– ... поискай го истински! – завърши изречението си Гласа.
Прозвучи ми като края на надбягването със собственото Аз. Изгубих борбата със себе си. Със Съдбата. Изплаках очите си, за да срещна онзи цвят, който виждах в съзнанието си. Беше като оттенък на пламъче от свещ в тъмна стая, пропукваща музата на творящия. На пътя ми – все фигури, обещаващи и поднасящи даровете на материалното. „Страдащи“ за докосването на перото от словото ми, навъсени ветрове, духащи в посока собственото си унищожение.
Замълчах пред Гласа, исках да заплюя думите му, винаги бе така категоричен и сигурен в събитията на бъдещето. Закрих устните си с ръка, повече от уплаха. Не от желание. Душата ми ръмжеше като куче убиец, омаляло сред пустиня, дирещо напразно илюзията. Тръгнах си от мястото с лека носталгия. Така правят осъзнаващите загубата... или липсата... на дните щастие.
Поисках още няколко дни назаем. За тях щях да си платя, може би с оставащите ми такива. Някой ден... а всъщност часове преди него. Природен ...