ГЛАВА 2
   Вглеждах  се в отражението си и размишлявах. Нима през цялото време не усещах, че съм... елф? Постоянно си мислих, че от дрехите ми струи някаква магия. Всичко беше изработено, толкова прецизно. Толкова фино и елегантно. Пасваха ми идеално.
   Може би от въодушевление или от нещо друго, но си спомних някои неща. Народът ми бе известен със своето майстурство. Ние сме благословени. Имаме дарбата да правим най-добрите военни екипировки и оръжия. Ние сме най-точните стрелци, които светът познава - никога не пропускаме цел. Освен това моята раса е, тази с най-умните и красиви създания. Всички хора, джуджета, орки или някои други същества винаги са искали да се бият заедно с нас и всичко това, само защото не ни желаеха за врагове.
   Най-после бях разбрала нещо за себе. Бях горда, дори имах чувството, че се смятам за избрана. Народът ми винаги ме е учил, че това да си елф, е привилегия. Това е чест.
   Бях щастлива. Искаше ми се да скачам, да бягам, да пея. Дори започнах да си припомням някои от текстовете на древните песни. Внезапна вълна от радост ме заля цялата. Нямаше и следа от предишното ми безпокойство. Вече не ме беше страх, че не си спомням нищо друго. За момента това ми стигаше. Знаех, че след време ще си възвърна цялата памет, но за сега това ми бе предостатъчно. Бях открила най-важното, което трябваше да знам за себе си.
   След няколко луди мига на безумна радост, най-после се успокоих. Седнах на тревата и за пореден път се загледах към езерото. Всичко около мен ми се струваше като една голяма магия, включително и то самото. Усетих непреодолимо желание да вляза във водата и да се изкъпя.
   Естествено след няколко минути вече осъществявах желанието си. Дрехите бяха захвърлени на земята, а аз самата се гмурках на дълбоко и плувах. Установих, че плуването ми е доста добро.
   Беше хубаво изживяване. Водата бе приятно хладна. Лунната светлина придаваше на цялото преживяване незабравим вид. Всичко ми се струваше като сън.
   Е, накрая се изморих от толкова емоции. Излязох от водата и се облякох. Оставих лъка и стрелите близо до себе се и се загърнах с наметалото. Използвах го като одеалце, въпреки че бе твърде късо и тънко. Погледнах нагоре сред необятната шир от звезди. Погледнах и към луната. Тя беше във фазата на новолунието. Имаше форма на полумесец. Струваше ми се, че съм го наблюдавала с часове. Струваше ми се познат, само че ми напомняше на някакъв знак, белег, символ или нещо такова.
   Не знам колко време съм го наблюдавала, но по някое време съм заспала.
   Помня, че сънувах сън. Нямам представа дали е бил хубав, или е бил кошмар. Нито дали съм сънувала близките ми, враговете ми или някой друго. Просто, когато се събудих сутринта знаех, че през нощта, когато съм спяла, мислено съм била някъде другаде. Но не знаех точно къде.  

 
                                                 *          *          *

   На сутринта бях събудена от прекрасна мелодия. Завъртях се по корем и се вгледах към мястото, от което идваше музиката. Видях славей. Той беше кацнал на един клон в най-горните части на дърво. Гласът на птичката беше невероятен. Толкова нежен и чувствен и какви извивки правеше. Това бе възможно най-хубавото събуждане.
   След няколко минути, през които се наслаждавах на песента, се огледах. Миналата вечер очевидно е било доста тъмно, защото за първи път видях гората, която се намираше на около 15 метра от мен. Изглеждаше ми безкрайна. Очите ми не можеха да я обхванат с поглед. Нямаше нито начало, нито край. Беше като ограда около езерото. Нямаше пътечка, по която можеше да се тръгне. Замислих се, май нямаше друга възможност освен да прекося гората. Трябваше да навляза навътре и да я премина.
             Надигнах се и седнах на тревата. Усетих, че съм гладна, все пак дори не помня кога съм яла за последно. Явно снощи съм била прекалено възбудена, за да усетя глад. Вгледах се в лъка си, който бах оставила до мен. В гората сигурно имаше някакви животни, които да мога да уловя. Посегнах към него и го взех, за да го разгледам. Изглеждаше ми здрав и удобен. Беше изрисуван с някакви странни йероглифи. Те бяха разположени един под друг, заради малката ширина. Погледна лъка си по-отблизо. Тези йероглифи ми се струваха познати. Дали това не е езика на елфите? Дали можех да го разчета? Взрях се в надписа. Не ми трябваха много усилия, за да го разбера.
   За моята принцеса Лин! - това бе надписа.
   Лин... така ли се казвам? Бях сигурна, че ако не е същото, то поне името ми е нещо много близко до Лин.  
   Очевидно лъка ми беше подарък от някой. Но от кого? Нямах представа. Знаех че, този подарък ми е от някого, когото много обичам и който също изпитва същото към мен. Сигурна съм, че и сега, когато не сме заедно, тези чувства ще се запазят. Опитах се да си припомня, кой е този елф (зящото бях сигурна, че е елф), но не можах.
   Имаше още едно нещо. Принцеса... какво ли значеше това? Дали наистина бях такава или просто този, от когото беше подаръка, се обръщаше към мен по този начин. Е, нямаше как да знам отговора на поредния си въпрос. Главата ми беше пълна с толкова много догадки. Искаше ми се да знам отговора на поне една. Така исках да разкрия мистерията около себе си.
   Реших за сега да не хабя сили. С течение на времето всичко щеше да се изясни. Аз просто трябваше да съм търпелива.
   Изправих се, за да мога да поема на път, който и да е той. В същия този момент наметалото ми, с което се бях завила през нощта, се изсули и падна на земята. Взех го и си го закачих. Само че, докато си го поставях, видях нещо. На шията си имах медальон с висулка. Свалих го, за да го разгледам. Представляваше петоъгълник под формата на звезда. Външните ъгли бяха свързани с кръг, а вътрешните един с друг. Тази висулка беше закачен на твръдо колие, което бе точно по врата ми.
   Докато го разглеждах и го държах  в ръце, изведнъж медальона заблестя. Полазиха ме тръпки. Заля ме внезапна вълна от студена пот. Изпитах страх, ужас, а след това желание за мъст. Исках да убивам, да измъчвам. Пред очите ми се явиха неясни образи на разкървавени трупове, а аз им се наслаждавах. Сякаш се гледах от страни. Зениците ми се бяха разширили, а  смехът ми бе зловещ. Плашех се от себе си. Сякаш злото ме беше заляло изцяло. Не можех да се контролирам. Това не бях аз. Сякаш ужасът, който всеки таи вътре в себе си, беше излязъл от мен. Беше заел моят образ, но сякаш със сили, умножени поне десетокртано. Излъчваше мощ, ярост, жестокост. Изках да го спра, но не можех да се помръдна. Той ме беше завладял и контролираше тялото ми, а аз... продължавах да държа медальона в ръце. Изведнъж разбрах. Той! Точно този предмет, който все още стисках с длани, беше виновен за всичко това. 
   Напрегнах се, опитах да се овладея и го захвърлих на земята. Тогава всичко започна постепенно да утихва. Паднах на колене на тревата и се вгледах в нея. Почувствах внезапна умора. Почувствах се като предишната вечер, когато се бях събудила. Всичко ми тежеше. Трябваха ми много усилия за да се съвзема, но този път поне не бях припаднала.
   Дишах учестено и пулсът ми бе доста ускорен, но след известно време, малко по малко започна да се вижда края. Успокоих се и се загдах в медальона, захвърлен до мен. Той продължаваше да свети, макар и по-слабо. Какво правеше такъв опасен предмет при мен? Той определено не беше безопасен. Попаднал в неподходящи ръце, би могъл да стане виновник за невероятни нещастия. Ако някой се оставеше ужасът вътре в него да го завладее, можеше да се превърне в чудовище. Чудовище, жадно единствено за мъст и кръвопролития. Трябваше да унищожа този медальон. Не можех да оставя нещата така, след като вече знаех на какво е способен. Бях изпитала силата му на собствен гръб.
   Огледах се около себе си и видях камъка, в който се бах ударила миналата вечер. Беше доста голям и вероятно тежък, но вече се бях съвзела, а и знаех, че елфите са доста силни същества, затова веднага отидох до него и го вдигнах. Не исках отново да докосвам медальона, затова занесох камака до него. Издигнах го над главата си и го пуснах върху медальона. Очаквах да чуя някакво счупване или нещо подобно, но такова не последва. Преместих камъка и видях, че на колието му няма абсолютно нищо. Явно предмет с такава силна магия не може да бъде унищожен толкова лесно. Почудих се какво да правя. Колкото и да ми се искаше, не можех да го оставя тук. Мястото ми изглеждаше безлюдно, но въпреки това не ме се рискуваше. Ако го намереше някой неподходящ, на земята можеше да последват невероятни трагедии. Затова си взех колчана със стрелите. С невероятна бързина хванах медальона и го пуснах вътре. Така винаги щях да го нося със себе си.
   Но през секундата, докато го прехвърлях, почувствах нещо. Изведнъж усетих, че в него се крие тайната на моето минало. По някакъв начин беше свързан със събитията от моя живот, преди да се озова на това странно място. Това беше още една причина да го съхранявам при мен. Не знаех какви още тайни крие и може би не исках и да узная, но щом бях почувствала, че това е ключа за спомените ми, нямаше да се поколебая да го използвам, ако се наложеше. Щях да разбера всичко и в мемнта, в който откриех отговорите на всички загадки, щях да се отърва от медальона. Заклех се пред себе си и пред Боговете, че някой ден ще унищожа този злокобен предмет. И  докато разбера как да сторя това, той щеше да стои при мен. Нямаше да го изпусна от поглед дори за миг.