. Щяхме да се оправим. Нужно бе само да поднесем подарък на капризната Съдба.
   Започнахме да товарим багажа. Баба носеше поднос фунийки с крем, украсени със захаросани теменужки. Съседката държеше красива кошничка със сладки-ягодки, изкусително просветващи под прозрачния, на бели цветя, целофан. Баба Елена, жената на поп Атанас, държеше слънчева пита, в средата с купичка мед. Наричаха я точно така, защото всяко парче беше навито на малко руло и като я погледнеш отгоре, приличаше на лъчите на слънце. Имаше прекрасен аромат и бе осветена преди това в черквата. Сега попадията я носеше с гордост, щастлива, че на нея се падна честта да я омеси. Другата пита, козуначена, захарно-сладка, по-мъничка, носеше друга жена. И тя - украсена с червено цвете и панделки. Цялата празнична суматоха бе естествена, мила и всички се радваха като деца. Сякаш им предстоеше изпит, а трябваше да получат непременно шестица.
   Всеки се беше облякъл с хубави дрехи, носеше ги с достойнство и сякаш не отивахме на кръщавка, а на война. Мъжете със сигурност имаха скрити ножове. Бяха готови за празненство и за бой. Това май бе постоянното състояние на хората в този район. И едното, и другото бе част от кръвта им и никой не биваше да ги вини. Такъв беше законът на Юга за българите в Македония.
Погледът ми се плъзна в тълпата и тогава пак я видях. Стоеше най-отстрани, облечена в черно, красива, с дълбоки очи, морско сини, с черни като катран мигли. Не можех да откъсна очи. А трябваше. И Фиданка стоеше там. Двете си говореха тихо. Явно бе, че няма да идват с нас, но носеха красиво опаковани подаръци и пликове с евро. Единият пакет бе нещо, оплетено на една кука, може би покривка за леглото на бебето или лятно леко костюмче. Фани бе избрала също дрешка, през целофана се виждаше синя ризка с огромен усмихнат делфин. Двете подпираха с по една ръка кристален поднос с резенчета сладко руло и салам от бисквити и крем - бях опитвал това чудо на сладкарското майсторство и знаех, че изисква приготвянето му много труд и любов. Ясно бе, че младата жена в траур не бива да ходи на кръщене. Затова двете бяха дошли да изпратят другите и да пожелаят на бебето здраве и много късмет.
  Харесваше ми събирането на цялото село, танците до разсъмване и първичното вихрене на страсти. Хората бяха живи и се радваха на живота. Това не беше идеален свят, просто бе истински, несъвършен, невероятно пъстър и весел, пълен с любов и омраза.
   Дойде автобусът, закичен с нашето знаме, и, типично по български, всички се заблъскаха кой да седне отпред. С новите дрехи, с подаръците, които всеки стискаше и не щеше да пусне, беше смешна картинчица. Изчаках спокойно и влязох последен. Застанах до вратата и когато потеглихме, погледнах с тъга как се смаляват фигурките на двете красиви и тъжни жени – баба Фиданка и Тя. Не знаех, че двете ще преобърнат още веднъж живота ми и ще ме направят истински мъж - познал корените на благородството, болката и опрощението.
   Огледах се къде е останало местенце за мен. Оказа се, че трябва да избирам да седя до Мая или до нейната майка. Знаех какво става в душата на Яни и седнах благоразумно до Савчева. Мая се нацупи капризно, заби поглед в прозореца и започна да си навива косата на пръст, но от това ми идеше да се разсмея. Други устни бяха в главата ми и други очи гледаха право в душата ми. Не знаех дори името, беше онази загадъчна Тя, а нямаше как просто някого да попитам. Тя бе в черно и можеше моят въпрос да предизвика слухове, които да ù навредят, нещо, което не исках и нямаше да позволя. Затова се облегнах на седалката и демонстративно се приготвих да спя.
    Плановете ми обаче пропаднаха бързо. Още след първите километри малко шише тръгна между седалките и всеки си пийна по глътка смокинова или гроздова течност, за здравето на малкия Георги, и настроение. После запяха. Ансамбъл „Пирин” не ти трябва да слушаш. Пееха на два и три гласа „Де гиди, луди-млади години..." беше невероятно красиво, магически очароващо и от всяка песен ме побиваха тръпки. Сменяха непрекъснато песните - за любов, юнаци, младост и изневяра. Заслушвах се в текстовете и се изненадвах колко дълбоки всъщност са те. Имаше закачка и весело намигване в „Еленко, моме маленко”, докато „Сестра брата кани на вечера” дори мен накара да сдържа сълзите си с мъка. Пееха не само гърлата, а и душата, радваха се на песента или плачеха с героите в нея. Слушах ги и гледах през прозореза. Всеки опит за разговор, който поемаше лекарката до мен, оставаше неуспешен. Бях вече в душата си мъж и предпочитах благоразумно да мълча и да не давам повод за флиртове и клюки в присъствието на цялото село. Заложил бях честта на рода и трябваше да внимавам с приказките с която и да било жена. Доктор Савчева бе умна и деликатна, и мисля, че след поредния безуспешен опит за разговор се отказа от флиртове с мен, замълча и също се загледа в картините през прозореца. Стори ми се малко обидена, но бях прав при създадената ситуация.
   Природата в Северна Гърция бе същата като нашата. Виждаха се полегнали ниви край пътя. Множество нарове светеха отрупани с плод покрай дворовете. Олеандри, разцъфнали в топли сладки цветове на балконите и много пъстри цветя покрай пейките на селските къщи радваха очите и пълнеха душата с някаква скрита тъга. Това всъщност някога е било България. Селата, покрай които минавахме, светеха от чистота. Всички вече бяхме нетърпеливи да видим морето, малкото бебе и да започнем истинска веселба.
   Гръцкото село ни посрещна като дете – любопитно, с пъстра тълпа от хора на площада. Огледаха и одумаха автобуса и дрехите ни, броя на подаръците, как изглеждаме и всичко по ред - от автобуса до букетите с пъстри цветя. Баба ме събуди в 5 сутринта да обера от най-високите части на храстите с рози, най-нежните пъпки с най-правите стъбълца. Събра красивите цветове и половин час си игра да ги подреди по височина и цвят. Букетът трябвало непременно да е „на три етажа”, уви тънка жичка по някои от най-нежните и нестабилни стебла, закрепи между цветовете тюлени кремави панделки, после уви самия букет в пелерина от колосана тънка дантела и букетът бе образец за цветна еферия и красота. И сега, докато ни оглеждаха, забелязах как почти всички гъркини впиваха жаден поглед в букета, който носеше баба. А той бе предназначен специално за Гръцката кръстница. Сигурен бях, че ако не с друго, поне с него и великолепните сладкиши щяха да вземат ума на гъркинята.
   Колкото и да гледаше през пръсти преподаването през последния срок, нашият учител по гръцки в гимназията все пак ни научи на нещо полезно. Ако говореха бавно и гледах човека в устата, разбирах за какво става въпрос. Така дочух как две симпатични дами обсъждат Яни и мен. Бяха изненадани, че сме толкова хубави и модерни в някакво забутано село. Не че тяхното беше град. Но бе на брега на морето и се водеше морски курорт. А нашето спеше на припек като змия под цъфналите кактуси на баира.
   В църквата службата беше почти като нашата, само дето прекалено дълго пяха и по едно време Мая започна да прави маймунски лица отзад и с Яни щяхме да се разсмеем с глас. Всички бяха прекалено сериозни, с камера снимаха гръцките роднини, с камера снимахме и ние. Бебето, като малко синьо пухче, се смееше с големите очи и 4 зъбчета. Вместо да плаче, когато го топваха във водата, се опитваше да улови брадата на попа. Всички се смяха и църквата сякаш светна от българо-гръцкия смях. Облякоха малкия Георги в костюма с делфина от Фани. Оставихме свещите и се наредихме да ни отчупят от питката с мед. Тук попадията надмина себе си. Разтвориха сладкишите да почерпят и жената на поп Атанас извади от някъде като фокусник малки чинийки на сини цветя. От онези, за детските партита, с подходящи салфетки и чашки за безалкохолно и вино. До тук им бяхме взели ума. Тримата - Яни, Мая и аз, седяхме до колоната с пълни чинии и похапвахме, оглеждайки се за млади хора от гръцка страна в пълната с гости църква. Лицата на нашите излъчваха такова задоволство, че за сега бият по точки, че в един момент ме досрамя. Чувствах се като на безсмислено състезание. Което малко помрачаваше празничното ми настроение. Помислих си, че в ресторанта всичко ще се оправи, ама не стана точно както аз бях направил сметката.
   Настанихме се на блок маси в малкия кокетен ресторант отделно от гърците. Масите бяха красиво подредени с колосани бели покривки, а помещението, украсено с бели и сини балони. Майката, хубава тъмнокоса жена, говореше с бебето само на гръцки и с това предизвика гнева на нашите. После мина с бебето и питката с мед. Започна даването на подаръци и пари и се втрещих. Като културни хора всичко бяхме опаковали красиво - парите в пликове с цветни бебешки картички, запечатани и надписани по етикет. Като започна онази майка да къса панделките и да показва подаръците, да реже пликовете и да вдига високо парите, загубих ума и дума. Гърция? Европейски съюз? Цивилизация? Вятър и гъста мъгла. Хорската ограниченост е еднаква навсякъде. И в България съм гледал подобни циркове на абитуриентски балове, ама и там са им много добри артистите в театъра на ограничеността. Когато подносът се напълни с пари, а колата с подаръци и цветя, майката позволи на бебето да заспи сладко в детското столче-креватче и седна доволна на масата.
   Храната бе вкусна, почти като нашата - гръцка салата, поръсена с ароматен босилек, рибно предястие с млечен сос с копър, филе от пиле с гъби, а за десерт - торта с плодове. Е, не беше като фунийките с крем на баба, но ако трябва да бъда обективен, беше прилично добра. Нашите хапваха, обсъждаха одобрително гръцката храна и точките в тази безсмислена надпревара ставаха равни.
   След обилното хапване и пийване дойде ред и на танците. Техните хорà като нашите. Като се разбърка оня ми ти народ, елате ни вижте. Като заиграха и се засмяха, като обърнаха по няколко питиета, забравиха „ние и вие” и станаха едно. Мая танцуваше, лека и пъргава като пеперуда. Яни не ù отстъпваше, имаше усет за ритъм, това на южните хора ни е в кръвта. Аз се включвах внимателно, някои от хорàта бяха прекалено сложни за мен и май ми трябваше учител да попълня празнотите. Но където се хващах, играех с цяла душа. Само така човек усеща празника. И докато си задавах дилемата дали на това бебешко кръщене ще играем само хорà, за моя радост в един момент ди джей смени живия оркестър и пуснаха летните хитове, които се оказаха същите както в България. Е, вече бях в силата и стихията си - като вълните на разлюлян океан. С Яни заформихме яка комбина и събрахме очите на всички с лудите танци на дансинга. Мая, чувствайки се мъничко пренебрегната, започна да флиртува с някакъв грък, което, естествено, вбеси на секундата Яни. Между два хита я дръпнах и я предупредих. Тя ме изгледа нахално, „Метаксата” или студеното „Узо” бе започнало да ù идва в повече. Озъби ми се, обидена от пътуването.
- Гледай си работата. Каквото искам, ще правя. Нито си ми брат, нито гадже.
  Врътна се с късата пола и понечи да се върне обратно. Аз не я хванах, само се наведох до ухото ù плътно и казах ниско, така че да ме чуе ясно и да разбере за какво става въпрос.
- Няма нужда да ни излагаш. Спри да се наливаш, не можеш да носиш на пиене, а е отвратително грозна гледка пияна, още повече пияна красива жена.
Мая присви гневно устни. Имаше желание да ме удари, но не посмя. Засегнах я на болното място. Изгледа ме злобно и процеди през зъби:
- Това си е моя работа.
Погледнах я право в очите.
- Не само твоя. Няма нужда да излагаш селото.
   Тя се обърна и тръгна с леко несигурна стъпка към дъното на салона. Късата поличка откриваше наистина хубави тънки крака. Момичето бе примамлива хапка, но не беше за мен. Знаеше прекрасно и това я вбесяваше. Не, нямаше да излизам с нея, за да я успокоя. От съжаление не съм спал с жена. От съжаление не бих предал приятел.
   Яни гледаше отстрани и нямаше представа за какво говорим. Виждах, че побеснява, мислейки, че може би си редя свалка, но нямаше как да му обясня. Направих му няколко знака, но в целия шум явно не ме разбра.
   Мая демонстративно отиде до бара и си поръча узо отново, после специална песен, залепвайки се глезено за въпросния грък. Можеше да е симпатичен, ако не беше прекаленото му високомерие. Той я прегърна снизходително, като лесна приятна жена за евтино развлечение, а това вбеси окончателно и мен.
   Блусът започна и Мая се прилепи плътно до него, слагайки руса глава на раменете му. Хората се спогледаха изненадано, но тя продължи да се притиска до мъжкото тяло, виждайки, че Яни трепери от гняв, не разбирайки, че той може да загуби контрол в яростта. Стоях отстрани и отказах мило, но много твърдо поканата за танц на една симпатична гъркиня.
Усетих, че нещо става зад мен и докато се обърна, Яни дърпаше Мая навън. Тя пищеше и го удряше, но той не спря. Бе решен да я извади на въздух и да ù влее малко акъл в главата. Гъркът прошепна нещо на друг млад мъж до него и излязоха също. Почваше да става напечено, а хората с усмивка продължаваха да танцуват, градусът на веселието беше вдигнат и аз се насочих навън, за да не стане някоя патаклама.
- Как може да се държиш като кучка? - Яни тръскаше Мая за червената блузка. - Престани да се наливаш и да се лигавиш като лека жена.
Мая го изгледа високомерно и студено. Отметна назад хубавата си руса коса.
- А ти как може да си такъв мухльо - не му остана длъжница.
Дръпна се рязко от него и залитна. Яни я хвана с една ръка.
- Не се излагай, любов моя. Дръж се като достойна жена.
Моят приятел понечи да я погали, но тя, като разсърдена и неблагодарна котка, го одра.
Стоях отстрани и чаках търпеливо. Лошото е, че стояха отвън и гърците, насмешливо разтегнали устни.
- Повече не бива да пиеш и престани да флиртуваш с всеки, иначе... - Яни не се доизказа.
- Иначе какво – предизвикателно се изпъна напред Мая. - Кажи какво, де? Какво да направя, за да ме зарежеш накрая? Не разбра ли, че не ми пука за теб? Ей сега ще отида с оня. Всеки е по-добър от теб.
  Беше пияна и не знаеше какво говори. Но гърците според мен разбираха български много добре, защото се приближиха и единият каза иронично.
- Пусни кучката, тя иска нас – и я дръпна към себе си грубо.
Яни я пусна за минутка и такъв нацепи в брадата на ниския грък, че той политна и падна, държейки се с ръка за устата. Другият дръпна Мая към себе си и я целуна грубо с език. На Яни толкова и му трябваше. Скочи към тях като звяр, който си брани плячката. Нямаше измъкване. Двамата гърци бяха ячки, ако аз не се намесех, щяха да потрошат Яни. Включих се без да ми пука. Чувах, че Мая крещи, но нямах време да гледам и нея, трябваше да отърва Яни, защото приятелят ми беше в беда. Внезапно боят престана. Станах от плочките бавно и се огледах. Всички бяха излезли навън и Гърците обясняваха лицемерно как сме ги нападнали с Яни без причина.
   Като ми падна пердето, че като ги почнах на гръцки, така и така, така и така. Мъжете, с които се бихме, въобще не очакваха нещо подобно, пребеляха, казвам ви, като платна. Извиниха се, извинихме се и ние с Яни. Хванахме Мая под ръка като лична охрана и излязохме в центъра да изчакаме автобуса, а и да освежим малко глава. Веселбата продължи и след нас. Така беше редно. Кръщенето не биваше да бъде помрачено или прекъснато заради капризите на пияна жена. За момент на излизане мернах дядо, който ми кимна. Знам, че бях прав и постъпих правилно. Яни и Мая го знаеха също.
По пътя обратно към селото никой нищо не каза. Хората весело шумяха, поглеждаха ни снизходително като непослушни деца. Не направиха трагедия от станалото и баба и дядо. Майка ми би се тръшнала при такава случка, сякаш е дошъл краят на света. А селяните приеха боя ни мъдро, един вид, млади-зелени, какво да ги правиш, деца. И продължаваха започнатата сутринта веселба. В този момент ми липсваше присъствието на баща ми. Дали и той би постъпил така? За дядо бях сигурен, сякаш с него бяхме сиамски близнаци, пуснати по различно време в пространствата. Но баща ми какво правеше сега в Италия? И защо, когато се обаждаше нощем, в гласа му имаше скрита тъга.
   Наближавахме нашето село и градусът беше достигнал апогея си. Чичо Гоце, готвачът на селото, застана по средата на автобуса и с цяло гърло запя своята любима песен: „Легнал Гоце под салкъм, и сънувал чуден сън. - Млади булки къпани, с керемидка търкани. Да не кажеш, че съм лош, ще те гушкам цяла нощ.” Взрив от смях и закачки подкрепиха певеца, а жена му, пухкава веселячка, се смееше до сълзи и закриваше уста с ръка:
- Гоце, мълчи бре! – но личеше, че ù беше приятно.
   Малък проблем настъпи, когато трябваше да слизаме от автобуса. Гоцето така се беше развихрил, че не искаше и да чуе за слизане. Поп Атанас измъкна малка кофичка от някъде, обърна я на тарамбука и влезе в рейса. Започна да барабани по нея весела закачлива мелодия, която селяните пееха с различен текст, когато бяха доста на градус, за някакви мишки по тавана и Гоцето като залепен тръгна след тарамбуката. Така с хитрост го свалихме на площада и меките ръце на жена му го подхванаха, за да досънува оня хубав сън, за който пееше, у дома.
Преди да си легнем, дядо ме извика в коридора и ми подаде ръка.
- Гордея се с теб, Горане.
  Има мигове, когато очите говорят по-силно от думите, когато казват по-ясно от гласа явната истина. Прегърнахме се, без да подозираме, какво ни е приготвила палавата Съдба сутринта.