Продължение на романа "Лео", част шеста

                               Мария Мустакерска и Димитър Мустакерски

                                        / Авторите сме сестра и брат /

                                                              Лео

                                                          / Роман /

   Част шеста

   …

   Лео се появи в офиса в 9 часа. Имаше свежия вид на човек, наспал се и отпочинал. Засмя се широко и поздрави. Носеше банички от тия, които много харесвам. Постави ги на масата и ме покани, без каквито и да е други приказки, като най-естественото нещо. То всъщност си беше така. Какво по-естествено от това да хапнеш баничка. В този момент влезе и Марин Колев. Добре че имаше една баничка в повече, иначе щеше да е неудобно. Той се присъедини и така за десетина минути всичко беше изядено.

   –Откъде ги купи? Хубави са!

   –О, Рози, на две пресечки от тук – някаква новооткрита баничарница.

  Кимнах одобрително. Шефът  е инженер, но не работи по специалността си. Това не му пречи да се интересува от всякакви новости, свързани с неговата специалност. Изобщо беше интересен, отворен към света и духовит. Обичаше да разказва вицове и забавни истории от личния си живот. Бяхме случили, че работим при него. Но що се отнася до работата, беше много педантичен. Товареше ни с какво ли не и само необикновената бързина и находчивост на Лео успяваше да помогне да се справим в срок и дори да ни остава доста свободно време за разговори и лични занимания. По всичко се вижда, че Колев е доволен от нас и предложи да ни води в неделя на язовир Искър за риба. Не бях ентусиазирана, но на Лео му хареса идеята.

Каза, че не се е занимавал с ловене на риба, но ще се снабди с всичко необходимо за риболова. И двамата ме агитираха разпалено да отида с тях, без да изслушват заплетените ми обяснения, че няма да мога. В крайна сметка се съгласих. Уговорихме се за часа на тръгване и Колев каза, че имал някаква работа, и ни остави.

   Денят беше дълъг. С Лео отхвърлихме доста неща и когато приключихме с всичко, наближаваше и краят на работното време.

   В този момент телефонът му зазвъня.

   –Здравей Нели, какво има? – попита не особено въодушевено Лео. – Да, разбира се, че ще ти помогна. След около час ще съм у вас. Дочуване.

   –Нели не може да се справи с някаква нова програма, а Иван бил при родителите си и се прибирал след два дена. Нямало кой да ѝ помогне, работата била спешна, за утре.

   –Ти си точният човек! – иронично вметнах аз. – От тая няма спасение.

   –Не ми се ходи, но няма как, ще се обиди, пък и аз наистина мога да се справям с всякаква работа от такъв тип.

   Оставих го и си тръгнах с неприятно усещане. Аз наистина ревнувам. Колко слабо същество е човекът, особено когато харесва някого.

   …

    Лео натисна звънеца. След минути Нели отвори и го покани. Нямаше как да не му направи впечатление външният ѝ вид – къси бели панталонки и шарена блуза от тънка материя, която ѝ отиваше на лицето. Та тя била доста хубава! Лео чак сега откриваше привлекателността ѝ. Пък и блузата беше доста изрязана…

   Леон веднага се зае с работата, всъщност не беше нищо особено, поне за него, и той с присъщата си бързина беше готов за половин час. През цялото време Нели седеше близо до него. Усещаше парфюма ѝ – много лек и приятен. Няколко пъти се наведе към него, за да вижда по добре, и дългата ѝ коса докосна лицето му. Лео приключи и поиска да си тръгне, но Нели хвана ръката му. Приготвила съм да те почерпя. Заведе го в кухнята. Наистина много се беше постарала. Лео не беше гладен и затова поиска само от тортата, която имаше превъзходен вид. Нели не спираше да говори и да го хвали. Много се радвала, че познава такъв човек като него. На думата човек Лео се усмихна. Само ако знаеше… Той отново поиска да тръгне и в този момент Нели го прегърна много силно и той усети очертанията на тялото ѝ върху своето, поиска да се освободи, но се поддаде на желанието. Тя го повлече към спалнята. Бавно започна да съблича блузата и отново го прегърна. В този момент Лео осъзна, че не може да прави любов. Искаше да преживее това, което земните хора боготворяха, но усети, че не е в състояние. Образът на Рози беше пред очите му дори и сега. Той отстрани Нели внимателно и се изправи.

   –Не мога.

   –Нима не ме харесваш? Ако имаш някакви угризения заради Иван, просто забрави. Той ми е изневерявал толкова пъти.

   –Не, не е това.

   –Да не си обратен?

   –Не съм.

   –Тогава?

   –Влюбен съм.

   Нели беше очаквала всичко друго, но не и тези думи.

   –И какво от това?

   –Просто не мога.

   Лео се отправи към вратата. Разочарована, тя тръгна след него. Сбогуваха се сухо и Лео с облекчение се озова на улицата.

   Наистина съм влюбен. Състояние, което не биваше да допуска, но явно земното тяло оказваше влияние върху съзнанието му. Искаше само да се прибере и да мисли за Рози. Не желаеше никой да го безпокои, търсеше самотата, която ще му даде възможност да си я представи. Особено магнетични му се струваха очите ѝ. Те всеки път му изглеждаха различни. Меняха цветовете си и го потопяваха в един непознат и вълшебен свят.

   В хотелския апартамент най-после усети възможността да бъде сам със себе си и с Рози. Представяше си лицето ѝ, което променяше чертите си, но над всичко бяха очите, които с лекота изгаряха цялото му съществуване досега. Съществуваше само Рози – нищо друго нямаше значение. Много искаше да чуе гласа ѝ, да ѝ пожелае лека нощ. Колебанието трая само миг, взе телефона и я избра. Чу най-желания глас.

   –Ало, Лео, какво има?

   –Извинявай за късното обаждане. Аз… - всъщност не беше помислил как да мотивира  обаждането си. –Исках само да ти кажа, че ако желаеш, в събота може да пътуваш с мене. Нали шефът поиска да ходим на язовир Искър за риба.

    –Може, благодаря ти!

   Лео не знаеше как да продължи разговора. Той, който беше толкова умен, се чувстваше объркан и развълнуван. След кратка пауза попита:

   –Рози, купих си къща в Банкя, тя е обзаведена, но искам да сменя някои мебели. Ще ми помогнеш ли в избора?

   –Разбира се! Стига да се доверяваш на вкуса ми.

   –Напълно!

   –Май късно се обадих, ще те оставя да си почиваш. Утре ще говорим.

   –Няма проблем. Лека нощ Лео!

   –Лека нощ, Рози!

   Този път той заспа бързо. Сънува Рози. И как нямаше да я сънува, като по цял ден мислеше за нея.

   …

   Ето че дойде съботния ден и така чакания риболов. Реших, че няма да си купувам въдица. Нямаше смисъл, аз не се интересувах толкова от риболов. Лео щеше да ми даде да хвърля с неговата въдица няколко пъти и това беше достатъчно.

   Облякох се спортно, закусих, чаках само да ми се обади. Когато това стана, взех една малка чанта със сандвичи и вода и слязох пред блока.

   Лео беше излязъл от колата. Спортният екип много му отиваше. На очите му бяха красиви слънчеви очила. Забелязах, че се усмихва.

   –Здравей, Рози! – поздрави той, а аз все още не можех да откъсна очи от него. Приличаше ми малко на Валерий Леонтиев, певец, когото много харесвах и на шега казвах, че е космически. Макар и на възраст, той изглеждаше невероятно. А Лео си беше млад и това усилваше чара му.

   Загледах се в екстравагантния  му вид и в прекрасните руси коси, падащи свободно до раменете му. Чудно при тая красота как все още е сам.

   –Заповядай! – Лео ми отвори вратата.

   –Благодаря ти! Не си представях съботния ден така, ама няма какво да се прави. Да не се засегне шефът.

   –Ще е хубаво, ще видиш! Нямам търпение да отидем на язовира.

   Погледнах го с любопитство и си замълчах. Излиза, че само аз съм против този риболов.

   Най-после! Красотата на язовира е убийствена! Слънцето се оглежда във водите му и придава различни нюанси на водата. Не съм ходила на риболов и той не ме интересува, но красотата е друго нещо. Обратно на мене Лео се вълнуваше, сякаш отива на първа среща и много му личеше. Шефът вече беше се разположил на удобно място и ни махна да отидем при него.

   –Ееее, много се успивате!

   И двамата бяхме глупаво усмихнати, но в добро настроение и Марин Колев оцени това. Между другото той беше много добър психолог, навярно усещаше, че има някакво привличане между нас, но по никакъв начин не се издаваше.

   –Закусихте ли? Жената ми е приготвила много вкусотии.

   –Ние закусихме – обади се Лео.

   –После ще ги опитаме – учтиво добавих аз.

  Лео се разположи недалече от шефа, за да не си пречат, а аз се разхождах ту при единия, ту при другия, любувайки се на красотата на язовира.

   Имаше лек вятър, но времето беше приятно, топло. Изпитвах любопитство кой от двамата ще успее да хване нещо. Всичко беше прекрасно, но зад гърба си чух глас, който познах веднага, и не ми беше приятен. Боже, и тука ли трябва да са с нас! Току-що бяха пристигнали Нели и Иван. Казват, че няма нищо случайно, но не ми се вярва. И все пак не може да се отрече, Нели имаше стил и изящество и с тая фигура веднага привличаше внимание.

   –Братовчед, какъв късмет! Значи няма да е скучно. Да видим на кого ще му провърви в риболова – Марин се засмя и се ръкува с двамата, ние с Лео също.

   Компанията стана голяма. Това ми отнемаше възможността да остана с мислите си, но въпреки това беше много хубаво. Обичам езерната вода, свежия въздух и възможността да забравя градския пейзаж дори и за няколко часа. Забелязах, че Нели погледна два пъти към Лео доста студено, явно не е могла да го спечели миналия ден и като че ли симпатията ѝ беше преминала в някакво негативно отношение. Може би наранена гордост.

   Риболовът явно е заразен. Иван също имал интерес и често идвал. Обикновено сам, но сега поискала и Нели.

   –Моята жена няма никакъв интерес – вметна Марин.

   –Как е Камелия? – попита Нели.

   –Добре е. Интересува се само от мода. У нас е склад на дрехи и обувки. Но жената има и две много ценни качества – готви хубаво и не се интересува къде ходя. По-точно не е ревнива или поне не го показва.

   –Добре си ти… – обади се Иван, но прекъсна изречението и бързо погледна към Нели. – Лео, ти ловил ли си риба друг път?

   –Не – чистосърдечно призна Лео, - но съм гледал.

   –То само с гледане не става – шефът се приготви да хвърли въдицата.

   Разговорът бе прекратен и мъжете заеха удобни позиции за риболова. Аз отидох при Леон за подкрепа, а Нели се въртеше около шефа, явно мъжът ѝ беше ѝ омръзнал. Пък и Марин е много добра компания. Духовит, умен и когато иска, е приятен събеседник. Имаше нещо много проницателно в погледа му. Имаш усещането, че разбира всичко за тебе от пръв поглед.

   Аз ли му донесох късмет, не знам, но Лео хвана първата риба – шаран, и то доста приличен на големина.

   –Късметът на начинаещия – не без завист отбеляза шефът.

   Странното е, че измина почти час и чак тогава Милен и Иван хванаха някакви малки рибки. А на Лео много му вървеше и напълни коша, който беше си приготвил, след което заяви, че се отказва и предложи да хапнем.

   –Та ние с Иван не сме уловили нищо.

   –Аз ловя за Вас, какво ще я правя – той се засмя и внимателно разпредели между двамата уловеното от него и си остави само един шаран. После се обърна към мене:

   –Рози, този е за тебе!

   –Приемам, ако ми дойдеш на гости и го изядем заедно.

   –Може – Лео видимо се зарадва.

   Изглеждаше, че всички бяха доволни.

   –Лео, май ще те вземам всеки път с мене, когато ходя за риба. Имаш някакъв щур късмет. Много сме ти благодарни с Иван.

   –Случайност си беше – избъбри Леон някак притеснено.

   Иван и Леон се заприказваха за теорията за симетрията, оказа се, че и за двамата разговорът е интересен. Те като че ли забравиха за нас. Но не след дълго шефът ги прекъсна:

   –А сега да хапнем – Марин извади ядене като за десет души, и то най- различни неща. Направо ме досрамя като вадех моите сандвичи.

   Шефът явно разбра притеснението ми и съвсем свойски заяви на всички, че жена му ще се обиди, ако не ядем от неговите неща.

   Обядът премина много оживено. Марин разказваше много забавно и комично случки от ходенето му на лов. Оказа се, че бил и ловджия. С моя женски усет веднага забелязах интереса му към Нели. Той непрекъснато следеше реакциите ѝ и доста често се обръщаше към нея с въпрос за нещо.

   Когато си тръгвахме, решихме, че някой път може да повторим идването до язовира.

   …

   Има нещо странно в Лео. Не знам само аз ли го забелязвам. Рози продължаваше да мисли за неочаквания му късмет в улова. Както и да е. Тя отхвърли тези мисли и почувства домашния уют, преобличайки се с любимите си дрехи. Така, сега ще послуша хубава музика, ще гледа някой филм и няма да мисли за нищо. И все пак си припомни, че утре е на гости у Лео. Той поиска да изядат шарана у него и да види новата му къща.  Хубаво стана и без това не ѝ се занимаваше да пълни шаран и да го пече. Щом Лео иска, тъкмо ще види кулинарните му умения. Всъщност той и без това се похвали, че е изчел един куп рецепти за приготвяне на риба. Този човек все повече я изненадваше.

   Сутринта тя се обади, че ще отиде по-късно на работа, искаше да избере една картина за новата къща на Лео.

   Обиколи едно-две места, в които продаваха картини. Рози обичаше изобразителното изкуство, с интерес четеше за живота на известните художници и разглеждаше картините им в интернет. Накрая се спря на една много красива картина на Валя Герганова, на която бе изобразена българка в национална носия. Картината беше многоцветна, направо магнетична. Създаваше усещане за радост, хармония, извънземна красота. Не може да не я хареса Лео. Художничката беше вложила душата си в нея. Изключително доволна, Рози остави картината в квартирата си и най-после отиде на работа.

   Денят мина вяло, скучно и еднообразно. Колев ги беше затрупал с много работа. Този човек нямаше умора. Все измисляше с какво да им усложни живота. Много от нещата, които вършеха, бяха  смислени и необходими, но друг път си бяха чиста прищявка на шефа им. Рози не можеше да разбере как толкова умен и духовит човек като Марин Колев в службата се превръщаше в истински тиранин, който нямаше мярка. Понякога си мислеше, че го ръководи максимата: „За лудо работи, без работа не стой!“. Добре че беше Лео, който никога не показваше, че се е уморил и работеше точно и прецизно. Даже му завиждаше тайничко за тези качества, разбира се, в най-благородния смисъл.

   Най-после приключиха с всичко. Лео се засмя и попита:

   –Нали не си забравила, в осем у нас?

   –Не съм. Ще се справиш ли с готвенето?

   –Нямай грижа, ще те чакам.

   Кимнах с глава и се разделихме.

…

   Лятото е красив сезон! Лео си мислеше, че земните хора са дарени с толкова много красота – планини, гори, езера, реки… Безкрайно очарование. А цветята, те правят живота по-красив! Какво разнообразие! Всеки ден Лео четеше много, за да научи колкото се може повече за хората и за планетата им. Освен четенето той обичаше да се разхожда дълго по улиците, да се вглежда в лицата на минувачите, да поема от целия този живот, който доскоро му беше непознат. Понякога се спираше и наблюдаваше как децата играят на детската площадка, и това го правеше щастлив. Имаше усещането, че за първи път живее истински. И все пак мисията му след време щеше да приключи. А ако наруши правилата на своя свят, ако остане завинаги тук? Той отхвърли бързо тази мисъл. После си припомни разговора с Иван от миналия ден. Беше впечатлен от познанията му за теорията на симетрията, но колко неща не знаеше Иван. Разбира се, загатна му нещо от истината, но все пак правилата на неговия свят не му даваха възможност да продължи.  Трябва да приготвя шарана, много съм се размислил. Беше прочел един куп рецепти в интернет, но най-хубаво му изглеждаше  да го направи пълнен.

   С умението да усвоява всичко с лекота Лео успя да приложи рецептата. Най-после шаранът беше готов и той старателно пригласи две порции. Разбира се беше помислил и за предястие, изобщо доста се потруди. Очакваше само Рози с нетърпение.

   След половин час Розалия пристигна, донасяйки със себе си очарованието на вечерта. Невероятна е! Винаги ми изглежда различна! Лео усети как пулсът му се ускори, пое подаръка и се усмихна. В този момент дори не можеше да говори. Та тя е съвършена, как не съм го забелязал още в началото на нашето запознанство.

   –Дано да ти хареса!- Рози му подаде подаръка.

   –Благодаря ти! Не е било необходимо да купуваш нищо. Сега ще погледна.

   Разопакова картината и стаята грейна от портрета на българката, от цветовете на носията ѝ и от невероятната ѝ красота, която го порази. Несъзнателно Лео погледна към Рози, като че ли да сравни двата типа красота, но те бяха толкова различни. Трудно е да се каже коя от тях е по-красива. И все пак имаше нещо, което ги свързваше, и то беше безкрайното очарование на погледа.

   –Много е красива! Ти също! – второто изречение произнесе по-тихо, но с много чувство.

   –Радвам се, че ти харесва!

   –Още утре ще я поставя в хола.

   Лео покани Рози в кухнята, а тя бе приятно изненадана от обстановката и от естетично сервираните вкусотии.

   Чу се позвъняване.

   –Чакаш ли някого?

   –Не, сега ще видя кой е.

   След малко при тях запъхтяно влезе Марин Колев. Е, това Рози не беше очаквала.  

   –Здравей, Рози! Аз реших да оставя подаръка си на Лео за новия дом. Нямаш нищо против да остана?

   –Разбира се, че не. Но защо към мене, Лео е домакинът – Рози трудно прикриваше разочарованието си. Искаше да поговори с Лео. Вярно работеха заедно, но в службата все имаше нещо да вършат, а и обстановката там беше съвсем различна.

   Широко усмихнат Лео вече сервираше на Марин.

   –Хубаво стана! Шефе, сега ще видиш какъв майстор съм в готвенето!

   –Не се съмнявам! Ти си необикновен човек! Радвам се, че те назначих на работа. Всъщност благодарен съм на братовчеда, че те доведе при мене.

   Марин беше донесъл изключително красива и скъпа ваза. Е, и моята картина си я бива – мислеше Рози. Лео благодари за подаръците и се заеха с вечерята, която изобщо не им се опря. Беше много вкусно. Създаде се настроение благодарение на духовитостта на Марин. Той умееше в извънработно време да се държи така, че да не го чувстват като началник. Всички се смееха в най-добро разположение на духа. Между другото се разбра, че жена му не е вкъщи. Била за два дена в провинцията при приятелка. Започнаха шеги и по тоя повод. Изобщо без да се усетят, времето се изниза и стенният часовник показваше 12 часа.

   –Май сме се увлекли. Лео, благодаря за вечерята, беше много приятно.      

   –Рози, ако искаш, мога да те закарам.

   –Ами, аз съм с колата.

   –Добре тогава, ще тръгвам и утре не идвайте преди обяд –засмя се шефът и стана.

   –Довиждане, Лео. И аз благодаря, беше чудесно! – съвсем искрено каза Рози.

                                                                  Мария Мустакерска - гр. Ловеч

                                                                  Димитър Мустакерски - гр. София