Глава 6

            Теодор рязко обърна джипа и натисна газта, обратно към София, докато сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Халюцинацията беше предварителна, знаех го, защото също като първата ми халюцинация нещата все още не се бяха случили. Не знаех с колко време разполагахме, но се надявах поне на няколко часа.

            Теодор натисна миниатюрно устройство в ухото си.

            -Вики, имаме малък проблем – каза той, докато аз се мъчех да не изпадам в паника – нашето богаташче смята, че ще нападат Бояна.

            -Не смятам, убеден съм! – прекъснах го рязко – знам!

            -Да, казва, че е убеден – предаде Теодор – връщаме се натам. Иска да измъкнем семейството му.

            Виктория явно каза нещо, при което Теодор се намръщи.

            -Не съм съгласен, Вики – сурово каза той. Тя продължи да говори нещо, а сърцето ми направо се преобърна в ужас. Измъкнах Нокията от джоба на дънките си и набрах домашния ни телефон. Не помнех номерата на мобилните телефони на никой от семейството ми. Никога не ми се беше налагало да нямам телефон.

            -Не, Вики – каза Теодор доста твърдо – нямаме време за това.

            Телефонът даваше свободно, но никой не го вдигаше. Защо, по дяволите, не го вдигаха? Поне не можеше ли някой от прислугата да вдигне!! Затворих и набрах наново.

            -Така ли? – продължи Теодор да разговаря – мрежата ли? Не мога, трябва да закарам богаташчето...

            При третия път, когато се опитах да звънна, разговорът изключи още преди номерът да бъде набран. Опитах отново, но изведнъж Нокията ми показваше, че няма покритие. Какво значеше това?

            -Вики, аз съм... – започна Теодор. Виктория явно го прекъсна и видях как той стисна челюст. Можех да разбера, че е ядосан, но незнанието за това какво става ме стъписваше до болка. Не можех да се свържа вече!

            -Нямам обхват!! – гневно му казах, докато той слушаше Виктория. Хакерът ми хвърли един поглед.

            -Няма да се свържеш – каза ми той – няма мрежа. Говоря на богашчето, Вики. Първо ще спасим семейството му и после ще се върна.

            -Дай ми това нещо! – гневно казах и измъкнах от ухото му малката слушалка. Сложих я на моето ухо.    

            -Слушай ме, Виктория! – заговорих гневно, докато Теодор ме гледаше стъписан – не знам какво си тръгнала да правиш, но трябва да измъкна семейството си. Цяла армия ще навлезе в Бояна! Ще избият охраната там и нямам представа какво ще направят с цивилните! Не мога да позволя да ги убият!

            -Това, което си мислиш да направите, е невъзможно, Станимире – прозвуча ледено гласът й – те имат армия.

            -Ще стигнем преди тях! – разгневих се още повече – аз нямам... трябва да стигна до там! Виктория... – поех си дълбоко дъх – моля те! Моля те, нека само да измъкнем семейството ми. Умолявам те!

            Тя замълча малко.

            -Казвам ти, това което правиш е ужасно рисковано! Нямате как да се защитите, ако ви сварят там!

            -Ще тръгнем преди да дойдат!

            -Не съм сигурна, че ще успеете – тя звучеше много гневно – връщайте се в базата!

            -Не, невъзможно! Това е семейството ми, Виктория! Не мога да ги оставя така! Кълна се, кълна се, че ще успеем преди тях! Тези халюцинации винаги са по-рано с два или три часа!

            Тишината се проточи.

            -Добре, направи го.

            -Благодаря ти! – възкликнах.

            -Не ми благодари, малко пишлеме.

            И тя затвори, или прекъсна връзката - слава богу, Теодор все още караше обратно към София и добре, че не се бяхме отдалечили толкова от града.

            -Какво е станало с мрежата? – попитах го разтревожен – защо вече не мога да се свържа? Преди две минути...

            -Няма мрежа за момента – каза ми хакерът – явно Лидерът е атакувал телекомуникационните компании.

            -Може ли да ги принуди да спрат покритието на телефоните? На всички телефони?

            -Може, of course, но това да не те притеснява. Имам решение на проблема.

            -Да карам ли аз? – попитах го.

            Той кимна и отби встрани малко преди да влезем в София. Качих се на шофьорското място – съмнявах се, че с цялото отношение на органите на реда към мен, ще искат да ми проверяват шофьорската книжка. Теодор извади един лаптоп от раницата, оставена отзад, отвори го и се зае да пише нещо.

            Слушалката в ухото ми изписка веднъж.

            -Теди, имаме пробив на ниво 3 – прозвуча гласът на Виктория.

            -Ъмм, почакай – казах й – ще те дам на Теодор.

            -Веднага! – изсъска тя.

            Дадох му устройството и той го пъхна в ухото си, а аз се потопих в шофирането, за да спре мозъкът ми да си представя ужасни сцени със семейството ми. Сърцето ми продължаваше да бие бързо, а аз хич не бях съгласен още някой да пострада. Полицията ме спря за проверка, но щом видя лицето ми, веднага ме пусна без излишни приказки. Продължих бясно по почти опразнените улици на София. Едва ли някой щеше да излезе за работа в сегашната ситуация. В интерес на истината, никога не бях виждал булевардите чак толкова самотни.

            -Мисля, че е пълна глупост, че ти си шофьорчето им – казах изведнъж на Теодор, след като най-нагло игнорирах един червен светофар – не трябва ли да си на тъмно някъде в базата и да си вършиш работата?

            Теодор изсумтя.       

            -Прав си, но нямаме толкова много хора.

            -О, моля те. Всеки останал би могъл да е шофьор, за да може главният им IT да си е зад компютъра за кризисни ситуации като тази?

            -Другите имаха друга работа, а аз нямах какво да правя – каза ми Теодор – и по дяволите, ние нямаме ясновидски способности!

            -Изисква се малко ум, нищо свръхестествено – сопнах му се в отговор – шефката ви е безмозъчна.

            Теодор се намръщи.

            -Не говори така, когато не знаеш.

            -Какво да знам? Каква работа точно би имал онзи боксьор, примерно, или пък Ясен? – срязах го – ти трябва винаги да си на разположение за ситуации като тази!

            Теодор изведнъж ме гледаше злобно.

            -Млъкни! – каза ми.

            -Ти си съгласен с мен, нали? Не ти се иска да си момчето за всичко? – попитах, опитвайки се да не мисля за това, че имаше поне още десет минути път до квартала.  -Млъквай, да ти еба майката, имам работа!

            -Ми върши си я!

            Той стисна очи, явно го бях ядосал. Компютърът му святкаше нещо с надписи на компютърен код, но той не му обръщаше внимание за още няколко секунди, в които стоеше със затворени очи. Не разбирах този човек. След това обаче насочи целия си фокус към лаптопа, а аз – към шофирането.

            Не след дълго спрях пред масивните порти на имението ни – бях обнадежден от факта, че поне в квартала все още нямаше вражески войски и престрелки.

            Въведох кода, за да отворя вратите, в устройството, позиционирано удобно за шофьорското място. Вратите автоматично се разтвориха и аз форсирах джипа нагоре по алеята, водеща към къщата.

            Спрях рязко пред главната порта, а тя се отвори и на прага й застана старшата ни икономка, учудена от возилото, с което пристигах.

            -Господин Петров... – започна тя, забелязала тревожното ми изражение.

            -Къде е Деян? – той беше шефът на охраната ни и най-вероятно беше в кабинета си надолу по коридора. Тя се завтече да го доведе, докато аз хукнах нагоре по стълбите.

            Срещнах леля ми в трапезарията.

            -Махаме се от тук! – казах й – те идват, лельо! Трябва да ви евакуираме оттук! Баща ми в стаята си ли е?

            Леля ми кимна, объркана.

            -Какво става, Стани?

            -Идват насам, ти казвам! Убийците, терористите! Идват, затова ставай веднага и да се омитаме оттук!

            Тя ме послуша, въпреки че продължаваше да ме гледа объркана. Отидохме при баща ми, а шефът на охраната ми ни намери в коридора, след като бяхме сложили баща ми в инвалидна количка, за да не му се налага да тича покрай нас.

            -Какво става, господин Петров? – попита ме Деян, съсредоточен.

            -Евакуираме всички от имението –  казах – веднага!

            Тръгнахме надолу по стълбите, а Деян мобилизира десетте човека от охраната на имението. Тук имаше много служители: икономите, градинарите, чистачите, които имаха стаи в имението ни на подземния етаж.

            -Мисля, че е късно – чух гласът на Теодор от входната врата. Взрях се в него, той стоеше на прага, хванал лаптопа си. – те са вече тук.

            В далечината чух звук от стрелба.

            -О, не, господи, закъсняхме... – изстенах с ужас. Сигурно скоро имението ни щеше да се окаже под обсада. Леля ми хукна към прозореца, но аз я издърпах гневно – полудя ли!?

            -Стани, аз...

            -Да отидем в подземието. Там най-дълго ще издържим на обсадата. – казах.

            Теодор докосна пъхнатото в ухото му малко устройство.

            -Вики, трябва да изпратиш помощ – каза той. Всички се втренчихме в него, а леля ми ме погледна въпросително – да, ще успея да ги задържа, но не задълго. Те са много.

            Тя каза нещо и Теодор въздъхна.  

            -Да, знам. Надявам се, че няма да се бъгне – каза той, след това ни погледна – да, така да бъде. Приятели, ще се измъкнем с хеликоптер, но той не може да пристигне веднага. Стан, ела да ми помогнеш, пич.

            -Кой сте вие, господине? – попита леля ми.

            -Не е момента... Стойте далеч от прозорците – заяви Теодор и ми махна с ръка. Последвах го навън от имението, към колата, докато далечните изстрели се чуваха във въздуха, като наближаваща все повече буря. Чувах и крясъци. Затичахме се надолу по мраморните стълби, докато кожата ми беше напълно настръхнала от ужас, а сърцето ми препускаше.

            Теодор отвори багажника на колата и аз вдигнах вежди учуден. Вътре имаше оръжие, наподобяващо разглобена, огромна пушка. Изглеждаше някак по-напредничаво с разни бутони с неизвестно предназначение и изключително тежко.

            -Леле... – не успях да се спра.

            -Това чудо тежи, така че, помогни ми. По принцип Светлин трябваше да се оправя с него, не аз, да му еба – каза той. Двамата се съгласувахме да го повдигнем – то бе наистина прекалено тежко. Изпъшках от напрежението, а Теодор изпсува отново.

            -Ще е добре да го занесем някъде нависоко – хакерът огледа къщата ни. – онази тераса е прекрасна.

            -Това какво оръжие е?

            -Абе, мята бомби.

            -Но това е опасно за жилищен квартал! – извиках с ужас. Двамата го бяхме оставили на земята, но си давах сметка, че то не е сглобено въобще. Имаше и поставка. Нямах представа дали хакерът знае как да сглоби убийственото чудо. – ще... ще...

            -Ще го насочим към лошите – смигна ми хакерът.

            -Ти си шибано откачен! – не се сдържах аз.

            -Или искаш да умрем всички тук в засада?

            Поклатих глава с ужас.

            -Ще пострадат невинни.

            -Ще се постарая да не пострадат. Не мята атомни бомби, за бога, просто малки бомбички. Бомбенца.

            За миг изстрелите спряха. Сигурно вече всичките спец части и полицейски агенти бяха мъртви. Армията идваше към къщите, бях убеден, въпреки че от тук не можех да ги видя. Щяха да убият всички. Всички!

            Хакерът започна да сглобява оръжието и се изненадах колко лесно изглеждаше, когато го правеше. Не след дълго той започна да прилича на убиеца, какъвто сигурно беше. Оръжието също изглеждаше като излязло от футуристичен екшън филм. Беше огромно, лъскаво, с разни светлинки отстрани, бутони, дисплей…

            -Дай да го поставим тук – той измъкна още една част от оръжието. Беше на колелца, и изглеждаше масивна и стабилна. Може би за по-лесно придвижване?

            -Да, Вики – каза Теодор и притисна малката слушалка към ухото си – разбирам. Ще качим Мария на терасата.

            -Мария?! – отново не се сдържах аз. Ако не бях готов да се разтопя от ужас, щях да избухна в смях от избора на име за оръжието им.

            -Е, значи ще трябва да стреляме от тук – каза Теодор – ясно, всеки мом...

            Изстрел прозвуча опасно близо до нас и в следващата секунда стъклото на един от прозорците на къщата избухна на хиляди малки парченца. Чух писък от вътре.   

            Стреляха по нас, което принуди мен и хакерът да се прикрием зад джипа. Молех се всички вътре да стояха далеч от прозорците, както им беше казано. Шумът бе оглушителен, можех да се закълна, че усещах как джипът се тресе от куршумите, които поемаше. Теодор изруга под нос. Оръжието ни не беше насочено към вратата.

            Теодор, все още наведен зад прикритието ни, отвори задната врата на джипа и измъкна автомат от вътре.

            -Стрелял ли си с такова? – попита ме хакерът. Взрях се в кафявите му очи.

            -Не ставай смешен, никога. Кажи ми, че знаеш как да стреляш!

            Зяпнах го с шок.

            -Трябва просто да обърнем оръжието, аз успях да го заредя – продължи Теодор – ама не съм шибан войник, пич, аз съм програмист. Мислиш ли, че знам как да стрелям?!

            -Но... вие сте терористи, хора! Ходите облечени в черна кожа! Моля те, кажи ми, че се шегуваш!

            За момент изстрелите бяха спрели и гласът ми проехтя в ново появилата се тишина. Теодор ме гледаше с широко отворени очи.

            -Ще импровизирам. Виждал съм как Ясен го прави. Ще се справя – каза той – но трябва някой да обърне оръжието.

            -Ще го направя – настръхнал казах – но ще ме прикриваш, нали? Искам първо да видя, че можеш да накараш това нещо да стреля.

            Той кимна, показа дулото леко в страни от джипа и за моя изненада започна да стреля. Не знаех кога е успял да го зареди, не знаех как упора на оръжието не отхвърли слабия мъж назад, но той се справяше, въпреки че потта вече се стичаше покрай косата му. Кимнах, когато той спря да стреля и ме погледна.      

            -Не мисля, че уцелих някого – каза задъхан – но все пак, става.

            -Ще обърна оръжието. Стреляй!

            Той започна да стреля над капака на джипа, а аз, наведен и целият ужасен до кост, се приближих до огромното оръжие и завъртях с усилие дулото му към вражеските войници, които не можех да видя. Бяха се прикрили, докато Теодор стреляше. Скрих се мигновено зад джипа, когато оръжието бе насочено към входната врата на двора ни, и хакерът спря да стреля.

            -Сега ще го включа – каза ми той – крий се тук и не мърдай. Дръж това!

            Той тикна в ръката ми автомата и извади от джоба си устройство, малко напомнящо ми на дистанционно. Натисна две копчета на него и две оранжеви лампички отстрани на оръжието светнаха ярко. След три секунди, светлината им се промени в синя и оръжието изстреля с оглушителен трясък.

            Експлозията, която последва, не можеше да бъде причинена от „бомбичка”. Усетих ударната вълна и горещината, въпреки че се бяхме скрили зад джипа. Чувах, че се разрази огън, крясъци на хора, болезнени и сърцераздиращи. Оръжието отново светеше в оранжево.

            Светна в синьо.

            Стреля.

            Този път изкрещях – дали от ужаса, дали от новата ударна вълна, дали от мисълта какво ли причиняваше чудовището. Надигнах се малко над джипа, за да видя как масивната ни входна вода е разтопена, как горяха няколко дървета и как заедно с портата, оръжието бе отворило гигантска дупка във високата ни мраморна стена. Оттатък виждах телата на нападателите ни, някои обгорени, други покрити с прах. Стомахът ми се преобърна, а оръжието изстреля отново, при което се хвърлих назад в паниката си и съборих Теодор. Експлозията проехтя гробовно, пушекът от огъня натовари въздуха. Усетих, че плача, спомняйки си за Дарина – огънят бе погълнал и нея, а сега и тези хора – нищо, че те бяха враговете, убийците, не можех да не изпитвам ужасна болка от мисълта да изгориш.

            Лампичките на оръжието светнаха в червено. Имах чувството, че това означава край на фойерверките за известно време. Станах от Теодор и изтупах дрехата си, а той ме гледаше като огледално отражение на мен, само без сълзите. Виждах, че също беше уплашен от действието на „Мария”, потен и стресиран.

            Чувах далечен звук от хеликоптер.

            -Вики идва – каза Теодор с въздишка. – не мисля, че ни останаха врагове засега. Да вземаме Мария и да отидем горе.

            Отворих вратата на имението, която цялата беше надупчена от куршуми. Слава богу, масивната й конструкция и желязна вътрешност бе създадена, за да не ги допуска вътре.

            Леля ми, баща ми и персонала на имението стояха надалеч от всички прозорци, изтръпнали и пребледнели. Охранителите ни бяха нащрек, но все още не се бяха показали навън.

            -Господи, Стани... – възкликна леля ми – какво направихте...

            -Трябва да се махаме – казах изморено. Чувах всичко през приглушена завеса, а ушите ми пищяха на звука от четирите експлозии. – да се качим на покрива. Ще ни вземат с хеликоптер.

            Леля ми се разплака, а баща ми затвори очи. Всички бяхме твърде уморени.

            Теодор влезе в имението, но изражението на лицето му хич не ми хареса.

            -Не могат да ни вземат оттук – каза той – трябва да се отдалечим.

            -З-защо?

            И тогава чух още изстрели отвън.