Apr 15, 2020, 7:43 AM

 Лидерът - глава 25 

  Prose » Novels, Fantasy and fiction
645 0 0
Multi-part work « to contents
21 мин reading

Глава 25

 

           

            Потъвах в усещането за Виктория, за кожата ѝ, уханието, горещото ѝ тяло, което притисках към себе си. Звук от пътя надалеч от нас, обаче, ни прекъсна и двамата стреснато се взряхме напред. Виждахме светлините на фарове на много коли. Виктория скочи от скута ми и пооправи черната си блуза, а аз се намръщих.

            – Какво е това? – попитах.

            – Тъкмо идвах да ви предупредя – дочух глас от дясно и видях Теодор, застанал до сградата със скръстени пред гърдите ръце. Изражението на лицето му бе гробовно, при което аз целият се смразих и всичката страст, която бях изпитал преди малко, се изгуби. – Лидерът отново е в движение.

            – Тези автомобили...

            – Войската му – каза хакерът и подаде на Виктория компютъра си – виж най-новото изявление.

            Двамата с Виктория се взряхме във видеото, маркирано със знака на известна българска телевизия.

            – Скъпи съграждани – говореше Ангел. Той бе на видеото, застанал зад катедра, а зад гърба му се развяваше знамето на Лидера със зловещото му лого в златно и бяло. Ангел също беше в бяло и сините му очи гледаха право в камерата, страховито и заплашително – време е да обявим новата стъпка в нашето развитие. Нашият Лидер е милостив и грижовен човек, затова той реши да се погрижи още повече за нас, българите. Време е да притежаваме териториите, които ни принадлежат. Целият Балкански полуостров ще бъде наш и ние ще го управляваме, под мъдрата ръка на нашия Лидер. Призоваваме ви да следите с гордост как местностите, принадлежащи на Велика България в миналото, и тези, които ѝ принадлежат в бъдещето, се сливат в едно и пред очите ни ние ставаме най- могъщите и най-силните. Нашият Лидер иска да ни покаже, че ние сме нация, заслужаваща да властва. Ние имаме най-добрите гени и е време светът да се подреди, както би трябвало. Най-умните нации трябва да управляват, а не най-глупавите. Призоваваме ви да се насладите на светлото бъдеще за нашата родина, България!

            Виктория гледаше зяпнала.

            – Какво означава това? – прошепна тя, втренчена в черния екран, заместил края на изявлението на Ангел.

            – Изглежда отново подценихме ресурсите на Лидера, Вики – каза Теодор с кисело изражение – войската му е огромна и много добре оборудвана технически.

            – Той е решил да завладява Балканския полуостров... и може би целия свят? – попитах аз и смръщих вежди. Защо, все пак, не бях имал видение за това?

            – Можем ли нещо да направим? – попита Виктория и измести погледа си към пътя. Виждахме една след друга много коли, движещи се заплашително по пътя. Идваха да подложат още държави на импулсивното държание на Лидера.

            Потръпнах ужасен, когато вече от пет минути редицата от коли не свършваше.

            – Не и за момента – каза Теодор – нямаме какво да направим.           

            – Той отново ще избие много хора – гласът на Виктория трепна – а сега... сега не можем да ги защитим.

            – Не разбирам защо нямах видение за това – промърморих на себе си и разтърках слепоочията си. Нямах нито главоболие, нито видения. – ще се опитам да вляза в главата му.

            Виктория и Теодор ме гледаха съсредоточено, сякаш можеха да ми помогнат, а аз се отпуснах отново на земята и затворих клепачи. Чувах звука от автомобилите, които не спираха по пътя. Хайде, казах си напрегнато. Успокоих мислите си, опитах се да достигна до Лидера, спомняйки си чувствата му, мислите му... но нищо не се получи. Шокиран, отворих очи.

            – Не знам защо не се получава – казах.

            – Ще е добре да се прикрием – каза Теодор – и да гледаме, засега.

            – Това е ужасно нередно – клатеше глава Виктория. Но тя добре си даваше сметка, че за момента бяхме безсилни. – аз изпуснах шанса да го спра, когато можех.

            – Вики, не се обвинявай – бързо я контрирах аз – ще измислим нещо. Ще създадем нов план. Ще трябва и да видя какво има в сейфа на баща ми, ще съберем армия или нещо такова... ще му се противопоставим. Ще го спрем.

            Виктория само клатеше глава, смъртно пребледняла, докато колите се редяха в далечината.

 

          

           По-късно всички се бяхме събрали в малката къщурка и седяхме на тъмно, втренчени в лаптопа на Теодор. Слава богу хакерът имаше генератор за ток, който днес бяха заредили от града, защото иначе в малката ни база нямаше електричество. Седяхме в тишина и тъмнина и гледахме как войските на Лидера безскрупулно избиват хора от главните градове в съседните ни държави. Войските на въпросните държави не се справяха, тъй като армията на Лидера бе неподозирано огромна и модернизирана. Европейският съюз бе обявил, че ще помогне, но преди да успее да реагира, Лидерът бе вече поставил под военна обсада повечето градове в Сърбия, Гърция, Македония и Румъния. Както и разбира се, България.

            И вече войските му се насочваха към по-далечните държави. Никой не беше способен да устои, а всичко се случваше нереално бързо. Дадохме си сметка, че Лидерът е имал хора навсякъде из тези държави, много прикрити войници, местни политици, всички негови подчинени и изведнъж, като гръм от ясно небе, всички се надигаха и преобръщаха държавния ред. Всички се обявяваха подчинени на Лидера. Някои – с много жертви, други – с по-малко. Случващото се граничеше с невъзможното, карайки ме да се чувствам малък като мравка и беззащитен като новородено бебе.

            Червената змия, както и Виктория, бе подценила Лидерските възможности само защото той се беше заиграл с България. Все едно беше просто една играчка в ръцете на богат бизнесмен, който всъщност има цяла компания за автомобили, но за една седмица се занимава с малко камионче с размерите на палеца му.

            – Не мога да повярвам – прошепна Стефани, разстроена силно от сцените, които се показваха по новините. Нашенските телевизии продължаваха да подкрепят неговото „дело”, а вече и международните телевизии го отразяваха. Политическите партии в Западна Европа водеха разгорещени дебати, Америка все още се въздържаше от мнение към случващото се при нас. – ние сме толкова малки и нищожни. – продължи лекарката.

            – Всичко ще е наред – каза ѝ Теодор, въпреки че сякаш не си повярва особено. Виктория гледаше с ледено изражение сцена след сцена на военната обстановка. Сякаш не се намирахме в 21-ви век, а в 14-ти.

            – Трябваше да го спра. Трябваше да го застрелям тогава – каза Виктория – трябваше... трябваше да го изгоря после... трябваше...

            Всички се взряхме в нея – изражението ѝ на светлината на лаптопа на Теодор бе много плашещо.

            – Вики, ставаш creepy, моля те, успокой се – каза Теодор изнервен.

            Виктория сякаш не го чу. Тя се изправи от мястото си и без да продума, напусна стаята. Аз се поколебах за две секунди, след което я последвах навън от къщурката, докато репортажът за унищоженията, причинени на Лидера, възвеличаващ го, обвиваше тишината в помещението.

            Бе късна вечер и на небето светеха звезди, а тихият вятър на полетата пееше. Виктория бе застанала на един метър от къщичката и се взираше далеч напред, към извънградския път. Поне там вече не минаваха колите на войската на Лидера.

            – Вики... – повиках я и тя се обърна, явно стресната, че съм я последвал. Лицето ѝ бе все така бледо, а очите ѝ блестяха злокобно. Настръхнах, докато я гледах така в тъмното, силуетът ѝ плашещ като змия, която те дебне.

            – Какво ще правим? – попита тя. Не звучеше отчаяна, а злобна. Забелязах, че ръцете ѝ са стиснати в юмруци.

            – Кажи ми как успяхте да запалите Гранд Хотел – казах. Явно никога нямаше да живея отново нормален живот. А времето за бягство отново бе свършило, тъй като Лидерът явно нямаше намерение да си почива.

            – С помощта на хората от банка „Зерстраз”. Теодор взе ключа и го разучи, намери за какво е. За първи път чувахме за тази банка, но той я намери, хакна системите ѝ за защита и им изпрати съобщение. Беше нещо като зов за помощ, тъй като не знаехме как да измъкнем теб и леля ти – каза ми жената – те мигновено се свързаха с нас. И организираха тази мисия с нас.

            Тя се загледа към паркирания по-нататък брониран ван на хората от банката. Тъкмо от него бе слязъл един мъж и тръгваше към нас – бях сигурен, че те също вече са разбрали какво се случва. Надявах се да имат какво да ни предложат.

            Той дойде до нас двамата с мрачно изражение на скулестото лице.

            – Лидерът става голям проблем – каза мъжът. Това бе доста меко казано, но Виктория кимна със студено изражение.

            – Къде се намира банката? – попитах аз, опитвайки се да измисля някакво решение. Не знаех какво има в сейфа, но можеше баща ми да е оставил нещо важно.

            – В Белград – отговори ми той – но в момента градът е окупиран. Не можем да влезем там засега.

            – Трябва да измислим как да се промъкнем и да вземем това, което е в сейфа – твърдо казах – ще измислим начин.

            Виктория ме погледна странно.

            – Ще събера екипа да го обсъдим. Господин Иванович, искате ли да се присъедините към нас? – попита тя и той кимна.

            – Разбира се.

            Двамата тръгнаха напред, а аз за момент вдишах дълбоко от студения хладен въздух. Защо не можех да видя нищо за Лидера? Знаех, че проблемът не е в разстоянието, тъй като аз имах сънища, свързани с различни държави по света, включително много по-далечни от България в сравнение със Сърбия. Но тогава какъв можеше да е проблемът? И защо първоначално имах видения с този човек?

            И тогава се случи отново – чернотата ме обгърна като ударна вълна и аз се пренесох за пореден път в главата на врага.

 

            Беше тъмно и тихо, чувах накъсано дишане, но не знаех чие е. Не усещах нищо от тялото си. Опитах се да отворя очи, но не можех, нито пък помнех как да се помръдна. Къде съм? Как съм тук? След безкрайна болезнена битка с клепачите ми, успях да отворя очи – чувах кардиограф. Ритмичното му, но бавно писукане изпълваше въздуха и бе за момент единственото нещо в стаята. Тогава чух тихи гласове.

            Радио. Някъде в далечината чувах звук от радио, някой говореше.

           – Най-умните нации трябва да управляват, а не най-глупавите. – казваше познат глас по радиото. Ангел. Объркан, се опитах да се фокусирам и да разбера какво става.

            Искаше ми се да извикам, но не можех да се помръдна, а кислородът не ми стигаше. Бавно започнах да усещам тялото си и първото нещо, което разбрах, бе че за мен бяха закачени кабели, системи и кислородна тръбичка в носа ми. Бях толкова изтощен...

            –  Призоваваме ви да се насладите на светлото бъдеще за нашата родина, България!

            Какво говореше този Ангел?

            Вратата се отвори и от коридора на стаята ми навлезе ярка светлина, която ме заслепи и притворих очи. На прага застана Ангел.

            – О, господарю, вие сте буден – каза той и пристъпи вътре. Объркването и изтощението ме завладяваха, когато съветникът дойде до леглото ми и седна на един стол. – как се чувствате? Последно време не успявахте да дойдете в съзнание.

            Паника се надигна в главата ми. Нямах време... нямах повече време. Знаех какво означават всичките системи, кислорода, кардиографа, изтощението... състоянието ми се беше влошило.

            – Какво си направил? – тихо прошепнах.

            – Тъй като вие бяхте в безсъзнание, реших да продължавам с първоначалните планове – каза съветникът ми – както първоначално искахте. Сърбия, Румъния, Гърция и Македония вече са наши.

            Жега премина през цялото ми тяло.

            – Какво?! – ядосах се аз и се втренчих в Ангел – намерихте ли Виктория?

            – Все още я търсим, господарю. Но не можем да стоим на едно място, разбирате ли?

            На едно място. Ангел бе направил нещо без моите заповеди. Ангел бе...

            – Защо не поспите още? – попита ме съветникът ми, но гневът бушуваше в мен изцяло и нямаше начин да заспя. Ръката ми се вдигна към възглавницата ми, но за моя абсолютен ужас, там нямаше ножове. Съветникът ми ме гледаше с много мрачно изражение. – господарю, настоявам да поспите още малко. Много сте изтощен.

            Той взе от масата една спринцовка и аз се взрях в него, но не можех да се помръдна. Очите ми се разшириха, когато той безскрупулно заби иглата в ръката ми.

            – Трябва да поспите, господарю – каза ми той. Паниката изригна в мен.

            – Преда... – тръгнах да казвам, но изтощението ме заля и отми всичката паника и гняв от душата ми. Клепачите ми, противно на волята ми, се спуснаха над очите ми.

 

            Рязко отворих очи, а Виктория и господин Иванович ме гледаха от входа на къщурката. Дишането ми беше забързано. Те го държаха в безсъзнание, осъзнах аз. Ангел беше направил тези неща, като държеше Лидера в безсъзнание?! Защо?!

            – Вики... – започнах аз и тя тръгна отново забързано към мен.

            – Какво има? – прошепна ми тя.

            – Мисля, че този път Лидерът няма нищо общо... – тихо казах аз, настръхнал от откритието. Дали бе възможно да не съм получавал видения, тъй като Лидерът е бил в безсъзнание? През цялото това време? – мисля, че Ангел го държи упоен... някъде...

            Челюстта на Виктория зяпна.

            – Сигурен ли си?

            – Да... – прокарах треперещи пръсти през косата си – току-що имах видение. Той не знае какво става. Ангел го приспа.

            – О, господи. Това може би променя всичко – каза жената стъписано.

            Кимнах, припомняйки си детайлите от видението – Лидерът бе в някаква стая, но беше тъмно и нямах идея къде се намира. Какво правеше Ангел? Искаше ли всъщност Лидерът да умре?

            Можех да разбера чувството да работиш за дива пантера, готова всеки момент да се обърне срещу теб и да ти откъсне главата за закуска, но все пак не бях очаквал това. Ангел бе взел контрола над всичките войски, но пък го правеше от името на Лидера, обявявайки по телевизията всичко все едно бе действие на Лидера.

           

            Сутринта настъпи, след като всички бяхме решили да обсъждаме действията на ясни глави и си бяхме легнали. Аз почти не бях спал, вслушвайки се в хъркането в стаята и опитвайки се да си обясня внезапното предателство от страна на Ангел. И беше ли наистина предателство? Какво, всъщност, бе замислил възрастният мъж? Умът ми не побираше случващото се, и дори да се опитвах отново да проникна в мозъка на Лидера, пак не се получаваше.

            Когато сутринта се проникна през разбитите прозорци на къщурката, аз отдавна се взирах в тавана, затова просто станах от одеялото, което бяхме постлали на земята, за да може всички да спят.

            Излязох от къщата, минавайки внимателно покрай разхвърляните навсякъде ръце и крака на Теодор. Светлината на изгрева вече топлеше хладния пролетен въздух и разпростираше влиянието си върху широкото небе пред мен. Духаше студен вятър, който проникваше през ризата ми и разбъркваше косата ми. Запалих цигара, загледан в многоцветните облаци, протягащи се от слънцето към небето над мен.

            Чух вратата зад гърба ми да се отваря и нежна ръка докосна рамото ми. Вики застана до мен и се вгледа в небето, явно проследявайки моя поглед.

            – Ранобуден си този път – каза тя.

            – Не спах добре – свих рамене и вдишах от цигарата си, след това погледнах към Виктория. Тя беше спала с черните си кожени дрехи и сега бе с коженото яке, наметнато над черната ѝ блуза. Косата ѝ беше прибрана на висока опашка, нейната запазена марка.

            – Случилото се вчера... – започна тя колебливо, а аз се опитах да прикрия емоциите си зад цигарения навик – да смятам, че се е случило?

            – Разбира се – казах след известно мълчание – може би... може би съм се влюбил в теб.

            За моя изненада тя се засмя леко. Не можах да не я погледна – усмивката разкрасяваше още повече великолепното ѝ лице. Само че виждах онази тъга, затисната зад сивите очи, обградени от тъмни извити мигли. Тази война се оказваше твърде тежка за всички ни.

            Усмивката изчезна от лицето ѝ.

            – Трябва да направим нещо – каза тя – имаш ли идея какво има в твоя сейф в „Зерстраз”?

            Потърсих в спомените си нещо – дали случайна дума от баща ми, дали намек от някого другиго – но не намерих нищо. Съмнявах се леля ми да знае, но щях да я питам въпреки опитите ѝ да не ме отразява въобще. Не знаех какво има в сейфа. Почти бях убеден, че леля ми също нямаше да има отговора.

            – Не знам – казах накрая и свих рамене – не мога дори да си представя. Лидерът искаше този ключ, каза, че му принадлежи, но това не означава нищо... баща ми имаше много тайни.

            Виктория смръщи вежди.

            – Лидерът е казал, че му принадлежи? – стъписа се тя.

            Кимнах.

            – Знаеш ли нещо? – попитах, когато Виктория стоеше замислена за повече от минута, втренчена в нещо невидимо и със смръщени вежди. Тя вдигна очи към мен.

            – Не знам... просто се замислих как все пак Кристиан е успял да се сдобие с толкова много пари, че да има такава армия... – тя поклати лекичко глава – той нямаше толкова пари преди.

            Тръпки преминаха през гръбнака ми.

            – Знаеш ли нещо за родителите на Лидера? – попитах я – познаваш ли ги?

            – Не, той е осиновен, познавам приемните му родители – каза тя и аз настръхнах още повече. Беше ли възможно??

            Баща ми никога не би имал син, за когото не знам, нали?

            – Какво има?

            – Той наистина прилича на мен – настръхнал казах – има очите на баща ми....

            Виктория се ококори.

            – Не си мислиш... – започна тя.

            Не я изчаках да довърши, а се втурнах в къщурката и отидох до мястото, където спеше леля ми.

© Зи Петров All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??