Имам кола. Една симпатична Дедра, толкова стара, че отдавна е време за подмяна, но толкова комфортна, удобна и спокойна за управление, че ми е жал да я сменям. Неведнъж съм си мислила, тези мои сантименти кога ли ще ме изстрелят до най-близкия автосервиз.

   Имам шофьорска книжка. Мога да управлявам колата, но дотам. Никакви, ама никакви технически познания по автомобила. Питали са ме. ”Е добре , как я караш, като не знаеш двигателя къде се намира?" Тогава обикновено им разказвам и всички се смеем на двете пишман шофьорки, от които едната вдигнала предния капак да си търси двигателя, но не го открила. Другата спряла до нея и със съчувствие и предложила.

   -Ами да ти дам моя. Аз имам един  резервен в багажника.

Та долу-горе такъв шофьор съм и аз. Но веднъж. . . Ех, как винаги има едно ”Но веднъж”. Та тогава нещо под предния капак изтропа, изсъска и запуши. Не помня реда. Може първо да е замирисало. Разбира се  изплаших се безумно. Добре, че бях сама. Ако недай боже се случи нещо, да не пострада и друг. Това си го казах, но после съжалих, защото  ако до мен беше мъж. Е-х-х, как усетих в този момент  липсата на мъжка, силна  умна ръка до мен. Да вдигне капака на колата, да грабне инструменти някакви, да се развърти, да се омаже до ушите в масло и да оправи повредата. А то женица. Дай ми торти да правя и мъжки чорапи на петите да репризирам. Ама НЕ! Набутала съм се, кола да карам и то не каква да е, ами цяло стадо коне. Ужас! Добре, че можах да спра навреме и безаварийно, а то ако бях с някаква скорост, надхвърляща границите на правилник. Как ли щях да овладея тези здрави, силни жребци.

Та спрях аз и веднага се явиха кандидати да помагат. То, не че съм красива, ама спра ли, все се намират хубавци да си предложат услугите за помощ. Така се случи и сега. Спряха не един, ами двама. Един пред мен с джип Тойота и друг зад мен с Ауди. За трети просто нямаше място. Вдигнаха капака, забодоха носове в двигателя. Гледаха, умуваха. После се спогледаха и промърмориха нещо от рода:

   -Ами според мен е гарнитурата.

Другият се почесва зад врата, дето май хич не го сърбеше и с абсолютна компетентност заби диагнозата.

   -Изгорял е кабел на . . .  захранването.

Аз ги гледах, слушах и нищо не разбирах.

   -Вижте какво, няма да мине без сервиз.

   -Ами аз. . . как. . .  сервиз. . .  не знам. – почнах да заеквам.

   Джипът беше по-бърз.

   -О-о, не се притеснявайте. Аз ще Ви закарам. Ей тука, няма и сто метра има сервиз. Много са добри. Дайте въжето.

   -Ама аз нямам въже.

   -Как да стане тогава?

   -Лесна работа – Аудито вече отваряше багажника на своята красавица.

   -Много съжалявам, че не мога да ви закарам - прочетох искрено съжаление в очите на  джипа.

   -Много благодаря за отзивчивостта -  уж благодаря, а гледам как аудито ще се намести на мястото на джипа, та да може да ме върже.

Поехме с гръм и мълнии и натиснат до дупка клаксон на аудито. След има-няма сто метра спряхме победоносно пред вратата на сервиза.

Аудито пръв установи контакт с работещите там. Необходимо беше моето присъствие при разговора с монтьорите.

Наканих се да сляза от колата. Първо трябваше да сменя леките обувчици за шофиране, с високия ток, за повече авторитет. После се погледнах в огледалото и с отработени движения нанесох леки корекции върху грима по лицето си, излязох и използвайки отворената врата на колата като прикритие, придърпах полата- зер сред мъже отивам,  не е нужно да регистрират цвета на бельото ми. Докато шофирам, полата се вдига невъзпитано нагоре. Дръпнах надолу блузката, отпред в областта на деколтето. Мъжете има с какво да си оплакнат очите без нито грам силикон от моя страна. Та след всичко това бях готова да се доближа до  групата.

Там аудито вече им разказваше какво ми се е случило. Вдигнаха капака, надвесиха глави, нещо пипаха, нещо си говориха и взеха да ми обясняват. Ако ми говореха на китайски, ефектът с разбирането вероятно щеше да е същият.

Аудито ме въведе в ситуацията:

   - Монтьорите ми обясниха,че повредата е много сериозна. Плаче за голям специалист. Колата сигурно поне седмица ще остане в сервиза.

   -Е добре де, между тях няма ли такъв специалист?

   -А има, има – побърза да ме успокои единия. Обадихме се. В другата клетка е. Сега ще дойде.

И зачакахме. Минута, пет минути. Ще чакаме я. Това е голям специалист. Не е шега  работа. И се зададе специалиста. Щях да падна. Подпрях се на колата. А специалиста не бързаше. Знаеше си цената. Какво да ви кажа. На ръст малко повече от среден за мъж. В тъмно син работен комбинезон, облепен с джобчета и от всяко се подава по нещо. Тук отвертка, в другото не знам си какво. Придвижих погледа си по работната одежда и  между копчетата и под джобчетата открих това, което най-малко очаквах.Там се мъдреха очертанията на яки форми, които изключваха грешка при определянето на половата принадлежност. Продължих да я разглеждам. Жена като жена. Малко по-груба, вероятно доста по-силна, но жена. Това „малко по-груба”- май беше моя измишльотина. Жената си беше красива и работния комбинезон не я правеше по-грозна, нито даваше отговор на въпроса:Защо тя  може , а аз не мога? Как може една автомонтьорка да е красива, а подтекстът злобничко ме зачовърка „Май тя е по-красива от мен.” Нали знаете: покаже ти някой, че може нещо повече и самочувствието ти веднага падне.

Момичето поздрави и  след като изслуша търпеливо най-подробният ми разказ за това какво чух, какво  видях , какво почувствах с любимата ми Шуши (така наричах интимно колата си) се наведе над безпомощно замлъкналия двигател... Зад гърба ù един от майсторите ми подхвърли:

   -Ако тя не ти помогне и сам бог не може да поправи колата.

   -Не е толкова страшно. Само ще сменим. . . гайката, после ще поставим. . . втулката. Всичко за час ще е готово.

Не помня дали каза гайката и втулката. Аз и така нищо не разбирам, но точно след час жената се изправи пред мен. Последва очарователна усмивка.

   -Готово! - и ми подаде ръка.

Гледах мъжете около нея. Подадох и ръка с благодарност и възхищение.

   -Здравей, Лилит! Добре дошла.