Късно е. Сигурно е есен. Непростимо жестоко късно е. Толкова късно, че часовникът е забравил колко е часът. Късно е за нас. Забравено безсънно студено късно. А аз още те чакам.
Защото съм малко, глупаво, наивно дете. Аз съм на пет и мама ми е купила бонбони. Много шарени, вкусни бонбони. Почти ги изядох. Даже май прекалих. Останаха само два - най-вкусните, но мама ми ги взе, защото са вредни.
Ти дойде и обърна света ми. Нарисува ми го наново и ми го подари. А после направи като мама, когато бях на пет - взе ми го и си тръгна.
Сега светът ми е тъжен, рязък, остро пронизващ порив на студен вятър. Светът ми е звукът от движението на частиците въздух, предизвикан от разминаването на коли по улицата. Светът ми е мирис на незабравена топла целувка, загнездена тихо в съзнанието ми. Сега светът ми е нелогичен, празен, измислен, несъществуващ. В неналичност е. И е късно. А аз още те чакам да ми го върнеш.