Там където свършваше планинският склон и започваше равната селска мера, се намираше стара, белокаменна чешма. Беше краят на лятото и водата толкова много беше намаляла, че течеше едва - едва на тънка струйка. Към чешмата се приближи млада жена, която носеше в едната си ръка стомничка, в другата менче. Тя се наведе, сложи стомничката под тънката струйка на водата, изправи се и се загледа към играещите деца, които цопаха с босите си крака из поточето минаващо край чешмата. Те вдигаха голяма врява, която ставаше още по - голяма, когато подгонеха ятото гъски и патета, дошли и те да се разхладят в горещия, летен ден. На красивото лице на жената се появи тъжна усмивка, а очите й се напълниха със сълзи. Тя се натъжи толкова много, защото в същото това време, докато децата тука играеха, тя бе оставила в дома си единственото си дете, което беше болно от незнайна болест. Когато стомничката се напълни, жената се наведе да сложи на нейното място менчето и тогава от очите й се търкулна една сълза и падна в малката локвичка в коритото на чешмата. Сълзата беше толкова гореща, че в първия миг водните капки се отдръпнаха от нея и една е попита:

                     - Ти, защо си толкова гореща, сестрице?

                     - Защото не съм водна капка! - отговори й сълзата.

                     - А, каква си? - попитаха в хор останалите капки.

                     - Аз съм, майчина сълза!- и тя им разказа за болното дете, за майка му, която наливаше вода, как след като видяла играещите деца се натъжила, и как сълзата се озовала при тях. На свой ред тя ги попита:

                     - А, вие, откъде идвате?

                     - Ние идваме от големия снежник на върха на планината. Бяхме снежинки, но от силните слънчеви лъчи се превърнахме във водни капки. Тогава се спуснахме по склона на планината през подземен тунел и се озовахме в резервоара на чешмата. От нейният чучур се изтекохме да напълним стомничката, но тя се препълни и ние се озовахме в локвичката.

                      В тоя момент от препълненото менче се сляха още много водни капки. Локвичката се препълни и Майчината сълза се плъзна заедно с тях по улея на коритото на старата чешма и се озоваха в малкото вирче. Там се завъртяха във водовъртеж с останалите безброй водни капки в него и се спуснаха надолу по течението на поточето. Запровираха се между малки и големи камъчета, промушваха се под тях през цепнатини и пролуки. На места скачаха от високо във вирчетата под тях образувайки малки водопадчета. Когато бяха скочили в поредното вирче, изведнъж небето над тях притъмня. Чу се мучене и се появи течение към една огромна пещера, която засмукваше безброй водни капки. Майчината сълза едва успя да се хване за една водна трева и се спаси да не е засмуче пещерата. Не след дълго течението спря, пещерата изчезна и наново стана светло. Над вирчето премина сянката на огромното тяло на селската крава, която се беше напила с вода и сега отиваше към стадото пасящо на селската мера. Майчината сълза си отдъхна от преживяното премеждие, пусна се от водната трева и пак се понесе по течението с останалите водни капки. Пътуваха доста докато поточето достигна до друго поточе. Двете се сляха и образуваха по-голямо вирче от досегашните, от което надолу започваше да тече малка рекичка. Майчината сълза и водните капки навлязоха във вирчето и заплуваха към долния му край. Изведнъж от брега започнаха да скачат изплашени жаби и да се гмуркат във водата. Едни плуваха с всичка сила към малкия подмол, други към водната трева, а една се отправи към дъното и започна да се заравя в тинята. Преди още да се е скрила добре, през водата премина червен клюн. Той се отвори, хвана жабата и я измъкна от нейното скривалище. Това беше клюнът на шарения щъркел, който беше дошъл да търси храна в малката рекичка. Той изяде жабата, после направи няколко крачки с дългите си крака до водната трева, хвана още една недобре скрила се жаба и отлетя да я занесе в гнездото си за сладка закуска на малките си рожби.

                      Когато щъркелът отлетя, жабите разбраха, че опасността е преминала и започнаха да изплуват една по една от скривалищата си. Майчината сълза и водните капки се съвзеха от преживяната случка и като вече бяха достигнали до края на вирчето, се спуснаха надолу по течението на рекичката.

                      Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато малката рекичка достигна до голямата река. Там където двете реки се вливаха, се бе образувал голям, дълбок вир, в който плуваха напред - назад малки и големи риби, а по дъното му ходеха раци осмокраци. Над вира спускаха клони две стари плачещи върби. Майчината сълза доплува до сплетените им корени и блажено се отпусна в хладната им сянка. Докато си почиваше, един скакалец цопна във водата до нея. Разбрал погрешната си стъпка, той започна бързо да плува към брега. В това време от дъното доплува голямата, черна мряна, с големи мустаци, която отдавна живееше в големия вир. Тя лапна скакалеца, обърна се и с един замах на опашката си се отправи към дъното. Когато замахна с опашката си, мряната така изхвърли с нея Майчината сълза, че тя се озова в средата на вира. Там водата беше станала толкова топла от силните слънчеви лъчи, че водните капки се откъсваха от нея като съвсем мънички, незабележими облачета и политаха към небето. На нея също й стана топло и леко и тя полетя нагоре заедно с останалите водни капки.

                      Те се бяха превърнали във водна пара. Колкото се издигаха нагоре толкова по - студено им ставаше. Затова водните капки се прегръщаха една с друга да се стоплят и от това ставаха по - големи капки. Всички образуваха голям, пухкав облак, който полетя заедно със задухалия силен вятър към планината.

                      Летеше облакът и се издигаше нагоре към небето, където ставаше още по - студено. От студа, част от водните капки се превърнаха в снежинки, а останалите бяха станали още по - големи. Когато облакът минаваше над планинския връх, снежинките скочиха от него и полетяха надолу към своя баща - Снежника, махайки за сбогом на своите сестрици. Когато премина планината и достигна планинския склон, от бял и пухкав облакът се бе превърнал в голям и черен. Макар, че вятърът му помагаше, той толкова беше натежал от водните капки, че не можеше повече да лети, затова се спусна по планинския склон и се спря над селото и селската мера. От него полетяха към земята водните капки като топъл летен дъжд.

                       В селските дворове цветята, зеленчуците и плодните дръвчета бяха посърнали от сушата. Едрите капки дъжд падаха на изсъхналата земя и попиваха в нея. Едни достигаха до корените на растенията и веднага бяха изсмукани от тях. Други по пътя си срещаха различни минерали, които разтваряха в себе си. От това водните капки се превръщаха във витаминчета, които корените с удоволствие изсмукваха.

                       Майчината сълза падна върху клона на едно ябълково дърво, което растеше в двора на жената с болното дете. Тя се търкулна по клона, отиде до стъблото, спусна се по него и попи в земята. Там срещна много и различни минерали. Разтвори ги в себе си и се превърна в голям и силен витамин, който бе изсмукан от ябълковото дърво с много други витаминчета и водни капки. Те достигнаха до първия плод на ябълковото дърво и се настаниха в него. От това плодът стана много едър, сочен и червен.

                       След една седмица от животворния дъжд всички цветя се развеселиха, зеленчуците порастнаха, а плодните дръвчета зашумяха с листата си, в които криеха наедрелите си плодове.

                       Една сутрин майката на болното дете беше набрала зеленчуци от градината и когато минаваше край ябълковото дърво видя едрия, червен плод. Тя много му се зарадва, откъсна го и със зеленчуците го занесе на болното си дете. То с охота изяде сочната ябълка и заспа дълбоко. Докато детето спеше, витамините влязоха в бой с неговата болест. Предвождаше ги най - големият и силен витамин - Майчина сълза. След три дена те победиха болестта и когато на четвъртия ден детето се събуди то се усмихна на майка си. Бузките му бяха станали червени като ябълката, която беше изял. Като го видя, че се усмихва, майката разбра, че синът й е оздравял и много се зарадва. Тя го прегърна и за пръв път усмивка грейна на майчиното красиво лице.