Поздрави от Лизи /2 част/

                                                                             ЛАРДИЯ

 

            Аз съм Лизи. Поне така пише в кръщелното ми. Пак там, ако съм се научила да смятам, пише че вече съм на 35. Ако вярвам на себе си още съм на 15, но това е друга тема. Като дете си мислех, че успявам да сбъдвам приказките, да ги превръщам в реалност, а като пораснах – разбрах, че детето не е било много далече от истината. Само че не бяха „приказки”, а грозна реалност, жестока, убийствена  и се оказа, че не съм подготвена за нея.

            Най-добрият ми приятел – Влади – е вампир. И не , той не ми изпива кръвта през вечер. Нито моята, нито ничия, прекалено интелигентен е, че да хапе хората. Изобщо, това дето го дават по филмите не е вярно.

            Те просто са по-стара раса, дошла много отдавна на нашата Земя.

            Може да звучи странно, но обикновено той знае какво мисля. И аз зная какво мисли той -  в повечето случаи. Не зная как става, но тези неща мога за определени хора, Влади знае защо ми се получават тези „ограничения”, но само ми се смее при неуспех.

            Често сънувам сън. За свят от зъбери и скали, осветени в тъмночервено. В този свят ме наричат Лардия. Тъмен свят с ужасяващи полусенки, но хубав по своему. Можех да летя, поне наблюдавах света отгоре. Онези същества бяха хуманоиди. Високи. Грозни. Със светещи очи. Имах чувството, че тъкмо съм затворила очи, когато чувам, че някой ме вика:

            -Лизи, ставай! Лизи! …

Решавам, че сега вече ще му изтръгна сърцето на този вампир, не ме оставя да поспя и скачам още преди да съм отворила очи, но с изненада установявам, че в стаята няма никой. Оглеждам се смутена, обикалям насам, натам, но наистина съм сама. И пак чувам – „Лизи! Ставай!” Гласът е в главата ми и определено ме сковава студ. Това не е Влади. Успявам да извикам за помощ, преди „чужденецът” да ме пресече. Надявам се Влади да ме  е чул.

Това което нахлува в съзнанието ми е студено, мощно и много силно. Това е чувството – усещане за мощ и сила. Наслагват се жестокост, егоцентризъм, властност, отново сила. Всичко това нахлува в мен, така сякаш ме блъсва влак. Свличам се на земята, пред очите ми е тъмно, сякаш слънцето е залязло и е нощ. Не мога да мисля, защото ТОВА не ми дава. ТО атакува съзнанието ми с някакви ужасии, нещо черно, размазано и зловещо, но и аз не го разбирам, макар че изпитвам някакъв страх и неразгадаем ужас от тези редуващи се картини. После нещата някак се смаляват и фокусират. Не съвсем – което е добре- защото размазано виждам някакво ужасяващо, грозно същество да разкъсва човек на две, бликналата кръв, захвърли го, продължи през други хора, прегази ги като мравки и после огромно зарево, а съществото се обръща и сякаш ме поглежда право в очите и чувам нежен женски глас:

           -Здравей, Лардия!

Само след секунда слънцето отново осветява стаята ми, съзнанието е свободно, а Влади връхлита от терасата.

           -Лизи! Какво става?

После се отдръпва от мен като ужилен.

 

Тя го гледаше с онези очи. През всичките тези години, винаги се беше страхувал, че този ден някога ще настъпи. Лизи не осъзнаваше нещата, но той – да.

Нямаше начин някога, някъде в далечното им общо минало да не са се омешали нещата по странен начин и то – нарочно. Защото тези очи бяха в сънищата на всички от неговата раса.Защото това, което правеше Лизи ( която все се мислеше за „една от многото”) не го правеха другите в будно състояние и без помощ -  било от дрога, електросимулатор и какво ли не още. А тя го правеше хей така – от раз. Беше я усетил отдавна – още като се роди се навърташе около нея, но нещата започнаха малко по-късно. Будна, емоционална, търсеща.

В себе си, в гените си, в кръвта си – тя носеше паметта на няколко раси, живели в различни галактики, а едната толкова древна, че дори вампирите не знаеха от къде идва. Знаеха само, че са древен народ, напуснал своя свят, защото умирал. Умни, жестоки и  практични същества, които създаваха живот и отнемаха живот, в името на живота. Имаха странна философия. Минаха, заминаха, опустошиха техния свят и ги принудиха да станат скитащи- като тях. Оставиха им знания. И кораби. И странни мутации, при някои от бебетата.

Лизи, едно човешко дете, родено в другия край на Вселената, по естествен начин,  имаше същите гени. През всичките тези години, Влади се беше надявал да греши. До тази вечер. Лизи се беше обърнала към него и той бе видял очите й.

Зелените и очи бяха широко отворени, но зениците не бяха черни. Не, големи зеници, като разтопена лава, като огън, като слънца огрели отвътре лицето, готови да избухнат. Лицето и сияеше от вътрешния пламък. Онези имаха такива лица, когато го викаха в съня му. Той изтръпваше от ужас, беше гледал филми, знаеше за тях и сега като видя Лизи едва не извика.

Уви, народа му беше прав – Лизи носеше техните гени. Как? Това не беше ясно, но ги имаше. Живота й щеше да стане сложен.

След първоначалното стъписване, Влади ми се хили , а после някак сковано ме пита:

        -Какво става?

        -Като те гледам , май няма да ме утешаваш.

Някой направо ми се намеси в главата, не - отнесе ми главата. Да  ми се намесят в мислите не е новост – и ти го правиш, и аз го правя, но ТОЗИ ме блокира изцяло, просто се опита да ми изтрие всичко от главата и да ми сложи свои мисли. Беше малко страшно.

       -Малко? Затова ли се развика?

Не му отговарям на въпроса.

       -Искаш ли да седнеш при мен? Нали си ми приятелче?

Влади ме гледа удивен.

      -Определено си уплашена. Какво става?

      -Беше странно, Влади. Аз не мога да го спра по никакъв начин. Това НЕЩО просто ме завладява. Мразя да не мога да контролирам нещата. Ако поне знам какво е …

      -Ще разбереш. Хайде, ела да спиш.

Гушвам се във Влади и … Сякаш някой с магическа пръчка ме отнася.

            Усещането е, че летя с невероятна скорост, но не мога да уловя нищо познато около себе си. Тъмно е, тук-там само усещане за светещи точки. После сякаш нещо прещраква и нещата се променят, картината става различна – особено красива,  в началото – черно-бяла, а после странен водопад от форми и цветове, които ме заобикалят или просто „профучават’ около мен. Овали в лилаво-червено-зелена гама, пукот, минаващ покрай мен и кой знае защо същата зелено-синя светлина; някъде там, по-далеч – тъмно син, почти черен тунел, а по краищата му искрят червено-оранжеви светлини. И всичко това- запълнено със странен пукот и бързи преминаващи светлини и премигвания. Този свят е толкова богат с форми и светлини, че съм готова да се загубя в него и вече съм готова да започна да крещя, но нещата пак се оправят, постепенно фокусирам и някак спирам този странен бяг на времето. Спирам пред една Врата. Огромна. Древна. С някакви знаци по нея. Тя е част от нещо, но не мога да разбера от какво. Аз съм толкова малка, а вратата е толкова огромна, че изобщо не мога да разбера.

            Чувам някакъв звук, който ме кара да се обърна и виждам най-ужасяващото съшество на света – искам да пищя, но не мога. То свежда огромната си глава към мен и ... всъщност, аз не се страхувам. То ми се радва.

            Чувам нежен женски глас.

            -Лардия, ти носиш в себе си любовта! Запомни го!

Любовта?!

Започвам да крещя. Аз съм ЧОВЕК! Човек!...

-Лизи! Лизи!

Влади се опитва да ме събуди, крещи ми, но аз не мога да изляза от онзи ужас. Какво да му разкажа? Че се плаша от сънищата си ли? Че те в един момент започват да стават странно реални?

- Какво става, Лизи?

- Сънувах кошмар.

- Това го разбрах. Крещеше. Какво сънува?

- Врата.

- Врата? И затова крещеше?

- Имаше едно същество ...

- Грозно и със страшни очи ...

- От къде знаеш? – поглеждам го хем ужасена, хем удивена.

- Хайде да спим, утре ще ти разкажа. И ще те водя на гости при моя народ. От зората на времето – така да се каже, откато хората са тръгнали  по пътя на своето развитие  рядко идват горе. Обикновено не се връщат. Ти ще се върнеш или ще правиш каквото поискаш. По редица причини.

            -Не разбирам.

            -Ще разбереш. Няма да те правим на супа.

            -Много си странен.

            -Спи, Лизи! Ако знаеш в какво си се забъркала ... макар, че ... едва ли някой те е питал.

Заспивам, преди да чуя края на изречението.

Влади вървеше по улицата, мръщеше се срещу слънцето и се чудеше какво да прави. Русата му коса се развяваше от лекия ветрец, а очите му бяха потъмнели от напрежение. Виждаше, че жените се втренчват в него с любопитство и интерес, повече от друг път – това би го поласкало, ако не беше толкова притеснен. Знаеше, че трябва да срещне Лизи с водачите. Това го побъркваше. Никога не беше се срещал с тях. На живо. Разбира се, както всички вампири и той беше правил връзки с БАЗА-ЛУНА, но знаеше, че разчуе ли се за Лизи, нямаше да става дума за такава връзка. И тогава какво? Кажеше ли за Лизи, щеше да преобърне живота й. И своя също. Лошото е, че не знаеше в каква посока. Но трябва да го направи. Беше неизбежно, като факта, че на  Земята слънцето изгрява от изток.

Лизи стоеше до прозореца с вперени в нищото очи. Влади влезе през терасата, усмихна й се изкуствено, тя не реагира и той я дръпна за ръката:

- Лизи!

- Носиш ми лоши новини, нали?

Влади се сви от погледа й.

- Хайде казвай и да свършваме.

- Каня те на гости. Да се запознаеш с моите хора.

- През цялото време си знаел коя съм – погледна го с упрек Лизи – Бил си до мен, защото си имал цел, не си ми бил приятел. Както и да е – да вървим! Можеш да ме срещнеш с хората си.

            Очите й бяха толкова светлозелени, че на Влади му се прииска да вие.Може би се е заразил? И е започнал да чувства?

-Както искаш! Но все още съм ти приятел!

            След първоначалното стъписване, той се овладя:

-Трябва да те срещна с Водачите. И да те заведа на БАЗА-ЛУНА – т.е. на спътника. Ще ти покажа нещо. Например – част от нашата история. Искаш ли?

            -Все ми е едно.

           -Лизи, престани да се държиш като ощипана девица.

           -Я си върви! Кога ще ходим? Утре ли?

           -Да, през нощта. Лизи …

           -Върви си, Влади! Искам да съм сама.

Излизам на терасата след Влади и паля цигара. Самотна ли съм? Не. Излъгана ли се чувствам? Май не. Той е длъжен да бъде верен на народа си. Сигурно и аз бих постъпила като него. Ако аз съм отговора или опасността за народа му – естествено, че ще ме заведе при тях. БАЗА-ЛУНА. Ами – аз защо не се поразходя. По моя си начин – те няма да ме видят. Но сигурно ще ме усетят. Голяма работа – утре ще ми се поскара Влади – все тая.

Хвърлям фаса, съвсем по хулигански – през терасата и се мятам на леглото. Още не затворила очи, усещам второто ми тяло да се отделя. Луната е близо за такова пътуване и започвам да се чудя къде ли са се „настанили”. Виждам я, в същност – ходила съм и преди – нищо особено. Защо нищо не съм видяла? Ами – не съм търсила. Те едва ли са сложили неонов надпис : „Добре дошли!” Значи трябва да гледам по внимателно. Този прах, дето покрива всичко и се мести като жив, сигурно добре е покрил нещата. Дори острите ръбове вече не са остри, а обли. А те са там от хиляди, не- милиони години. Значи – възвишения, добре заоблени. Естествено – на тъмната страна. Свивам натам. Летя много ниско. Не, нищо. Втори път. Нищо, което да ми подскаже, че това е изкуствено. При третия оглед обаче, нещо привлича вниманието ми. Разбира се. Няколко много интересни скали, изглеждащи като ерозирали от времето, но разположени на равни разстояния една от друга. Прекалено равни. И до три от тях – други скали с прекалено еднакви овални форми. От въздуха можеха да се видят, че са овални или поне –били овални. Не ми прилича много на природна работа. Спускам се ниско до тях. Веднага усещам познатата червена топлина. Вампири! Издигам се рязко нагоре и бързо политам към Земята и тялото си. Знам, че те са ме усетили. Разчитам на изненадата, за да не успеят да ме проследят и да спя спокойно тази нощ. Само тази нощ.

Винаги съм усещала Влади като червена топлина. Няма аналог, защото това не означава инфрачервени лъчи, просто нещо вътре в мен започва да грее в червено. Знам че не го регистрират апаратури, нарочно съм го вкарвала в рентген и скенер, и какво ли не. Накрая ми се ухили и ми каза, че трябвало да му се направи някакво специално генетично изследване, за да се разбере, че не знам си къде имал не знам си какво в повече. Нямало да стане както аз си мисля.

          -И къде е гаранцията, че подобно отклонение не могат да открият и при мен и решат, че е

 заболяване?- питах го  тогава аз.

         -Ами – няма гаранция – ми беше отвърнал тогава той.

         -Стига бе! Вие сте цял народ.

         -И ти не си единствена, така че свиквай.

 

         -Ходила си на разузнаване – небрежно ми подхвърля Влади и още по-небрежно  се тръшва на

фотьойла до мен. По някакъв начин е усетил, че вече не му се сърдя, че някак съм проумяла, че нямам право на това.

         -Не че видях кой знае какво – промърморвам. Влади се разсмива. После изведнъж става

сериозен:

        -Ще го кажа само веднъж – аз, вампирът, бих дал живота си да си обикновен homo sapiens, но

ти не си. Сега да вървим.

Гледам го секунда-две, после питам:

        -И как?

        -Вземи това – той ми подава някаква ампула – За около минута ще се почувстваш замаяна, но после всичко ще бъде добре. Вярвай ми, Лизи. Ти … ти можеш много неща. Ще разбереш. Хайде.

       -Трябва да го глътна, така ли?

       -Не, снимай се с него! Ей!...

Минута по-късно светът започва да се променя. Отново започвам да виждам нещата различни. Влади се превръща в кървавочервена светлина, струяща към мен и нагоре, чувах и някакъв звук, особен, като звук на перки на хеликоптер, мислех ,че летим, но оглеждайки се осъзнах, че си стоим, че това което виждам над себе си като бързо движещи се топчета по право шосе във ярко слънце май е лампата ми. Нещата постепенно се нормализират. Влади добива човешки вид. Хили ми се, явно изглеждам като дете в сладкарница – удивена и щастлива – и пак повтаря:

       -Хайде!

       -Сега пък какво?

       -В пространството. Ще ходим на Луната.-Помъква ме към терасата, хваща ме здраво за ръката, намигва ми и рецитира:

       -Сезам – отвори се!

Аз го  поглеждам сащисана  , но в следващия миг нещата около мен започват да се променят. Попадам в нещо като вихрушка, сякаш нещо се извива около мен, усуква се, усуквам се, но някак отвътре и аз, и едновременно се движа с огромна скорост. Нещо бързо се приближава или може би просто се движи, тъмно е, светло, тъмно и докато се усетя се озовавам в просторно помещение с приглушена светлина. Все още съм сащисана и тъкмо посягам да натупам Влади за хлапашкото му поведение, когато виждам сериозните му очи. Обръщам се. Двама високи мъже стоят до нещо, което може да бъде всичко – от маса до пулт.

Става ми интересно. Поглеждам Влади. Моят Влади, който винаги е весел, лекомислен и ухилен, сега е сериозен и стои като глътнал бастун. Кой знае защо чак сега забелязвам, че той в същност е висок мъж, защото когато върви до мен вечно размахва ръце, попрегърбен е, сякаш се опитва да ме закрие, покрие, закриля или не знам какво. Сега стои изправен и мълчалив. И сериозен. И някак тъжен. Никак не му се иска да е тук. Поглеждам към мъжете. Те пък гледат мен. Водачите. Така ги нарече Влади. Явно те са нещо като нашите президенти. Нищо не зная за техния начин на управление, никога не съм ги питала за това.

И двамата са високи, стройни хора , с невероятно стегнати и красиви тела. Виждала съм хора-отпуснати, дебели, влачещи се по улиците като разплути медузи. Тези мъже са с буйни, гъсти, бели коси до раменете, захванати на тила, значи – не са млади, но с тела, на които могат да завидят и спортистите. Имат жълто-кафявите очи на Влади, гледат ме внимателно и изучаващо. Май не са щастливи да ме видят.

Отново поглеждам към Влади.

       -Акум ана ани  Ашари! – чувам в този миг и отново поглеждам мъжете – Казвам се Ашари –

 единият мъж пристъпя към мен. – Ти си Лизи, нали? Ела, ще ти покажа нещо.

Обръща се и тръгва, убеден , че ще го последвам.

 Двоумя се за секунда, изкушавам се да не го направя, но Влади решително ме побутва. Нямам избор. Влизаме в друга зала. Огромна е. На една от стените й оживяват лица.

       -Сега ще видиш историята ни. Или- поне част от нея – шепне Влади.

Виждам високи и красиви мъже и жени с тъмни коси и жълти очи – значи – расата на Влади, тези, които наричаме вампири. Високи сгради, невероятно красиви в архитектурен план и също толкова красиво синьо небе.

        -Ние, както и вие имаме нужда от кислород. Целият град Солкус – защото това е Солкус-

 древната столица на Вампаерхуна – нашата планета е обградена от вода. Столицата ни е на остров, харесва ли ти?

        -Да – прошепвам, защото съм очарована от красотата, която виждам. Всичко е толкова точно

 премерено и  така изчислено, че изглежда естествено, но няма начин да е. И сред гората от сгради има много растителност. А те се предвижват с летателни апарати. Явно имат въздушни трасета. Никакви блъсканици и катастрофи, отровни газове. И …. летящи хора. А да – това , което и самия Влади ми демонстрира редовно. Нали и тук така ми се появява.

Толкова красиви и енергични хора! И изглеждат  млади.

          -У вас старци няма ли ?

          -Ние живеем много дълго, Лизи, ти знаеш.

          -Колко дълго?

          -Около 800 ваши години.Това притеснява ли те?

          -Значи ти си бебе?

          -Не. Ние просто живеем дълго. Гледай!

Тази много спокойна картина, напомняща ми  на някакъв Рай беше заменена рязко от повсеместна паника и хора, гледащи с ужас небето. Там има множество летателни апарати, но аз лично не разбирам защо чак толкова се тревожат в крайна сметка. Като развита раса, дошли от друг свят, трябва да са наясно, че и при тях могат да дойдат … Мислите ми са прекъснати от това, което виждам.

            На огромния площад с трясък се приземява кораб. Той не се съобразява с красотата на града – руши невероятно красивата статуя, която се намира там. И  от търбуха му излиза нещо, което … о, видях това същество в съня си! Отдръпвам се крачка назад несъзнателно. Тези очи! Те просто ме вкаменяват, в тях има огън, който вкаменява. Убийствено е. Това е онова грозно същество, което ми говореше в съня.

            Виждам го да говори нещо, виждам народа на Влади да окаменява, миг по-късно всички се спускат на някъде, бягат панически, сякаш разумът ги е напуснал. Инстинктът им за съхранение, жаждата им за оцеляване изведнъж се е събудила и те се  втурват като обезумели да се спасяват. От вътрешността на кораба се появяват още такива същества и се втурват след вампирите. Разкъсват ги. Виждам потоци кръв, изпитвам ужас. Не издържам на тази гледка и  преди да успея да кажа каквото и да било, потъвам в мрак.

            Виждам размазано слънце, после осъзнавам, че това е лицето на Влади. Хили ми се:

          -Успя да  шашнеш Водачите.

          -Къде съм ?

          -База- ЛУНА

          -Все още? Искам да си ходя.

          -Не може, Лизи. Не сме на разходка. Търсим отговори. Това е началото.

          -И аз какво мога да направя? Освен, че аз съм различна от вас, защото чувствам

ужаса, болката, страхът. Аз ИМАМ чувства, които остават в мен през годините за разлика от вас. Не разбираш ли? Вие гледате и ... нищо. Само ... какво изпитвате в същност? Просто регистрирате фактите? Знаете, че се е случило?

          -Да. И се страхуваме да не се повтори.

          -Изпитваш ли страх?

          -Не така, както ти. Не искам да ме разкъсат, но не ме е страх, както ти го изпитваш.

          -Добре. И ... какво се очаква от мен?

          -Лизи, докато .... спеше, ти направихме изследване. Имаш техните гени. Отдавна се съмнявахме ...

          -Имам какво?! – малко късно включвам аз.

          -Никой не знае как се е случило. Но ти имаш техните гени. Хем си човек, хем ... Различна

си, Лизи.

          -Ти полудя ли бе? Аз не мога да те разкъсам, не издържах дори да го гледам!... Ти си се

 побъркал!... Или искаш мен да побъркаш! Какво каза? „Хем съм човек, хем...” Какво още? Само тези? Какви са ТЕ? Явно ги познавате?

          -Едва ли. Нашите Водачи след хиляди години изследвания все още смятат, че не са от нашата

 вселена. Те са някакви пътуващи същества, подчинени на оцеляването и създаването на живот, по някакъв техен начин,напълно неосъзнат за нас. Нямаше да го разберем, ако случайно не бяхме го регистрирали.

Гледам  го и усещам, че нещо от това, което казва не е истина. Не знам какво е, но зная че някъде тази теория не е истина. Пред очите ми на екрана застава в близък кадър лицето – ако може да се нарече така – на това същество и неговите очи ме впечатляват.

           -Спрете! – не се усещам, че викам.

           -Какво има, Лизи?-пита ме Влади.

           -Върнете кадъра!

Гледам съществото. Тези очи- виждала съм ги. Не, не само в съня си. Нещо ме понася някъде далече, но аз стискам зъби и се мъча да остана тук. Ще се връщам назад, когато съм сама. Когато съм в къщи и спокойна, и когато не ме следят вампири. Отговори? Ами – да , ама – каквото аз реша да им дам. И отнякъде чувам нежния глас: „Ние идваме Лардия.”

Е, това направо ми изправи косите! Не и на моята Земя! Това не!

          -Искам да се върна долу!

          -Лизи, не може! Трябва...

          -Нищо не трябва! Искам да се върна долу или – ще ме държите на сила? Ако искате отговори –

оставете ме свободна.Това е ...

Чувам смях. Обръщам се. Смее се  Ашари. Казва нещо на техния език и минута по-късно аз се озовавам в собствената си стая.

 

 

Лардия. Значи – аз съм Лардия за тези същества. Но не разбрах кой знае колко за тях. Не ми казаха, а искат отоговри. Ами- ще науча сама.

Оставям духа си свободен да се рее в пространството- търсещ. Той отива все по-далеч и изведнъж нещо го спира. Отново чувам: „Здравей,Лардия”! Вече не се страхувам, защото любопитството е много по-силно от страха. А и знам – поне според вампирите, а и според вътрешното ми усещане- че те няма да ме наранят. Интересно ми е. Но не мога да ги „видя”. Те упорито се крият- след първия път, когато се изплаших, вече не ги виждам. Гласът е нежен, поне така звучи в главата ми. Аз знам, че ние хората просто така приемаме нещата- сравнявайки с това, което познаваме. Ами ако приемам по друг начин? Ако се опитам да ги видя по онзи другия начин- като звуци или като частици, носещи се в пространството?

Нещата веднага се променят.

В този край на Вселената, където съм отишла е доста шумно. Жужене, пиукане , свистене-опитвам се да изключа всичко това и да приема нещата само като „светлинно излъчване без звук”. И ... виждам най-грандиозното светлинно шоу на света.

Пулсиращи ярки, червени и жълти, оранжеви, огромни ярки топки; сини и бели кълба, плуващи в мрака, огромна черна пустота, към която плуват жълти нишки (черна дупка?! – олеле!) и- огромно пулсиращо в червено- виолетова гама тяло с движещи се в него сенки – в същата гама. Кораб!

Трябва да ги видя! Искам да ги видя! Те изглеждат точно така, както на кадрите на древния филм. Всички гледат към моя дух – значи са го усетили, много преди аз да усетя тях. В издадените им напред муцуни или каквото и да е това, чета усмивки. Очите им определено не гледат зло. Не, не се готвят да ме изядат. Не усещам агресия. „Здравей,Лардия!”

Много бързо изчезвам от там. Влизам в тялото си толкова рязко, че ми става лошо. Падам на пода, в опит да си поема въздух. Трудно ми е. Защо с мен са добри, а са погубили цяла планета? Дали не са били и с някой от вампирите добри? Въпросите са много.

Лардия...На Лардия й се иска да се ритне. Пуша на терасата. По навик гледам към звездите. Над  хоризонта изгрява луната – четвъртинка луна, като резенче диня. Нашата луна! Свикнали сме да я гледаме от момента, в който  се родим, а не знаем нищо или почти нищо за нея, с изключение на астрономите, просто я приемаме за даденост. Тя е там, просто я има. Приемаме я така, както и въздуха, който дишаме – просто го има.

А явно нещата не стоят точно така. Що за РАЗУМЕН вид сме ние? И наистина ли сме РАЗУМНИ или само се мислим за такива?

Хвърлям фаса в пепелника, но се чувствам неспокойна. Не ми се спи. Влади не се обажда. Отговори. Какво искат от мен? Какво да им кажа? Аз не мога да им дам отговори, а и не искам. Нещо отвътре ме спира да стигна до края. Иска ми се да разбера, но ме е страх. А може би не бива.

Имам нужда от съвет.

Паля нова цигара.

Липсва ми Полковника. Убиха го преди преди два месеца в една мисия. Той беше добър приятел и ми даваше чудесни съвети. Сега щеше да ми даде разумен съвет, ако беше тук. Полковник помогни, където и да си! Имам нужда от теб!

Е, нищо не се променя. Той беше добър приятел, но и голям реалист. Ще трябва да се спрявам сама.

Хвърлям допушения фас и решително влизам в стаята. С ъгълчето на окото долавям движение. Влади.

        -Здравей, Лизи.

        -Е?

        -Няма да те зарежа, ако това имаш предвид.

        -Аз ще спя

        -Не ме отблъсквай, Лизи. Объркана си, но още нищо не знаеш. Трябва да догледаш филма. Нося диск. Като се наспиш- гледай. Лека нощ!-и си тръгва.

 

Странно е как ме грабват сънищата напоследък. Сякаш живея в друг свят, на друго място, в друго тяло, в друго време. Аз съм на някаква планета с невероятно красиви и високи дървета – в същност – напомнят ми Амазонските джунгли, доколкото съм ги виждала на филм. Красива и дива природа. Чувам и тези характерни за джунглата звуци, които стряскат и запленяват. Невероятно е, особено за човек, който попада за първи път там. Очарователно е! Чувам шум, приближава и става все по-силен и по-силен. Постепенно става заплашителен. Вече няма очарование. В мен се загнездва страх. Но и любопитство. Сгушена до огромен ствол на дърво, прикрита между огромни листа и клонки, аз виждам да се приближават високи и огромни същества. Страшни същества. Имат издадени муцуни и нещо като сплескан нос, но май нямат ноздри. И очи, очи, които горят. Не, че горят наистина, но  погледнеш ли в тях, вече не виждаш нищо друго, те те привличат и ... толкова.

Събуждам се цялата обляна в пот и осъзнавам, че съм крещяла на сън, защото съм се събудила от писъците си.

Стига бе! Помня съня си. ТЕ нищо не ми направиха. Просто ги видях.

Излизам на терасата, пътьом захвърлям мократа тениска. Лекият нощен ветрец облъхва голото ми тяло и аз благодарно затварям очи. Луната е високо в небето. Всичко е наред. Въздъхвам с облекчение. Планетата Земя си се върти нормално. Чувам нощните птици,лаят на бездомните кучета, свистенето на преминаващите по шосето коли. Сърцето ми постепенно успокоява ритъма си.

         -Благодаря за гледката, страннице! – чувам до себе си гласът на Влади и едва не скачам през

терасата. Той седи в ъгъла на терасата и факта, че не съм го усетила ме смайва. Хили ми се.

         -Спокойно, не ме убивай! Пък и нали знаеш – няма да умра. Казах ти, че ще те пазя – колкото мога.

         -А колко можеш?

         -Малко. Но си ми приятелка. Върви да спиш. Имаш още много неща да преживееш.

         -Не, ще гледам филма. Мисля, че за нещо грешите. Още не зная за какво, но някъде има грешка. Влади ме гледа учуден.

         -Да?

         -Не зная още, но ще разбера. Засега е само усещане. Но аз вярвам на интуицията си и ти

 знаеш, че има защо.

         -Не гледай нищо, Лизи. Повече ще се объркаш. Сама го каза – вярвай на себе си. Аз ти вярвам.

            Гледам го и за първи път се колебая – не съм сигурна дали казва истината или иска просто да ми помогне да вървя по правилната пътека. За което съм му благодарна все пак – имам голяма нужда от приятелска ръка.

         -И какво да правя?

         -Питай себе си. Какво ти се прави?

         -Честно ли? Искам да се срещна с тях.

 Влади ме гледа учуден.

         -Сериозно? Ще те хапнат за закуска.

         -Не мисля. Не зная защо са постъпили така с вашата планета и с вашия народ ....

         -Не само с нас, Лизи. Имаш грешка. Имаше твърде много светове около нас, опустошени от

нашествениците. Може и да са търсели нещо – защото ти това се опитваш да ми кажеш, но не можеш да погубваш цивилизации, достатъчно развити, само защото твоята умира.

         -Значи – не са ви убивали

         -Ти нали видя филма?

         -Видях. Ами ако са мислели в началото, че това са например ... роботи? Ако са имали същества като вас, които са били създадени изкуствено?

 

         -И защо реши така? – Влади ме гледа с любопитство.

         -Не знам.

         -Да, по-късно разбрахме – с времето и т.н. , че те създават изкуствени същества, използвайки

различни опити и различни същества. Виждали сме... Учудвам се, че ти веднага стигна до този извод, беше ти лесно ... Но кои са те, имат ли право да правят такива експерименти? Виждахме странни същества, не бих ги нарекъл точно уроди ... Някои от нашите Водачи, живели в далечното минало, по времето, когато са дошли нашествениците, смятат дори, че те изкуствено са променили и самите себе си, своя външен и вътрешен вид, за да им е по-удобно да пътуват в космоса. Според тях , те много повече приличат на нас, променили са изкуствено нещата, за бърза адаптация и удобство.

         -Все повече ми харесват.

         -Ядосваш ли ме?

         -Не. Те са превърнали себе си в ... свръх-хора – така бихме ги нарекли ние – богове, но са

изгубили себе си. Вече не знаят какво са. Не знаят какво търсят. Не разбираш ли? Нещо вътре ги яде.

         -Не разбирам.

         -А, да – вие не чувствате. Ами да – затова им е нужна Лардия. Идея нямам кога са ме срещали

 и кръстили Лардия, но им трябва ЧОВЕК – същество, което може да чувства. И не трябва да го убиват, защото така няма да разберат как то чувства. Чувствата не се намират в определен орган, не могат да си го трансплантират. Ще трябва да живеят хрисими и кротки тук, сред човеците, ако искат да разберат какво са чувства. Не, че вие като живеете сред нас, можете да чувствате ...

         -Не разбирам, Лизи.

         -А аз май разбрах. Но не ги искам на моята планета. Ако мислят да убиват хората – не! А и

 ние, човеците, сме особени същества, нали знаеш? Да, ще се срещна с тях! Влади, каза ми, че горе, в базата има техни кораби …

         -Ти беше на един от тях. БАЗА-ЛУНА е един от корабите им.

Гледам го и започвам да си мисля, че народа на Влади пак е в опасност, поне тези горе. Водачите и тези в БАЗАТА.

        -Твоите  хора да се махнат от там … чуваш ли?

        -Какво?

        -Да слизат  между хората. Оставете Базата пуста. Кажи на Водачите. И бързо. Мисля, че са

близо. Поне някои. Влади…. те пътуват като мен. И ме усещат. И … други неща. Няма значение, просто кажи на Ашари, той е по-мъдър, ще реши. Но искам да се върна горе. И ти, приятелю, ще си го отнесеш – ще бъдеш до мен.

         -Чувал съм, че приятелите били за това.

Загледана в красивото звездно небе, паля поредната цигара. Всичко изглежда така спокойно и ежедневно!... Чуват се привични шумове – крясък на кукумявка, писък на спирачки, лай на кучета, у съседите гърми телевизор, другия съсед- псува грозно и цинично жена си…. Мила, родна картинка. А някъде там, в небето дебне нещо голямо. И може да е опасно. И може да е зловещо. И може би аз, една мъничка, обикновена, 45-килограмова жена, ще успея да го спра? Преди бих теглила една псувня на  съседа, че да остави жена си, на другия бих се разчукала по стената – нямам нужда да слушам неговия телевизор, но сега?....

Пуша цигара след цигара и мечтая това да е сън или да съм гледала филм, или да съм чела книга.

Като в отговор на мислите ми, изведнъж усещам студен полъх, предметите се замъгляват и аз пак чувам нежния глас: „Ние идваме,Лардия.”

            Иска ми се да им кажа, че не ги искам. Някой по-умен от мен, човек , HOMO SAPIENS е казал обаче, че е по-добре да познаваш врага си и да го държиш близо до себе си. Без да осъзная какво точно правя, по-скоро- следвайки интуицията си – отговарям:

„Добре , чакам ви!”

            Чувам нежен смях и чак тогава разбирам, че аз в същност комуникирам с тях. Че те четат мислите ми, както и Влади. И че  има един - единствен начин да се измъкна – да заложа на емоциите, а Влади не може да ми помогне- той е вампир. Ще трябва да се справя сама.

            Сънищата ми стават все по-чести  и все по-конкретни. Връхлитат ме- и успявам да разбера, че сънищата не са точно сънища, а строго определени мисли и случки, съвсем целенасочено вкарани в съзнанието ми. Моите „приятели”, идващи кой знае от къде, явно искат да ме запознаят със себе си- но само с това, което те искат.

            Виждам планета – гледана отгоре- явно се приближават към нея. Нищо особено. Скали, зъбери. Но е някак по своему красиво. После виждам същата планета, но е вече променена- на нея валят проливни дъждове и има невероятна активност на вулканична дейност. Цялата планета е в дим и лава. Сякаш огнени дракони я разяждат. Кадрите се сменят един след друг – вулканите постепенно стихват, дъждовете – не. Те валят безспир, пълнят огромните бездни, оставени от земетресенията и образувани от горящата лава с вода. Дъждове, безкрайни стихии от огромни светкавици, безконечни трусове и пак изригващи вулкани. Колко ли е продължило това?

            После виждам друго – това е различна планета – бурни морета, високи зъбери, растителност няма, но все пак е невероятно красиво.

            Следващата картинка ми е вече позната – това е нашата Земя преди милиони години – буйната растителност, моретата и … динозаврите. И проумявам – показвали са ми нашата планета.МОЯТА ЗЕМЯ?! Хайде бе! Тия колко точно са стари? И от къде знаят какво е ставало? Какво искат от мен?

            Виждам Земята сякаш гледам от Космоса. И там, където сега е Северния полюс и всичко е покрито с лед, виждам плискащия се океан. И остров. И  кадъра бързо се приближава към него. Явно там „отиваме”.

            Това е БАЗА-Дом. На високи,красиви- не бих нарекла точно хора, но хоминиди. Защото са прекалено високи – може би около 3-3,5 метра. Много са силни- някак си личи в самите им фигури. Имат тъмни коси и носят нещо на очите си- предпазват се от нашето слънце, силно е за тях. Но определено дишат свободно, поне не се вижда нищо допълнително. И гравитацията им е слаба, защото на краката си носят сандали с особени подметки – дебели и тежки. И тогава ги виждам – от една от къщите излизат съвсем други същества – добре познатите ми джуджета. Ниски, сбръчкани и сиви. Плешиви, с гротескно големи устни и безкрайно много бръчки, невероятно грозни лица и големи уши. Усещам се, че потрепвам и веднага ми се иска да избягам. Защо ме плашат толкова? Отговора е неизвестен. Но отварям очи. Кога е било това? Джуджетата. Винаги съм се страхувала от тях. С какво са свързани те? И кои са тези високи,красиви същества? И кога е било времето, в което на север е имало море? Преди ледниковия период? Преди кой? Преди 18-20000 години? Толкова скоро? Или преди някой друг?

            Трябва да питам Влади. Те са тук отдавна. Преди 20 000 години, те знаят какво се е случило.

 

            „Лардия!- чувам зов – Лардия … ние идваме….”

            Голяма работа!- започвам да се ядосвам. Аз какво да правя? Я по-кротко! Усещам, че адреналина ми се качва с бясна скорост и цялата започвам да треперя от нерви. Да не мислят, че така ще ми се месят в живота? За всяко нещо? А аз искам ли? И както си стоя на терасата, без да разбирам защо, водена само от интуицията си и от собствените си чувства се обръщам по посока на гласа – ако изобщо може така да се каже – и „литвам” към него. И така, в „полет”, с цялата си ярост, заповядвам: „Спри!Не доближавай планетата ми!”

            Усещам мощен удар. И студ. Зашеметена съм. Усещане за падане. Нещо ми помага да се стабилизирам- Влади. Но не е сам. Усещам съвкупност от множество енергии – вампирите. Нямам време да мисля, как и кога са успели да преобразуват и предадат всичко това на Влади, може пък  и винаги да са си го можели, толкова неща не зная за тях – но се впускам отново напред. „Спри!” Сякаш огромен ореол от прозрачен, но непробиваем материал е обгърнал планетата и луната – виждам го. „Аз съм Лардия! Не може да разрушаваш моята слънчева система!” Усещам объркване. Хаос.

            „Лардия, ТВОЯТА слънчева система е много далеч от тук. Разбрах. Нищо няма да се случи на тези същества, които пазиш. Ние идваме, Лардия. Ти си една от нас.”

            „Не точно „- мисля си, докато опитвам да се свържа с  Влади. Той не отговаря.Защо всичко трябва да е толкова сложно?

            Вървя по улиците и се наслаждавам на слънцето, на хората, на блъсканицата по улиците – излязла съм да се пошляя и да пазарувам, това, което наричат с модерното име шопинг. Да де – да похарча пари на прост български и да си успокоя нервите. Понякога помага. Чисто по женски се спирам пред всяка витрина и се зазяпвам в какво ли не- друг е въпроса дали виждам това, което гледам. Макар, че се опитвам да се разсея, умът ми упорито броди някъде далече.

            Чувам звънчета.

            Обръщам се да разбера откъде идва звука, но не виждам източника и влизам в магазина, пред който съм застанала. Така де- неправилен избор- магазин за мъжка мода, какво търся в него, че не мие ясно? Излизам леко притеснена и доста захилена, но на прага едва не се спъвам , защото пред мен стои Влади.

          -Сигурно си си намерила мъж?

          -Какво?!

          -Ще се жениш и на бъдещия съпруг му трябва костюм?

          -Я се разкарай!

Влади се смее от сърце – а това не му се е случвало отдавна. Отдавна не се е шегувал с мен.

          -Лизи, какво правиш в този магазин?

          -Грешка бе, какво толкова?

          -Аха. От колко години не си флиртувала с мъже?

          -Какво да съм?

          -Флиртувала не значи спала – нали знаеш? Така, че можеш да си бъдеш вярна на

полковника, колкото си щеш. Но него го няма, Лизи. Съжалявам! Ти обаче още си жива.

          -За съжаление ...

          -Ще те шамаросам! Та -какво стана с флиртуването?

          -Не ми е интересно.

          -А какво стана с приятелките?

          -Същата работа. Но пък си имам теб.

          -Аз съм вампир, Лизи. Аз съм от друг свят. Опитвам се да ти кажа, че си затворена и общуваш

само с извънземни – в истинския смисъл на тази дума – защото аз знам кой съм и не съм от тук, нищо, че тук съм роден и тук живея. Просто съм различен вид.

         -Може и аз да съм. Поне така се твърди.

         -Лизи, липсва ли ти?

         -Кое?

         -Не кое, а кой?Полковника?

         -Няма да си говорим за това. Той ми беше приятел. И ме разбираше. И ме приемаше

 такава, каквато съм. Сега е трудно. Ти какво правиш тук?

        -Следя те. Смени темата, нали? Уважаема Лардия, Ашари и група ще бъдат на посещение във

 вашия дом довечера.

        -Аха. Аз канила ли съм ги?

        -Май не.

        -Ами подреди им масата ти. И без това не ви знам какво ядете. Все ми е тая. И ми се махни от главата. Искам да си купя обувки. И поне 5 шоколада. И да изпуша някоя цигара. И да не те виждам поне ...

        -До довечера?

        -Я тръгвай с мен! Като обиколиш с мен всички магазини, довечера ще ме мразиш толкова, колкото и аз теб!

В този миг усещам, че тялото ми се вцепенява. Причернява ми и всичко се раздвоява. Влади, който върви крачка пред мен се обръща ухилен – за части от секундата виждам как усмивката му изчезва и лицето му застива в ужас. После всичко изчезва.

            Стоя на не много висок хълм. На около 2-3 метра от мен има дърво- поне на дърво прилича, защото изведнъж се запитвам – все още ли съм на Земята. И как да не се питам, като срещу мен стои едно безумно грозно същество- това е същото същество (поне аз така мисля), с което си общувам. Мислех, че е по-високо. Поне на старите филми на вампирите бяха по-високи. Явно, с времето са се променили. В същност - има и други промени.

Няма коса. Черепа е покрит с нещо, което е кожа и кост- удебелена и леко издадена над очите и там, където са нашите уши. Почти  нормален нос и голяма уста на маймуна – подвижна и ухилена – много грозно същество. Ако не са очите, човек би бягал без да се обръща. Това са най-нежните, топли и слънчеви очи, които някога съм виждала. В тях виждам в момента смях. Това НЕЩО ми се смее! Нещото- е високо към 2 метра – що да не ми се смее – и изглежда доста здраво. Ухилвам се до ушите и най-глупашки вдигам ръка за поздрав:

           -Здрасти!

Чувам нежния смях. Той звучи в главата ми. Нищо не се променя в съществото отсреща. Това ТОЙ ли е или ТЯ?

          -Това е отживелица, Лардия. При нас няма пол.

          -Не разбрах.

          -Ние се създаваме изкуствено. Нямаме пол. Но това не е важно....

          -Как да не е ? Аз съм истинска. Създадена съм съвсем на живо – доколкото знам. А ти ми

каза, че съм една от вас.

         -Спокойно, Лардия. Имаш памет и тя, просто изважда всичко. Но си обогатена и с паметта на

човеците.

          -Нищо не разбрах.

          -Много е лесно. Човеците имат емоции, те са закодирани в мозъка им, предават се в наследство чрез тяхната памет-поколение след поколение, а ти имаш и нашия ген-

наследство от някой от нас.

          -И от къде е дошъл?

          -Много пъти сме идвали тук, Лардия. Планетата е удобна и хубава.

          -Това за паметта на емоциите – нали знаеш, че не е вярно?

          -Няма как по друг начин да ти го обясня, няма да го разбереш. Вие не познавате себе си. С твърде много думи описвате едни и същи неща, а нямате думи за други.

          -Какво в същност искате от мен?

          -Да спасиш една древна раса от изчезване.

Чак ми щръкнаха космите на главата. Ами те почти нищо не искат! Колко му е – що пък да не ги спася? Усещам адреналина ми рязко да се покачва, а това е лош знак.

          -Абе тебе какте викат?

В очите на съществото отсреща виждам смях.

          -Наричай ме Дрина.

          -Хубаво. И как точно, уважаема Дрина си го представяте това? Ще си скъсам потника и ще

спася света? Това да не е „Умирай трудно”?

          -Не зная какво е  „потник”, нито „Умирай трудно”, но ако ще помогне- съгласни сме.

          -Боже!... Дрина, върни ме в моя свят или по-точно – в моето време – още не съм пораснала

достатъчно , за да ви спасявам, даже и да разговарям с вас.

          -Лардия, ние сме на орбита до Плутон. Искаме отново да се научим на емоции.

          -Да се научите? На орбита по Плутон няма да стане. Дрина , какво сте направили със себе си?

Или какво сте направили с нас? Защото онова, за което  говореше – паметта – ми казва, че преди много сме си приличали. Защо сега се различаваме?

Съществото трепва, а в следващия миг, аз виждам Влади надвесен над мен.

          -Лизи, добре ли си?

Оглеждам се. Магазина- да, добре.

           -Колко време мина? За колко свърши?

           -Припадъка ли?

           -Така ли му викаш?

           -Ами .... как?

           -Щом искаш .... Та - колко време ме нямаше?

           -Три-четири минути. Добре ли си?

           -Да. Добре съм. Хайде на кафе. И да захапя една цигара.

           -Ще захапеш ти ... Лизи, какво става?

Започвам да се хиля:

           -Май трябва да си купувам потници.

Влади ме гледа като треснат:

          -Слънцето, скъпа, ти дойде в повече ....

 

Ашари няколко пъти се опитва да говори с мен, но аз упорито отказвам. Още не съм решила какво да правя. Не, че знам. Но за мен народа на Дрина не е лош. Те са просто такива, кавито са. Трябва да бъдат разбрани – това е. Пуша на терасата, а вампирите си говорят в хола ми. Разсмивам се. Смешно е – кой би предположил, че четирима от друга раса спокойно си говорят в моя хол, но е факт.

Ашари  идва при мен.

          -Нещо  те мъчи, Лизи. Какво има? Зная, че общуваш с онези същества – ние ги наричаме

светлините, заради светлината, която излъчват от очите си.

          -Светлина?

          -Ти също го правиш Лизи, не знаеш ли?

Поклащам глава- не.

          -Можете да се върнете на БАЗА-ЛУНА - увериха ме, че нищо  лошо няма да се случи. Как си

обясняваш, че са ви нападнали , Ашари?

          -Не зная.

          -Вие ... отдавна сте тук. Знаете ли , че са посещавали Земята? -Ашари се разсмива.

          -Посещавали?! Мила, те – така да се каже – й помогнаха да се създаде. Доста се намесваха.

Колкото до HOMO SAPIENS .... има неща, Лизи, които е добре всеки вид да научи сам за себе си, а не някой друг да му ги каже. Съжалявам, Лизи! По-добре научи истината сама.

          -Що не го пуснете по централните новини, а да се мъча само аз, а?

 Ашари отново се разсмива:

           -И аз не съм съвсем чист вампир, Лизи, и Влади- също. Можем да се смеем, горе-долу

разбираме хумора ви, но ти определено си съвсем различен вид. Може би наистина трябва да им помогнеш.

           -Удивлява ме благородството ти, Ашари.

           -Те не погубиха вида ми, Лизи. А са толкова напреднали, че ще е стахотна загуба да изчезнат.

           -Ами ако няма какво повече да учат?

           -Мислиш с 10% от мозъка на Homo sapiens или как? Я включи и другите проценти!

           -Ашари, те са стигнали до тук, защото нямат емоции. Ами ако се погубят заради емоциите?

Емоциите могат да убиват- ти го знаеш – виждал си как хората се убиват от алчност, от омраза, дори от любов.

           -Но ние не можем да ги изпитваме. Аз не зная какво точно е омраза. Да те мразя така, че  да

искам да те убия. Или да те обичам така, че да искам да умра заради теб. Знам, че тази женска мирише хубаво. Бърчеш нос? Точно така – това за тебе е животинско. Прочел съм много книги за вашата любов и мога да говоря за нея, но ... не я изпитвам. Светлинните някога са го можели- поне така мисля. Но са направили много промени със себе си и с течение на времето, тези милиони или милиарди години – защото те са безумно древна раса – са загубили тази си способност.

           -Благодаря ти, Ашари. Ти си мъдър. Ще реша какво да правя. Ще ме оставиш ли сама?

Ашари влиза при другите, а аз запалвам поредната цигара.

Великолепна нощ. Лек ветрец полъхва между блоковете от юг – топъл и нежен, като милувка. Рояк звезди на нощното небе, не много ясно различими – има смог. Но е хубаво все пак. Тихо е. Ако не броим шума от случайно профучаващите по шосето коли и лаят на бездомните кучета – проблемът в градовете – глутниците бездомни кучета. Хората спят, а аз пуша на терасата цигара след цигара, докато в хола ми четерима от чужда раса тихо си говорят на неразбираем език. Чудничко!

Колкото и да е странно, но факта,че светлинните са на милиарди години, както сподели Ашари – не ме впечатли толкова, колкото това, че някога са притежавали емоции. Какво означава да можеш да чувстваш и в името на своето  усъвършенстване да загубиш тези чувства? Да промениш външния си вид, начина на размножаване и кой знае още какво? В същност – май всичко. Как ли са изглеждали в действителност? Трябва да питам Дрина. И какво ли е да се стремиш неистиво да се върнеш към нещо толкова първично като емоциите – защото за тях емоциите със сигурност изглеждат първични, щом са ги притежавали и премахнали като ненужни...

           -И как ще го направиш? – чувам тихия глас на Влади зад себе си – те се върнаха на БАЗАТА.

Сами сме. Лизи, удивен съм, но командориш Старейшините.

           -Не го правя. Говорим си разумно. Просто ми вярват. Колкото до другото – ще поканя Дрина

да поживее при мен. Ще я запозная с моя свят. Все в женски род я обличам – не знам защо. Но поведението ... държи се като жена.

           -Аха. Как точно ... ще я разходиш по магазините? Не искам да ... я обидя, но е ... грозна, поне за човешките и вампирските критерии.

 

          -Ще измислим нещо. Като начало – ще гледаме нещата от екрана в къщи.

          -Добре. Но емоциите как ще ги докараш?

          -Я вземи да си ходиш и ти!

Влади се ухилва и ... изчезва. Само, че е прав. Трябва да помисля. Лесно му е на Брус Уилис. На него всичко му се подрежда. При мен що не се получава?

 

Не съм сигурна сън ли или видение, но е красиво и страшно.

Грамадни късове – пламтящи метеорити – връхлитат върху някаква планета, поразяват я, раняват я, в разтопената земна маса потъват множество космически камъни. Невероятна жар. Огън. Смърт на скали. Изглежда някак величествено. Аз се чувствам ужасена и възхитена едновременно.

Изглежда летя над тази планета, защото продължавам над нея, но тя цялата е в дим. Сега се образува? Изригват лави – могъщи огромни вулкани сякаш дават отпор на небесните нашественици. А после – дъждове. В тази гъста атмосфера, цялата димяща, изригват една след друга безкрайни светкавици – разсичат небето- пак, и пак, и пак ...

И порои вода, която със съскане се изпарява.

Къде съм? Какво е това място?

           -Това е Земята, Лардия. Така се е създала Земята – нали така я наричате.

           -Дрина?

           -Сега ще ти покажа моята планета. Тази, от която произхождаме, защото тя отдавна не

съществува. И слънцето ни също. Ще я видиш в съзнанието си така, както я помним всички. По- лесно ми е да те уча така, както учим всички ние – как ни наричаш – светлинни? Харесва ми.

И аз виждам ... ама това са нашите Родопи .... африканските савани ... тиха лагуна и ... човеци, това са ЧОВЕЦИ, в ритуален танц! ...

           -Дрина! – крещя! – Дрина! Спри! Покажи ми ги пак!

           -Кои?

           -Тези, които танцуваха.

           -Околунгите?

           -Те ... какви са? От вашата раса? Или са си наши? Пак Земята ми показваше, така ли? Обърках

 се. Не,Лардия. Това беше моя свят. Това са моите прародители.

          -Дрина,ако можете да живеете на Земята, искам да живееш при мен. И да ми разкажеш, защо

сте създали нас като себе си, а сте превърнали себе си в ... ТОВА....

 

Идеята ми не е посрещната добре от Дрина. Тя изведнъж изчезва. Знам, че е някъде около Плутон-там са на база. Опитите ми да се свържа с нея са неуспешни.Влади също се разходи, но се върна блед и разтреперан. Моята настоятелност ми донесе главоболие. При следващата разходка съм грубо отпратена-връщам се трескава и със загуба на паметта. Когато най-после се посвестявам, виждам тревожното лице на Влади над себе си.

            -Време е да престанеш да правиш глупости, Лизи. Това не е моят народ. Те не са склонни на прошка. Не трябва да правиш грешки.

            Опитвам се да седна. Мозъкът ми се люшка в главата като чорба.

            -Грешки...Да не съм ги викала...Нали уж искаха нещо...

            -Пусна ли са съгледвачи из цялата Земя. Засичаме ги навсякъде.

            -Какво разбираш под „съгледвачи”?- мръщя му се аз. Трудно ми е да мисля.

            -Приятелката ти е пропуснала да ти сподели, че могат да приемат различни форми за кратко време. Може да е и за дълго- не знам. Наблюдението ни е такова.

            -Какво още знаеш?

            -Нищо особено. Опознават хората и живота”на живо”. Взаимоотношенията ви. Войните. Има много от тях в бедстващите райони и в районите с военни действия.

            -Мислех , че ги интересува любовта.

            -Понякога си много наивна. Те са оцеляващ вид. Технологична раса, която е променила себе си...

            -Спри! Ние сме същите. Оцеляващи. Избиваме  се, развиваме се технологично. Не познаваме себе си, но правим крачки към космоса. Сигурно и ние се променяме, но не го осъзнаваме. Може би искат да помогнат.

            Влади ме гледа с явен интерес. Очите му все повече пожълтяват.

            -Познавам много човеци, но ти най-глупавото човешко същество, което съм срещал.

            После си тръгва. По неговия си начин- през терасата. Едва тогава осъзнавам, че е ден, а на него не му пука. Какво става? Животът ми явно много се е променил. Аз нищо не съм забелязала.

Имам чувството, че главата ми ще се разцепи. Отпускам се на леглото и потъвам някъде много на дълбоко. Не разбирам какво е това. Сън ли е или пък нещо друго. Първо се спускам по някаква черна спирала, режещ звук пробива тъпанчетата ми, после нещата се пооправят- звука се превръща в неясен шум, но си остава тъмно и аз все още нищо не виждам. Незряща съм. После чувам гласът на Дрина, звучи така, сякаш се опитва да ми обясни нещо. Или говори с някой друг, а аз случайно я чувам.

            -...Живяхме прекалено дълго...Загубихме прекалено много...И помним тези,които сме загубили. Безсмъртни сме, но знаем какво е смърт. С времето не можеш всичко да забравиш, новото- уви! -не измества старото. Паметта си прави шеги. Нищо не е свършило. Нищо не е минало. Ето- Времето е спряло. Хили ни се в лицето и жестоко ни припомня едно и също- колко щастливи сме били. И ни хвърля болката и мъката обратно в лицата-можели сме да обичаме, можели сме да плачем, можели сме да умираме, можели сме да бъдем просто човеци. Сега сме само празни. И дори да не искаме, в нас има нещо, което остава от човешкото- самота. При нас е празно, пусто. И студено...Ако те протегнат ръка, имат кого да прегърнат...

            Гласът постепенно се размива и заглъхва в други шумове. Отварям очи. Оглеждам стаята. Вече е почти тъмно. На пода до леглото седи Влади. Поглежда ме.

          -Събуди се, усетих те...

Сяда на леглото до мен, а аз го прегръщам.”Ако те протегнат ръка, имат кого да прегърнат”. Толкова ли е просто? Толкова ли е лесно? Стискам Влади здраво, той прави опит да се освободи, после притихва. Разбирасе, че е просто и лесно. Затова приемаме любовта като даденост. Затова я разпиляваме, недооценяваме, често я губим, а в моя случай- не я виждаме.

            -Хей ,Лизи, искам да дишам! Все още имам нужда от кислород!- Влади леко ме отблъсква- Какво има?

            -Те нямат нужда от мен.

            -Кои?

            -Дрина и другите. Вече знаят отговора.

            -Сега ли го разбра?

            -Да.

            -И какво друго?

„Че имам кого да прегърна, но не го бях забелязала.Че си винаги до мен, а аз те пропускам. Че се разбираме без думи, не само защото ми чуваш мислите и аз твоите. Допълваме се и това е красиво, но трябваше ли някой да дойде от другия край на вселената, че да ми го каже?”

            -Лизи?

            -Нищо. Беше особено.

Влади ме гледа подозрително, но и аз си имам номера- щом не искам да си открия мислите, значи- няма.

От няколко дни съм зла и намръщена. На Влади му обяснявам, че това е, защото Дрина я няма, а той само присвива очи и ме гледа невярващо. Трябва да си вляза в стария ритъм иначе на края ще му писне и ще си получа конското. Днес решавам, че ще ходя „на пазар”- разбирай- ще се мотая по магазините, а Влади обявява:

            -И аз си нямам работа- ще дойда с теб.

            -Точно теб не искам.

Ако е нормален човек, ще се обиди, но той не е, така, че се ухилва до ушите:

            -Напоследък си нещо бясна. Няма да пропусна как правиш луди всички продавачки. Все някой трябва да те укротява, иначе някъде някоя ще те хване за косите.

            Вървим по улицата, той е вързал както винаги русата си коса на небрежна опашка, пак е нежен, любезен и леко прегърбен- съобразен с моя ръст, а жените естествено го заглеждат. Друг път бих му показвала всяка минала покрай нас хубавица със съответния коментар, а сега хвърлям мръснишки погледи с ясното послание в тях: „Не пипай! Той е мой!” По някое време Влади ме поглежда:

            - На тебе шопинга не ти се отразява добре. Какво ти става?

            - По-добре да се прибираме.

            -Лизи, сериозно- не може да контактуваш само с извънземни. Ти забравяш да общуваш.

            -Да не си ми майка?

            -Кога за последен път си се виждала с близките си? Поне с тези, които са живи?

Или- с които искаш да общуваш? С кого искаш да общуваш? С хора? С вампири? Със светлинните? Те май ще си тръгват.

            -Ти си тук.

            -Трябва и аз да си тръгна, за да станеш отново човек.

            -Но аз не съм човек, Влади. Аз знам, мога и помня неща, които така наречените ми близки не знаят, не могат и не помнят. Аз съм различна от тях. Те са ми чужди. Ти си ми много по-близък. Дрина също. Как да общувам с тях, като те не ме приемат? Не ме разбират. Повечето ще решат, че просто съм луда, ако им разкажа това. Трябва чужд космически кораб да им кацне на двора за да повярват и дори тогава ще почнат за спорят чий е. Хората така са устроени- просто не вярват. НЕ ИСКАТ да вярват. Някой им е набил в главите, че те са ВЕНЕЦА на творението. Според мен сме си най-обикновен бодил, но кой ме слуша мен...Добре, Влади, ти живееш, както и аз, сред хората, различен си- ти си вамп- трудно ли ни приемаш?

            -Не разбираш. На мене ми е лесно. Аз си имам своя свят. Зная кой съм. Какво искам и какво мога. Колко дълго мога да бъда тук. Какво ми е позволено и какво не. Народа ми е до мен. Не съм сам.

            -И...какво ти е позволено?

            -Да ходя с теб на шопинг- Влади изведнъж става несериозен.

            -Не! Прибирам се.

            Седя си в къщи и макар че е убийствена жега съм затворила вратата към терасата.

Влади се повъртя, почука по стъклото, после си тръгва. Звъни и на входната врата, но не му отварям. Отварям всички прозорци- защото не понасям затворени пространства и паля цигара след цигара. Вулкан да беше изригнал в къщи, нямаше да е толкова задимено. Въртя се като луда от стая в стая и не искам да си призная какво ме мъчи. Не искам да си кажа истината. И народа на Дрина не е искал. А истината както винаги е проста. Вдишваш- издишваш. Не мислиш- сега трябва да вдишам, сега-да издишам. Не мислиш постояно за това. Или- сърце свий се, сега- отпусни. По същия начин свикваш с някой, който е постоянно до теб, около теб и дори не си даваш сметка, че е станал част от теб. Той е винаги там, когато имаш нужда от него-да му разкажеш за успеха си с възторг или да проплачеш за болката в душата си, той е винаги до теб, за да ти даде кураж или да те спре, когато си на път да направиш грешка и те прима такъв, какъвто си- без условности, без очаквания, просто е там. Мислим си, че любовта е- някой да ни поднесе едва ли не дворец на тепсия- защото сме свикнали да живеем в материалния свят и да измерваме нещата само в материалната им стойност. И не виждаме истинското. Онова, което е уж дребно, но то ни прави наистина щастливи. То ни кара да се чувстваме обичани .И истински живи. Приемаме го като част от дишането и го подминаваме. Или го забравяме и тръгваме да гоним химери.

            Отдавна е нощ. Отварям вратата на терасата и паля поредната цигара. Знам, че плача, но не мога да се спра. Влади не разбира. Винаги съм била различна. Хората го усещат. Само един човек ме прие изцяло и безусловно, но той отдавна е мъртъв. Човеците не приемат различните. Те искат да си като тях, защото се страхуват. Ако си различен си отлъчен. Няма значение в коя епоха живееш- дали ще те пребият с камъни, ще те изгорят на клада или ще те приберат в лудница- различните винаги са плашели човеците. Те не са приемани в обществото. Хвърлям фаса и паля нова цигара. Лицето ми е мокро от сълзи и ръцете ми треперят, но все пак успявам да видя, че от ъгъла се изправя Влади.

            -Лизи?...Лизи...

            -Ти...може да имаш своя народ...но аз си нямам никого...

Той ме прегръща, гушва ме в себе си и аз се чувствам сигурна и утешена като малко дете.

После прави нещо странно- целува очите ми. Аз го поглеждам малко изненадана, но той отново се привежда над мен. Този път целува устните ми.

            -Влади?

            -Тихо, Лизи! Постоянно забравяш, че чувам мислите ти! Не си чак толкова добра, че да ги скриеш! Пък и защо?

            -Аз...

            -Тихо, Лизи! - той отново ме целува.

А после Влади преминава границата, която сама съм очертала.

            Утро е и Влади спи или поне се опитва, защото аз не мога да мълча и само задавам въпроси. Седя с дежурното кафе и цигара в ръката и само мърморя.

            -Влади, а ти трябва ли да кажеш на Ашари?

            -Какво да му казвам?

            -Ами това...такова...за нас.

Влади отваря едно око, поглежда ме, ухилва се и обръща глава на другата страна:

            -Не.

            -А те...не чуват ли твоите мисли?

            -Чуват и моите, и твоите.

            -Как така?- подскачам аз - Защо и моите?

            -Те твоите ги чуха всички- от тук до Сириус. Всички всичко разбраха, не се притеснявай.

            -Да бе! Как щяло! Добре, че поне Дрина си тръгна - да не ставаме за резил- хората от далече дошли при нас, пък то...ние това...

Влади избухва в смях, но той не може да заглуши в главата ми нежния смях на Дрина.

Пак се изложих.

            -Разкарай тази цигара и ела да поспиш. Хайде!

Изведъж така ми се доспива, че едва успявам да направя крачката от стола до леглото. И веднага отлитам на някъде. Да, това ми е познато. Онзи хълм с дървото и Дрина. Гласът й звучи в главата ми:

            -Вие сте бъдещето, Лардия. Ние вече сме изгубили своята същност, постоянно променяйки се, но успяхме да създадем вас. Запазете това, което носите. Само вашата раса или само тяхната може и да не оцелеете. Но двете заедно в едно- ще се справите. Вие сте бъдещето. Общото между двете е това, което искахме да създадем ние, но тръгнахме по неправилен път. Пак ще се срещнем, Лардия. Нали знаеш-паметта не умира. Ще се върнем!

            Знам, че съм будна. Отварям очи. Влади ме гледа и се усмихва.

            -Чу ли това?-питам го.

            -Да.

            -От колко време вампирите поставят „новото начало”?

            -Нищо не разбираш. Не се получава така, както ти си мислиш. Ние сме различна раса все пак.

            -Но го правите, нали?

            -Лизи, нито аз съм чист вамп, нито пък ти- чист homo sapiens- както добре знаеш. Малко те излъгах- имам усещания, не точно твоите чувства, може би някакви зачатъци, но все пак усещам някои неща. Със сигурност силно ме впечатляват сълзите ви. Има някакво странно усещане в мен, когато те виждам, че плачеш. И всеки път е различно. Не го разбирам, макар че много се старая.

            -И...сега какво? Не помогнах на народа на Дрина.

            -И не е нужно. Те създадоха нас, за да продължат себе си. Важно е да не направим тяхната грешка. Да вървим по свой път.

Поглеждам към Влади. А той гледа Луната. Този път е сериозен. Виж ти!

            Пуша на терасата. Влади стои до мен. Луната весело ни намигва - крие се зад перести облаци. Старите, обичайни шумове- гърмящия телевизор на съседа отляво, каращите се съседи отдясно, лаещите бездомни кучета и профучаващите по шосето коли- сякаш са на рали. Мила, родна картинка. Всичко си е в реда на нещата. Но ние двамата, на терасата , чудесно знаем, че сме различни. Влади ме поглежда, ухилва се:

            -Хайде да ходим при Ашари.

            -База- Луна?

            -Да. Вземи това- нали знаеш- гълташ го и ...

            -И отлитам!

Влади се усмихва. Дали знае, че очите му пожълтяват, когато - както той казва - „усеща” нещо?

            Е, това е .Земята си е на мястото, но аз не съм - гледам я от базата. Но времената се менят.

Поздрави от Лизи. Или от Лардия. Кой знае?

Утре е нов ден.

И ново начало.