Живялo в малко селце едно бедно семейство. От сутрин до вечер бащата работел в близката мина, а майката шиела дрехите на богатите дами. Синът им бил още малък, но осъзнавал колко много родителите му се трудят за него. Вечер, когато семейството се събирало на трапезата, отправяло благодарности към бога за дадената им храна, колкото и малко да била тя, защото вярвало, че възможността за по - добър живот ще почука и на тяхната врата.

   Изминало време, синът на бедните хорица пораснал и въпреки малкото пари, той редовно посещавал училище. Бил любознателен, интересувал се от новите неща, а щом вечер се приберял у дома, с нетърпение разказвал какво е научил. Родителите били доволни от детето си, защото осъзнавали, че знанието е прозорец към света.

   Една вечер, докато момчето се прибирало към дома си, се натъкнало на богаташки пир. Всички пиели, пилеели парите си безразборно и се подигравали на бедните. Само един господин стоял в страни от останалите.Той не проронвал и дума. Погледът му се реел свободно и нищо не можело да го задържи. Някаква мъка измъчвала сърцето му. Състрадателното момче не се засегнало от подигравките на богаташите, но му дожаляло за господина с тъжните очи. Усмихнало се съжалително, защото макар материално тези хора да били задоволени, бедността царувала в душите им. Момчето погледало още малко и отново поело по пътя си. Не изминало и няколко метра, когато чуло глас да го вика:

   - Хей, момче, спри се!

   Младежът се обърнал,а пред него се изправил онзи господин с тъжните очи. Момчето го погледнало,съжалило го и попитало:

   - С какво мога да ви помогна, драги господине?

   - Разбираш ли нещо от коне? - и без да дочака отговор, богатият мъж продължил - Кончето на дъщеричката ми е болно и тя от три дни не е спряла да плаче. Моля те, помогни ми!

   Момчето направило жест да му покаже къде е кончето. Двамата тръгнали и се отправили към конюшнята. Щом момчето отворило вратата в него се забили две, пълни със сълзи, морскосини очи. „Дъщеричката!" - помислило си момчето. След това се огледало и зад детето видяло болното животно. Навело се, огледало го - нямало сериозни рани. Единствено един трън, забит в крака на кончето, вероятно му причинявал болка. Мястото на раната било зачервено и всякакъв допир до нея причинявал страдание на животното.  Доброто момче бавно извадило тръна и почистило раната. Кончето облекчително изцвилило. Момиченцето започнало да се смее и радост заместила тъгата в очите му. Младежът се усмихнал и без да чака благодарности, незабелязано от никого, си тръгнал към дома.

   Когато се прибрал, майката разтревожена го заразпитвала къде е бил до толкова късно. След като чула вълнуващия разказ, се просълзила - какво добро момче е отгледала. Точно, когато се подготвяли за лягане, на вратата се почукало. Момчето отворило,а на прага стоели богатият господин и малката му дъщеричка.

   - Момче, не успях да ти благодаря, че върна радостта в очите на момиченцето ми. - казал господинът - Кажи от какво имаш нужда? С какво мога да ти помогна?

   - Имам си всичко, драги господине. Имам си майка и татко, покрив над главата и храна, макар и малко...

   - Синът ми, господине, иска да учи, а ние нямаме пари да го изпратим в добро училище. - с разплакани очи се намесила в разговора майката.

   - Тогава е решено - идваш с мен в града - казал джентълменът - ще те образоваме, а след това и хубава работа ще ти намерим.

   Речено - сторено. Момчето заминало за големия град, а родителите препрочитали писмата, които получавали всеки месец от сина си. Копнеели да го видят, да го прегърнат. Времето минавало,сменяли се сезон след сезон, а момчето не се връщало. Само писмата стопляли сърцата на вече възрастните родители.

   Една вечер, докато вечеряли, на вратата се почукало. Майката отворила, а на прага стоял красив мъж - с костюм, чист и спретнат. Едва, когато се усмихнал, родителите познали в него сина си. Запрегръщали го, целували ту едната, ту другата му буза и не вярвали, че е при тях. Седнали до камината и синът им разказал, че вече е дипломиран лекар - уважаван и прочут в града. Материално бил задоволен, ала сърцето му болеело без тях. Затова решил да ги вземе при себе си.

   След три дни бедните хорица прекрачили прага на новия си дом - обширен и изпълнен с топлина. Макар още да не го чувствали като свой, майката и бащата били щастливи, защото тук било най-важното в живота им - детето им. Бащата се усмихнал и мъдро казал:

   - Ех, сине, късмет е, когато възможността почука на вратата и ти й отвориш. За жалост хората все по - често остават глухи за това почукване.

   Тримата се прегърнали и се загледали през прозореца към хоризонта. Щастието им вече било пълно, защото наистина е късмет съдбата да ти предостави възможност и ти да се възползваш от нея. 

    А навярно по света все още има хора, които пропиляват дадените им възможности...