Легендата на стария туарег

                          (Коктейл от проза и поезия)

Съвременната цивилизация, в много случаи, ако не и навсякъде, до голяма степен вече успя да нанесе своите невъзвратими поражения, намесвайки се най-безцеремонно във всичко самобитно и по своему девствено. Това до голяма степен се отнася и до пустинята Сахара. Въпреки това, аз продължавам да я възприемам като една загадъчна, изпълнена с безбройни тайни, естествени шедьоври, рискове и опасности, необятност. Не преставам да я виждам като пустинята на номадските племена, чиято история се губи в пясъците на хилядолетията,  на керваните и ездачите на камили, като... като една вълшебна магия. И самата бавност на проникването в един непознат свят беше, вече съм сигурен в това, преобладаващият фактор на тази моя страст, която няма да избледнее  до края на дните ми.

Може да прозвучи странно, но „откриването” на Сахара за мен беше истинско откровение. Още при първото ми пътуване в Сахара бях очарован от нейните многолики и безбрежни пейзажи, в които се преплитаха толкова много неописуеми картини, чувства и... зовът на самотата, на който не може да се устои. И точно тогава с голяма изненада установих, че моята, по европейски възпитана душа, не беше подготвена за такъв екстремен емоционален прелом.

После многократно, по различни маршрути, поводи и от разни места, съм навлизал и то до центъра на тази, според мен, неподлежаща на пълно изследване  пустиня. Винаги се стараех да избирам нови пътища, за да мога да проникна, макар и в частица от нейните неизчерпаеми тайни.

По своя характер тези пътувания нямат нищо общо с организираните туристически разходки, при които обикновено всичко е предварително подготвено, осигурено, а нерядко и осакатено с изкуствено включени в тях кичови програми. Не искам да кажа, че туристите, които за пръв път са се докоснали до пустинята, не са изпитали непознати за тях чувства, но то е нещо съвсем друго.

Съвременният свят разполага с какви ли не материални и финансови ресурси и може да си позволи организирането на всякакъв вид  експедиции, доста от които и аз самият съм срещал навътре в Сахара. Отлично екипирани със съобразени с пустинните условия автомобили, специални самолети, хеликоптери,  климатични инсталации, генератори и друга най-модерна техника от всякакво естество, те са в състояние за няколко месеца да осигурят информация, за получаването на  която при старите емпирични начини щяха да са необходими десетки години. Но това също е друго нещо.

Едва ли ще бъда разбран правилно, но когато си осигурен до максимално възможната за дадена ситуация степен, истинското преживяване губи част от своето очарованиеи най-вече, както казват напоследък младите хора, от тръпката.

И може би затова в паметта ми завинаги останаха многобройните спомени за тази  величествена пустиня, между които и два изумителни прехода с камили, за  които съм споменавал  само пред най-близките ми хора. Не навлизах в подробности, защото освен другите ми съображения, те и не биха могли да разберат, по-скоро да почувстват, онова очарование, което просто няма аналог. Един разказ за Сахара, колкото и да бъде подробен и професионален, никога не може да замести непосредствените лични впечатления, които при това са различни като отпечатъците от пръстите ни.

Пътуванията с камили в Сахара, освен че са свързани с големи и то реални трудности и рискът е неотлъчен твой спътник, са нещо, което едва ли бих заменил с друго пътуване, независимо докъде и с какво. Може би с изключение на тези в Космоса. Защо ли? Защото този бавен поход, образно казано, без начало и без край, по тази вечна, изпълнена с безброй изненади необятност, където мечтата и приключението, животът и смъртта, настоящето и миналото, земята и звездите, се редуват безкрайно, за да се получи една пламенна симфония, композирана от песента на вятъра в дюните и скалите, прекъсвана внезапно от най-дълбоко, просто засмукващо те мълчание – онова неочаквано  безмълвие на тези безкрайни пространства, в които се чувстваш толкова малък и незначителен и в същото време истински човек, волен като птица, това...

Хората, които не са били в Сахара си я представят като огромна пясъчна пустиня, но не е така. На нейната площ от над 9 милиона квадратни километра, почти колкото САЩ,  има повече пясък от всички останали пустини взети заедно. В самата Сахара обаче пясъкът е само 20% от нейната територия. Останалата част е заета от равнинна пясъчно-чакълеста пустиня, от диви скалисти плата поразяващи погледа с фантастични пейзажи, от труднодостъпни, сурови, непрощаващи и най малкото невнимание и неподготвеност планини, от внезапно изникващи фантастични скални образования с най-причудливи форми, които сякаш са създадени от някакви гениални, извънземни скулптури. Например платото Акакус – та това си е истински музей от подобни скулптури.

Хиляди и хиляди години вечният вятър със своя безавариен пясъчно струен абразивен инструмент е отнасял горните слоеве, докато е създал такива умопомрачителни форми и очертания, че не е никакъв проблем в тях да откриеш подобие на всичко, което ти е дошло на ум. Въпреки това вятърът не престава, пълен с понесения от него пясък, да усъвършенства и шлайфа тези и без това съвършени скулптури. Но понякога – вероятно ядосан от нашата намеса, започва да ги руши.

А каменната летопис на Сахара, оставена преди хилядолетия от хората обитаващи територията на сегашната пустиня?

Ами вълшебните миражи, които те притеглят като мощен магнит и ти, забравил за тяхната нереалност, тръгваш към тях. Ами...

За съжаление, едно невероятно впечатление може да се изживее, но трудно, ако въобще, може да бъде сносно описано. Затова и не се опитвам.

Освен че е необятна и многолика, Сахара е и една несравнима по своя характер проверка на човешката стойностна система, на доблестта и безстрашието, на издръжливостта при внезапно възникнали невероятни изпитания, на волята да оцелееш, на...

Например при силните пясъчни бури, когато кълбовидни вихрушки и кипящи червеникави пясъчни мъгли се издигат нагоре, когато дюните запушат като вулкани, когато слънцето изчезва заедно с хоризонта, когато небето сякаш каца на земята, когато воят на оживелите пясъци напомня, макар и само донякъде, на шума на листа и клони от гъста вековна гора, стенещи под напора на мощен ураган, когато нажежената атмосфера издава звуци, наподобяващи могъщото дишане на огромни чудовища, когато започваш да чуваш песента на целия този пустинен хаос...

А когато всичко приключи, когато небето и слънцето застанат на местата си, когато отново настъпва онази... засмукваща те, тишина...

Гледаш с изумление ново появилите се  вериги от дюни, а мисълта, че и ти самият можеше да бъдеш погребан под тях предизвиква противоречиви чувства. От една страна си радостен, дори горд, че не си се паникьосал и си успял да оживееш, а от друга страна ти става тъжно, разбирайки колко незначителен и безпомощен е човек, изправен пред тази необятна пустиня, пред нейната несломима мощ, пред...

И въпреки всичко притегателната й сила не само не намалява, но вече си сигурен, че нищо не е в състояние да промени неописуемите чувства, които те обземат всеки път когато си в Сахара, или когато някой  от неизличимите спомени свързани с нея отново застанат пред теб. 

До такава степен съм очарован от Сахара, че наистина ми  е много трудно да прекъсна нахлулите спомени. Все пак ще се опитам да опиша, макар и незначителна част от едно невероятно, поне за мен, пътуване из тази велика пустиня.

За да се опишат началото и края на това пътуване са необходими десетки страници. Може би точно те щяха да бъдат много по-интересни за четене, но въпреки това ще ги пропусна и то не защото съм ги забравил. Такива неща не се забравяти ако нещо остане след смъртта ми, те ще бъдат плътно до него.

След като с автомобил пропътувах огромни разстояния в Сахара, а през това време преживях какво ли не, трябваше да отида до  места, където щеше да е извънредно трудно, а опасно, да се пътува с кола. Моят приятел, с когото пътувах и чието потекло се е загубило в необятната пустинна шир,  уреди да се включим към керван на туареги, с които се познаваше отдавна и които пътуваха в същата посока. Самият той беше туарег и познаваше отлично пустинята в тази й част. Беше природно интелигентен и по стечение на обстоятелствата бе успял да научи в достатъчна степен френски език –  години беше работил като водач във френски проучвателни експедиции. Така или иначе, яхнали предоставените ни мехари (камили за езда), продължихме с кервана към нашата цел.

За туарегите вече знаех много неща – бях ги срещал в различни райони на Сахара, дори с тях е свързано едно мое невероятно, надхвърлящо далече човешките представи, преживяване ( „Докосване до…“), но това е друга тема.

Преведено на разбираем език, туареги значи „изоставени от Бога”. Навярно защото късно са приели исляма, в който и без това нито вярват кой знае колко, нито пък стриктно изпълняват подробно описаните в корана повели и ритуали. Например при тях няма многоженство, жените, за разлика от мъжете, не ходят със закрити лица и т.н. Дори ако някога някой е могъл да ползва тяхната изумителна писменост, това са били предимно жените. На Аллах се молят, когато намерят за добре. Историята им е хилядолетна, но не съм аз човекът, който я е изследвал, затова и няма да се спирам на нея.

Навярно  точно тази, губеща се в хилядолетията, история на туарегите е и основната причина при тях да има безбройни легенди за какво ли не, които те разказват или слушат с истинско удоволствие. Затова и известните разказвачи на легенди се ползват с най-голямо уважение и неподправена почит. Когато някой от тях започне да разказва легенда всички  замлъкват и стоят като хипнотизирани. Изключение може да има само за много тих превод, ако по някакво изключение е допуснат чужденец да присъства на подобен разказ, превърнал се едва ли не в свещен ритуал.

 Легенди има по целия свят, но друго такова уважение,   почит, а понякога дори и страхопочитание към тях, както е при туарегите не ми е известно. Може би го е имало при древните народи и индианците. Дори имам чувството, че до голяма степен туарегите вярват в тези легенди, или най-малкото им се иска да са  се случили.

Без да се спирам повече на тези, може би излишни и скучни обяснения, ще се опитам, макар и доста нескопосно да разкажа само една от техните легенди, която чух по време на споменатото пътуване.

Един ден,  когато започна вълшебният залез в пустинята, при който просто ти спира дъхът, достигнахме до оскъдно затревена местност. Туарегите разтовариха камилите и ги пуснаха да пасат, след което бързо и професионално организираха обичайния за тях бивак, накладоха огън,  приготвиха нещо за ядене, както и някакъв направо вълшебен чай.

Щом вечерята свърши и всички запушихме с удоволствие, настъпи пълно мълчание. Погледнах с недоумение моя приятел, но той тихо ми обясни, че водачът на кервана бил един от най-известните разказвачи на легенди и че тази вечер ще ни разкаже една от тях.

Още в началото на пътуването този, вече застаряващ туарег, без сам да мога да разбера точно с какво, много силно ме впечатли. Може би и затова пак го погледнах, но и до самия край на разказа му не можах нито за секунда да отклоня погледа си от него. Всъщност това с пълна сила се отнасяше и за всички останали.

След малко той се прокашля, приглади брадата си и започна да разказва очакваната с огромен интерес от всички легенда. Сюжетът си беше като на всяка легенда – познато елементарен  и романтично наивен. Но самия разказ беше зашеметяващ. Старият туарег се вживя до такава степен в него, че самото му изражение, интонация, паузи, жестове, погледът му, бяха толкова изразителни, толкова завладяващи, че ние просто онемяхме. Бях сигурен, че дори и без превода на моя приятел, разбирам всичко.

Беше невероятно... беше несравнимо. При това самото звучене беше смайващо красиво. Имах чувството, че слушам някакъв особен, невероятен рецитал на съвършена поема написана от гениален поет дошъл от друг свят, който без дори да ни остави поне името си, си е заминал завинаги.

Минаха толкова години от тогава, но тази легенда си остана непокътната в паметта ми. Не толкова заради наивното и́ съдържание, а заради  начина, по който беше разказана, както и от поведението на занемелите от възхищение слушатели, от които не изключвам себе си.  

Преди време се опитах да опиша част от това пътуване, по-точно легендата. За най-голямо мое изумление установих, че написаното, освен че преливаше от рими, е и учудващо ритмично. Затова реших да видя какво ще се получи, ако го напиша като поема, нещо, което и направих. Частта, отнасяща се до самата легенда се придържаше стриктно към сюжета й, но не и към съвършеното звучене, която имаше същата тази легенда, разказана от  стария туарег. Нещо липсваше в тази „поема”, ако въобще в случая би могло да се употреби това определение. Даже и безукорния ритъм не можеше да попълни споменатата липса, а изобилстващите в нея рими понякога дори я претоварваха.                               

Реших да я преработя отново, но вече в проза, използвайки кратки, ясни и точни изрази, но се отказах. От една страна  защото бях сигурен, че колкото и да се старая, не бих могъл не само да достигна, но дори да се доближа поне донякъде до вълшебството извиращо от всяка дума на стария туарег, а от друга страна и неговият разказ беше ритмичен и римуван. Така или иначе за сравнение и дума не можеше да става.  Тази констатация нито ме разочарова, нито пък ме изненада -   за мен той беше един съвременен Омир, ако не и по-добър от него. А аз дори не съм поет, нито имам някакви претенции в това отношение. Да не говорим за самия разказ, по-скоро невероятен рецитал,  какъвто, през вече не краткия си живот, не бях чувал, а сега вече и съм сигурен, че никога повече няма да чуя.

Навярно защото винаги си спомням с умиление за този случай, за разлика от друг път, не побързах да изтрия написаното. Запазих  го най-вече за себе си - за да ми напомня както за самата легенда и за зашеметяващото изпълнение на стария туарег, така и за безспорния факт, че желанието е необходимо, но не и достатъчно условие да направиш, в случая напишеш, това, което ти се иска, независимо колко голямо е това желание.

               Л Е Г Е Н Д А

                                                            На стария туарег, който разказа

                                                            тази прекрасна легенда.

Пътувах с “Лендровър” в пустиня  Сахара,

с която съм свързван със спомени мили,

но после реших по традиция стара,

да тръгна с попътен керван от камили.

И нямаше вече селца и градчета

и нямаше помен от пътища леки.

А нашата скъпа и вечна планета

облечена беше във пясъци меки.

Във ляво от нас  хоризонтът е черен,

защото са там планините пустинни,

които единствени с усета верен,

разменят  си тайни със облаци фини.

Пристъпват камилите като царици,
копитата газят във пясък безшумен.
Застинали дюни в нестройни редици,
отново се готвят  за полет,  безумен.

А слънцето гледа, но май не разбира,
къде... и защо ли керванът отива.
Накрая грижливо  лъчите прибира,
че време е вече и  то да почива.

И цялото в пурпур се спуща където...
далеч хоризонтът се сякаш запали.
Загърна във мантия златна небето,
пустинята нежно със поглед погали.

Когато изчезна светилото чудно,

смени го луната, след нея звездите.

Аз гледах, но беше наистина трудно

да вярвам на всичко, що виждат очите.

Камилата мъдра, разбрала изглежда,

че преходът дълъг е вече завършил,

обръща глава и ме хитро поглежда:

“Почивка ще има по пътя несвършил.”

Когато  вечерята вече приключи

и всички, запушили бяхме с наслада,

очаквахме старият гид да се включи

със  разказ – очаквана с трепет награда.

И старецът благ си докосна сърцето, с ръката си дясна посочи небето: „Там някъде във време много  далечно живяла известната майка Латифа.

Тя имала щерки, богини напети,

косите им златни, очите искрящи,

телата изваяни, веждите вити,

усмивките чудни, зъбите блестящи.

По хубост те нямали равни в небето,

дори боговете ги треска тресяла

от мъка любовна, голяма, загдето

да жени ги майка Латифа не щяла.

“Те малки са още, невръстни, неуки

и нямат дори и по двеста години.

Ще почна  да търся аз техни прилики,

но трябва да питам и мойте роднини.”

Накрая е майка Латифа склонила,

оженила двете със сватба прекрасна.

Останала само Фатима - най-мила,

но да я омъжи не била съгласна.

А вечер навън си стояла Фатима

и гледала кротко Земята, която

показвала всички богатства, що има –

премени, камили, номади и злато...

Тогава видяла как момък  я гледа

със нежност незнайна, що стопля сърцето.

И бързо разбрала, че там е видяла

тя нещо, което го няма в небето.

Младежът - облечен във чудни одежди,

усмихнат, прекрасен, с ръка на сърцето,

й  вдъхнал внезапно потайни надежди,

различни от тези в съня на детето.

Свенливо Фатима навела главата,

решила дори да се бързо обърне,

но после, незнайно за нея самата,

поискала нежно да го  прегърне.

Сърцето моминско тъй бурно забило,

че даже да хвръкне веднага е щяло.

Но после от болката сладка се свило

и тихо със чувство незнайно запяло.

Фатима го гледала как се катери

забързан по стръмни  скалисти пътеки -

макар и със мъка успял да намери

посоката вярна за стъпките леки.

“Ти кой си? Защо се напразно катериш?”,

попитала   неспокойно Фатима.

“Върхът е опасен, какво ще намериш?

Той само скалата единствено има.”

“Аз принц Абдула съм. Приел съм залога,

защото по- близо до теб ще застана.

Обичам те лудо и вече не мога

без образа твой дори миг да остана.

Очите ти просто замайват човека,

а миглите дълги са сянка мечтана.

Косите красиви - завивка най-лека,

устата ти сочна - балсам е за рана.

Лицето ти - нежна картина желана,

а веждите вити загадка са скрита.

Гърдите красиви са роза засмяна

краката ти стройни пък страст неразкрита.

Дъхът ти за мен аромат е неземен,

а думите сякаш на ручей са песен.

Дори и могъщият вятър надменен

затихва и слуша - във спомен унесен.”

Богинята млада се чак изчервила

от тази тирада сърдечна и мила.

И с чувство незнайно едва промълвила:

“Такива слова и до днес не съм чула.”

Понечила  вкъщи  да си  отиде,

но крачка дори не успяла да стори.

Разбрала, че иска при него да иде

и бързо започнала тя да говори:

“Аз, принце, съм твоя и никаква сила

не би ме, любими, от теб разделила.

Макар че до днес да не съм си мислила,

при тебе ще дойда, така съм решила.”

Вземала тя своята бърза  комета -

при принца пристигнала много смутена.

Но после от чувствата силни обзета,

замряла кат’ птичка в сърцето ранена.

          Фатима е нежно врата му обвила,

с косите си дълги гърба му покрила,

а устните жадно в устата му впила

с внезапно от нея избликнала сила.

И времето спряло, загледано също

във тази красива, невиждана сцена,

но после с усърдие нему присъщо

задвижило бавно махалото вечно.

Дори и  звездите, та даже Луната,

захласнати гледали двамата  млади,

които напук на реда в небесата,

прекрачили смело жестоки прегради.

Но щом боговете това са разбрали,

те вкупом се всичките горе събрали.

За двамата – без някой да ги пожали,

набързо присъда най-строга издали.

Веднага изпратили друга комета,

Фатима да върне при тях в небесата.

И ако откаже, да бъде проклета

и стане тя смъртна далеч на земята.

Но върнала тази комета  Фатима

с писмо до своята майка любима:

“За мене не може в живота да има

от моята обич по-несъкрушима.

Аз вярна на принца си тук ще остана,

че няма в сърцето ми друга замяна.

Дори  на Земята аз смъртна да стана,

ще бъда безсмъртна в любов тъй желана.”

Писмото със думи сърдечни, човешки,

богиня Латифа през сълзи прочела,

но после приготвила дарове тежки,

с лъчите от слънцето дрехи изплела.”

Затихнал и вятърът беше, заслушан във разказа чуден  за тази легенда. В очите на стареца блеснаха сълзи. Замлъкна за малко, а после със чувство завърши:

„И дълго са принц и принцеса живели

с децата красиви – идилия мила.

Дори и когато накрая умрели

легенда е тяхната обич родила.

И днеска, щом вечер прекрасна настане,

звездите започват, отново напомнят,

как тази безсмъртна любов ще остане...

завинаги хората ще я запомнят.”

И старецът млъкна, изтърси лулата, а после повдигна си бавно  ръката: “На онзи връх чуден и труден,  очаквал е  принцът богиня  Фатима. Сега погледнете нагоре, където ще видите нещо вълшебно, че има.

                                  -  “  -

Догаряше огънят, пушекът бавно издигна се право нагоре и после на фигури две раздели се. Те бяха принцеса Фатима и принц Абдула. Всички ги гледахме неми, щастливи.

Но... скоро вълшебството свърши. Задуха ветрецът, отнесе и  пушека. Загаснал бе огънят, остана ни само ... ЛЕГЕНДАТА.

Христо Запрянов