Пуста пътека сред полето. Тя изглеждаше напълно черна, само луната осветяваше мокрите следи по нея от навалелия дъжд. Той продължаваше да се рони ситно, а капките проблясваха. Наоколо полетата тънеха в една тънко доловима носталгия. В небето се мяркаха няколко сиви, малки, плаващи облачета. 

  Имаше една единствена лампа, мъждукаща в тъмната нощ. 

  Шум. Стъпки. По пътеката се задаваше пътник, една душа, скитаща. Това беше един много възрастен човек. Едва се държеше на краката си, зрението му се беше замъглило с времето. Но все така вървеше по тази пътека, както правеше всеки ден от младостта си, та чак до старини. Но днес сякаш беше различно. Той погледна лампата и осъзна, че нещо не е наред в нея. Беше леко счупена и си каза, че утре рано сутрин ще дойде да я оправи. Така той продължи пътя си и се прибра.

  На утринта сякаш не можеше да помръдне от леглото. Болките превземаха цялото му тяло. За съжаление, нямаше никой при него. Жена му бе починала преди много време, а синът му бил на доста километри разстояние. Той бил сам напоследък, но не позволявал на тъгата да превзема ежедневието му. Имал си работа, намирал с какво да запълва времето си, но въпреки това не можел да отрече, че понякога в сърцето си усещал самота. Само лампата стопляла тази негова душа и му показвала светлината толкова години. 

  Понеже не можел дори и да стане, останал цял ден в леглото и решил, че утре, ако може, ще отиде да я оправи. Обаче, когато се обадил на сина си, сякаш го пробол нож в сърцето. Той бил пострадал в катастрофа, състоянието му било тежко. Бащата се чудел какво да прави, бил напълно безпомощен, само можел да му дава кураж, колкото и да му било трудно и на него. А пък синът не по-малко се притеснил за баща си. И той нямало как да дойде, въпреки така да му се искало. Единственото решение било да се чуват по телефона. 

  На другия ден старият човек се почувствал малко по-добре и се готвел да поеме на път.

  Но скоро изникнала буря... Гръмотевици тресели цялото небе, а светкавици проблясвали между черни, гигантски облаци, дъждът се леел така проливно, че се стичали реки. Небето се било смрачило и сякаш някаква тежка магия се била спуснала над полето. Човекът нямало какво да прави и си казал, че ще чака, докато бурята утихне. 

  Когато се свечерило, най-после времето му позволявало да тръгне. Излязъл той... Най-големият му страх бил, че ще види лампата на земята, угаснала...Ала тя все още блещукала насред полетата. Всичко наоколо било почти унищожено от бурята, земята била подгизнала, дори имало паднали дървета. Но лампата...Ех, тази лампа...

  Той опитал да поправи счупеното, било много трудно, но след като видял, че е свършил добра работа, отново поел към дома си. Обадил се на сина си и щастие го обзело, когато разбрал, че след дни ще бъде изписан. 

  И така, бащата всеки ден се чувал с него, както и ходел да гледа любимата си лампа.

  Един ден обаче бедният възрастен човечец едва помръдвал. Това продължавало дни наред и сякаш състоянието му се влошавало. Синът му обещал, че ще пристигне при него след няколко дена.

  Въпреки всичко, старецът веднъж за последен път отишъл при лампата, за една последна вечер...

  Когато детето му пристигнало през нощта до къщата и не го открило, се сетило къде може да е... Вървяло, вървяло... стигнало...

  Безжизненото тяло на стария му баща било на земята, до лампата. Но тя продължавала да свети... даже по-силно, по-ярко, от която и да е друга вечер...

  След време човекът бил погребан точно до тази лампа. А светлината никога не угасвала...