– Да приключим с това най-накрая, погледни тук! – показвам му другия договор. – Това е проформа. Ще уточним ли вече истинският ми престой в какво ще се състои?
– Ами вече е истински – това, което видя. Само че в бъдеще ще имаме повече свободно време, в което ще можеш да пишеш, поне до началото на снимките. Ако искаш, разбира се.
– Като приятел ти казвам, няма да приема такова заплащане, за да си правя кефа.
– Хубаво е, че ти харесва това, което ще правиш, но все пак, макар и вършено с удоволствие, то си е истинска работа, повярвай ми, а на моменти ще ти тежи, ще видиш. Та като на приятел ти казвам, вече го прие, нали си стиснахме ръцете?
Подава ми ръка, прави като мен. Ах, хитрец!
– Но ще ти плащам наем.
– Елена, тази стая стои празна така или иначе, не ми говори глупости, направо е обидно вече. Ти не сготви ли с удоволствие днес? Да ти платя ли?
Хващам ръката му и я стискам, а с другата го боксирам леко в стомаха. Ще видиш ти!
– Оу! – изненадва се. – Така ли?
Веднага врътва усмивка на една страна и се навежда напред, сякаш се превива от болка.
– Артист! – удрям го с папката по рамото.
Както е наведен напред, ме сграбчва над коленете и ме вдига във въздуха. Това не го очаквам и изписквам накъсано. Губя равновесие и падам през рамото му, а косата ми скрива лицето, не виждам къде ме носи. Ще ми се пръсне сърцето. Какво правиш?!
– Пусни меее! – квича. – Тежка съм.
Слага ме в оранжевия стол, надвесва се над мен и държи облегалките – това е капан.
– Не си тежка – казва и се взира в лицето ми, приведен съвсем близо.
Изтръгва папката от ръцете ми и я оставя на масата, после врътва стола много бързо. Стомахът ми се обръща, а продължава да ме върти. Свивам краката си на седалката.
– Стига! – моля се.
– Така ли? – смее се ехидно.
Заковава рязко и главата ми се килва настрани. Дишам учестено, сърцето ми препуска, главата ми е замаяна, но се хиля. Притиска ръцете ми към облегалките, надвесил лице на педя от моето. Не така близо… ммм, недей! Играеш ли си с мен? Ти си играеш…
Свеждам очи, не мога повече – ще се изчервя, ако още не съм го направила.
– Ще се закачаш ли? Мога още да те въртя.
Боже! Сигурна съм, че можеш. На шиш ме въртиш ти. Но аз няма да се променя.
– Съжалявам – казвам, – но… не мога да обещая, че няма. Ще излъжа, ако го кажа.
Изправя се с все същата усмивка.
– Чудесно, устройва ме идеално. Хм!
Илюзията ми за самоконтрол е разбита. Когато съм близо до него, законите на физиката имат друг смисъл, просто не мога да владея пространството си, тялото си, кръвта си. Каквото и да направи в този момент, ще бъда единствено благодарна. Аз съм напълно, абсолютно поразена, вдъхновена, щастлива, цяла. Той е като дрога.
– Искаш ли нещо за пиене или хапване? – очите му греят.
– Не, тази вечер прекалих с всичко. Кога приключват тези снимки? – нямам търпение да започнем същинската работа.
– До няколко дена, надявам се. Какво ще бъде времето утре? – намига ми.
– Е, ти ме вземаш на майтап вече. Това беше спонтанно и случайно, но логиката говори, че ще е топло и мъчно. Не знам какво точно ще снимаш, но яко ще се изпотиш, ако има екшън.
– Ха-ха. Ще видим, ще вземем повече вода и кърпи.
Ставам да си ходя.
– Лека нощ – казвам и отварям вратата.
Слага ръка на нея през рамото ми и тя се затваря. Сърцето ми се обръща в гърлото, трябва да го преглътна обратно надолу.
– Не искам да плачеш – говори в косата ми, съвсем тихо.
– Добре – шептя и се отскубвам бързо по коридора.
В стомаха ми се завихря кълбо. Не се обръщам. Какъв приятел е той, така ли прави един приятел? Думите – добре, могат да изразяват и загриженост, но да застава толкова близо зад мен, че да усещам дъха му, неговата миризма, да ме кара да се боря с оная Елена, която искаше да се отпусне назад в него, мамицата ѝ и на нея, няма да стане!
Лежа и поритвам нервно чаршафите. Чаршафите нямат никакво значение, те не са виновни. Колко бързо се свиква с хубавото. Предаде ли се вече моралистката, която му дръпна оная реч последната вечер в Ню Йорк. Може би тя не се е предала, само че сега го познава, този, който опровергава всичките ѝ предразсъдъци. Но кое не му е наред? Не може да е всичко това, което тя приема. Не може да е само това. Сигурно има още от него, което я държи нащрек. Трябва да има. И то може да е най-дълбокото, най-опасното. Спомням си, че каза как може да плува, но аз го плаша. Тогава говорехме за познанието и за неговия източник, поне аз така смятах, но дали и той е говорел за същото. Накара ме да обещая, че някой ден ще му кажа за моето. Бе по повод думите ми, че религиите са част от заблудата. Ако се изправим пред това, наистина
ще е страшно, не искам да е това. Досега винаги ме изслушва, когато го допускам до тази част от себе си, но нито веднъж не ми подаде знак за своите вярвания. Крие ли нещо, или просто е атеист? Да е атеист, е много по-добре. Как искам да знам кое го води, кое формира същността му? Някак вътре в себе си знам, че свърже ли тази най-дълбока причина да го има, с правото да я позная, ще докаже онова, в което вярвам аз самата и което вече му разкрих частично. Независимо от всички мои мисли съществото ми се е разпознало в очите му. Няма да му преча. Това откритие е негово, то му принадлежи по силата на Вселената, на този неин закон. Той е този, който ще го разбере, когато и да било. Аз ще го чакам. С ума си разбирам, че сега е невъзможно да се случи. Но вярвам в него, дори му го признах почти несъзнателно. А не биваше. Няма да му преча повече – трябва да измине сам пътя си, само тогава ще заслужи отговора. Как е възможно да е в тялото точно на Сам Мейс? Защо не можеше да е в обикновен човек? Да е в някой възможен. Каква мисия ми изпрати, Боже? И искаш да се справя, нали, искаш да живея тук, да го гледам, да го слушам, да знам, че е моят… целият ми свят, моето друго аз, а да не се намесвам. Това трябва да издържа, нали? Съзнавам, че нарушавам закона за мисленето, но то е заради другия – на получаването. Да, не смятам, че е възможно, не и преди да го заслужа, както и той следва да го заслужи. Но съм благодарна, напълно, всеотдайно благодарна.
Ритам чаршафите, очевидно имам дисбаланс. Трябва ми медитация. Сега ли да я направя, вече е нощ, навън е още мокро? Какво пък? Ставам, намятам си една фланела и излизам тихо през терасата. Дано никой да не наблюдава камерите. Тъмно е, трябва да си светя с телефона къде вървя. На него изписва 01:10 часа. От дърветата се чуват разни животински или по-скоро птичи звуци, не съм сигурна. Леко подухва. Не си давам сметка къде точно отивам, но няма къде другаде освен там. Във водата се виждат само отражения, чува се познатото бучене, но сега е някак страшно. Не мога да седна, защото е кално.
Оставям мислите на воля. Мама с нейните притеснения, защо ме кара да се чувствам така, сякаш трябва да се оправдавам пред нея? Снимките, които ми показа Крис, трябва да му отговоря утре. Сам го предупреди да не ме занимава с някакви негови неща, може и това да е имал предвид. Защо го третира така, изглежда ми несправедливо, но може би си има основание. Роуз ще ме издъни някой път, без да разбере, смешно е. Дженифър… дали правилно тълкувам сигналите ѝ? Парите… защо толкова много? Вече не изпитвам вина за тях, не чак толкова, но мога ли да ги приема за свои? Знам, че отговорът на всички въпроси е само един – любов и приемане, но имам нужда да стигна дотам и чрез осмисляне. Главата ми бълбука, а само исках да потече правилно потокът от долу нагоре. Каква ли е в момента аурата ми? Дали редом с мен стоят други същества и ме успокояват? А дали мога да ги видя? Оглеждам се. Какво ли очаквам? Не виждам нищо, освен че в къщата свети. Това е на първия етаж, а аз изгасих в стаята си. Дали и той не спи? Ооо, не пак, не искам да ме хване, че съм излязла. Трябва да се върна, без да си светя с телефона. Боже, води ме, ти напред, а аз по тебе! Стъпвам внимателно и се опитвам да съм тиха. Стаята, която свети, изглежда наистина е неговата, поне така трябва да е разположена. В нея се вижда почти всичко освен Сам. Няма да гледам, не е редно. Продължавам и стигам до моята. Давам си сметка, че вечер и при мен се вижда така, може би трябва да видя как да закривам. Влизам и отивам да светна. Леле, какво съм направила по пода! Кал! Ужас, какво да правя с това? Измивам си краката и джапанките в банята. Ще отида до кухнята да потърся някакъв парцал.
Влизам в пералното. Ето – кофи, препарати, всичко. Прехвърлям ги да видя кое…
– Какво правиш?
Подскачам и се халосвам в пералнята. Той стои по тениска и шорти на вратата.
– Сам, изкара ми акъла. Търся с какво да си почистя.
– Сега? Роуз ще го направи утре.
– Ще засъхне.
– Какво си направила? Да не си убила някого?
Е, какво да му кажа сега? Престани да ме хващаш!
– Старая се да не го направя – отговарям на шегата му и взимам един голям парцал.
– Ама ти се иска – той ме следва.
– Сам, как може в 2 през нощта да вървиш след мен и да се смееш, защо не спиш?
– Как може в 2 през нощта да чистиш нещо, което си направила дотогава? И защо не спиш?
Влизам в стаята, а той по мен. Започва да се смее още повече, като вижда следите.
– Радвам се, че ти е забавно.
Мокря леко парцала в банята и се връщам в спалнята. Набивам на колене и започвам да обирам калта. Определено се забавлява, а това като че ли ме ядосва.
– Искаш ли да ти изнесем леглото да спиш отвън, да не се мъчиш повече? – пита.
Напушва ме смях. Отивам да си изпера кърпата, и пак се връщам:
– Ти какво скиташ из къщата? Утре на системи с кофеин ли ще те държим?
– Не мога да заспя, виждам, че и ти. Да бяхме изгледали поне някой филм.
– Предпочитам да можех да заспя, чак ме е яд на мене си – отговарям.
– Нямам хапчета за сън, не мога да ти услужа.
Разсмивам се, и без това нямаше да взема.
– Какво се смееш?
– Няма да ти кажа.
– Защо?
– Защото само питаш – хиля се и ставам отново да изпера парцала.
– Ама… – запъва се.
– Трябва и ти да ми отговаряш понякога – обаждам се от банята.
– Вече изчисти, сега успокои ли се?
– Хич. Утре ще приличаме на два таласъма с кръгове под зачервените си очи. На мен ще ми да дете да нося нещо тежко на снимачната, така, ако може стотина пъти да го разнеса от единия до другия край, дано се уморя, че да ми дойде акълът и да мога да спя утре.
– Ако мислиш, че това ще ти помогне, заблуждаваш се. Следобед бях в залата, но няма полза – ето, хиля се в стаята ти посред нощ, не ми се спи, а трябваше да съм скапан – прави пауза. – Хрумна ми… ако и другите не са спали тази нощ, повече няма да готвиш – смее се.
– Сега пък и виновна излязох? – клатя глава. – Нищо, другия път, като приготвя нещо, всички ще ядем, а ти ще ни гледаш отстрани, без да го опиташ дори!
– Заплашваш ли ме? – забавно му е. – Ти ме заплаши! Ще ме държиш гладен!
Прави се на потресен. Протяга ръце, сякаш е изтощен и ми се моли.
– Това ли предизвиквам – смях? А трябваше да е съжаление. Леле, трябва да си сменя професията.
– Справяш се, просто съм безжалостна към хора, които си подритват късмета – продължавам да се смея.
– Точно така, права си. А ако аз сготвя, ти ще ядеш ли?
Сядам на леглото.
– Ммм… ще ми трябват ли лекарства после? – питам и го разсмивам отново.
– Опитай се да поспиш, хайде! – казва. – Лека нощ!
– Лека нощ, Сам!
Става сериозен, после се усмихва тъжно и излиза. Защо е тъжен? Кой знае какви проблеми си има, едва ли ще разбера някога, въпреки че е много мил. Зад забавното му отношение е вкопчила ръце като в решетки на затвор една драматична същност и не е нужно да съм специалист, за да го виждам. Може би затова е добър актьор.

Глава четиринадесета
Младите

Ден 12-ти (четвъртък)
Алармата звъни и подскачам. Разтягам се, но слепоочията така ме стягат.
В кухнята заварвам Роуз и Дженифър. Наливам си кафе, закусвам, но все още никой друг не се появява. Моля Роуз да направи още кафе, за да вземем с нас.
Идва Кристофър и поздравява. Сяда и си взима филийка.
– Джени, на колко си години? – опитвам се да я заговоря след малко.
– 19 – отговаря ми тя.
Хм, мислех, че е по-малка. Поглеждам Крис настоятелно, иска ми се да внимава в разговора. Той седи точно срещу нея, а аз заобикалям стола ѝ .
– Когато си млад, всичко ти се струва лесно – продължавам. – Наслаждавайте се на това време, докато е още в ръцете ви, деца! – и стрелкам Крис с очи.
Той усеща, че искам да му кажа нещо повече, и вече ме слуша. Навеждам се към Дженифър, за да не чува майка ѝ .
– Джени, ти си много красива, мила. Вероятно момчетата ти досаждат.
– Ами… – сигурно се срамува да ми отговори, но знам точно какво не ми казва. Тя не е била сред мажоретките в училище, но сега красотата ѝ просто разцъфтява.
– Когато аз бях на 19, нямах никакво самочувствие, дори се срамувах как изглеждам, но това беше глупаво, защото, знаеш ли какво – беше само в моята глава. Имаше момчета, които ме харесваха, но единственото, което им позволявах, бе моето приятелство. И те се разочароваха, разбира се, на 19 години едва ли затова търсеха вниманието ми. Останалите не ме доближаваха, бях изградила около себе си щит – широки дрехи, които да ме прикриват, грубо отношение, неподдържана коса, сещаш се. А ти си прекрасна. Виж! – натъртвам и поглеждам Крис, защото е насочено повече към него. – И с пусната коса, и с вдигната също. Може ли?
Прибирам косата ѝ и я вдигам назад. Всъщност не я лъжа – така мисля.
– Така се открива още крехкото ти вратле и лицето ти светва. Сега добави блясък в очите! Усмихни се, нищо не краси лицето повече от радостта. Крис, как мислиш – с пусната коса ли е по-добре, или с вдигната?
– С вдигната, но и иначе… – той отговаря напрегнато, о, това е добре.
– Тя не е същата, нали? – питам го.
Той поклаща глава за да и свежда поглед. Не може да е по-чудесно! Джени се изчервява.
– Видя ли, Джени? Не само аз мисля така. А ако приберем малко и това… – прихващам блузката ѝ в талията и гърдите ѝ се очертават по-ясно, – ставаш неотразима. Не се крий, дете, сега си млада! Изпъчи се, сложи си гланц и се радвай на всеки хубав ден! Тези дни ще отминат. Не се превръщай в 30-годишна тъжна жена, която не може да заспива вечер, защото е твърде строга към себе си. Моля те, Джени! И не е важно дали някой ще те оцени, ти трябва да приемаш себе си, просто трябва. Ти си съкровище. Да питаме ли мама?
Обръщам се към Роуз, а се оказва, че Сам вече е тук и всички са вперили погледи в мен. Самата Роуз е зяпнала, тя се спуска и прегръща дъщеря си.
– Крис, може ли за малко, докато баща ти закусва? – казвам и излизам.
Сядам в дневната, Крис идва след мен и също сяда.
– Разбираш ли, Крис? Трябва ли да обяснявам?
– Разбрах те, да – казва и поклаща глава.
Усмихвам му се, той е умно момче. Не знам какви ги е вършил, за да са предпазливи всички с него, но не виждам нищо лошо в очите му.
– Ще пренасочиш ли предложението си сега? Към мен то стои нелепо, а има някой, на когото ще пасне идеално.
– Хъм! – подсмихва се.
– И… ако все пак ме снимаш, трябва да знам – намигам му и ставам.
Връщам се в кухнята. Дженифър ме гледа с ококорени очи. Тя е бонбон, а е толкова срамежлива, чак нередно. Зачервена е, а така е още по-хубава. Изпращам ѝ въздушна целувка и тя се усмихва широко.
– А така! – казвам ѝ развеселена. – За това става дума.
Мейс е готов. Взима чантата, която Роуз е приготвила, и излизаме. По пътя ми прехвърля разни номера от телефона си, които трябва да имам. Сред тях са такива на хора, които още не съм виждала, като сестра му, някакъв доктор, още един адвокат и още двама телохранители. Колко хора работят за него изобщо? Неусетно придобиваме някаква рутина заедно. Спи му се, виждам го и знам защо. Изваждам термоса и му наливам. Усмихва се и просто го изпива. Твърде сме изморени, за да говорим. Боже, как ще работи днес? А нощес се смееше. Дано оживлението на площадката го съвземе малко!
Времето наистина е задушно. Сам не показва с нещо да му е трудно. Снимат като първия ден. Този път режисьорът е в настроение и е видимо доволен, а аз си мисля, че може би просто се е наспал. На една от почивките онзи Маккелън от предния снимачен ден пак се завърта около нас. Говори общи приказки, сега не се опитва да ни провокира, но виждам как Сам се изнервя. Продължават да снимат. По някое време Грег идва отново при мен. Не прави нищо особено, просто досажда, но ми пречи да следя действието. Край на дубъла, Сам ме вика.
– Какво иска този?
– Сякаш му е скучно, не знам.
– Остана ли кафе?
– Ще проверя, но е късно вече да пиеш.
– Някой звънял ли ми е?
– Не.
– Добре, дай вода тогава! – посяга и му подавам бутилката. – Не се притеснявай да го разкараш, ако ти досажда.
Следващ дубъл.
– Концентрирай се! – казвам и изчезвам оттам.
Подпирам се на една от колите от реквизита и наблюдавам.
– Сам е изнервен нещо, а? – Маккелън пак се е довлякъл, но не съм видяла.
Не му отговарям нищо.
– Тормози ли те много? – продължава той.
– Не – рязка съм. Как си позволява този?
– Трябва да си много добра, особено ценен кадър.
Поглеждам го остро. Ама вече ще се ядосам.
– Ходи чак до NYC – два пъти, за да те наеме.
– По какъв начин това има отношение към теб? – питам го спокойно, но вече съм готова да му оскубя веждите. Опитвам се да гледам и сцената.
– Пропуснахме два дена снимки заради него, т.е. заради теб. Трябва да си струваш. Любопитен съм дали е така.
Егати!
– Аз ли да ти кажа, или ще питаш него? – сега не мога да крещя, но само да приключи дубълът…
Сещам се как Сам преби онзи Джеферсън. О, не, не бива да разбира.
– Предпочитам лично да проверя.
– Разкарай се! – изсъсквам. – Пречиш ми да гледам.
– Охо! Това вече е нещо – доволно възкликва Грег, явно заради агресията ми.
Край на дубъла.
– Съветвам те да изчезнеш възможно най-бързо – казвам и гледам къде е Сам, защото няма да изживея онова отново, но го изгубвам от поглед.
– Защо? Нервакът не е ли спал много снощи, а? – и ми намига идиотът.
– Ти глупав ли си? – вече викам.
Хората наоколо започват да се обръщат. Грег прави крачка назад и вдига ръце, като се хили. Виждам, че Мейс стои точно зад него. Недей, Сам! Нищо не казвай и най-вече нищо не прави!
– Глупав е – казва той и Маккелън се сепва. – Така му викаме.
Въртя глава за не, защото не съм сигурна колко точно е чул. Грег се изстъпва настрани.
– Ха-ха, много смешно! – иронично се обръща той към Сам и го подминава.
Мейс ме гледа яростно. Защо мен? Прави ми въпросителна физиономия. Няма да се обясняваме сега, показвам му с ръце знака за край на дубъла. Изведнъж се разсмива на глас. Грег се обръща да види какво става – това още повече дразни любопитството му сигурно. Сам целият е омазан, прашен, потен, знам, че е и изморен, подавам му кърпата. Приближава съвсем близо до мен и се привежда да ме погледне в очите, неговите се смеят. Предполагам и моите, защото съм щастлива.
– Аз приключих за днес – казва. – Ти също. Ще си ходим ли?
– А снимките?
– В другите не участвам. Утре пак.
– Ще се миеш ли тук, или така ще се прибереш?
– Преобличам се и идвам.
Пътуваме наобратно. Мисля си защо се държат така тези мъже, никога не съм искала да предизвикам някакво внимание, тъкмо обратното, усъвършенствала съм се да бъда невидима. Или проблемът наистина е в тях? Егати дългия път. Пит изпреварва и се олюлявам. Гадината му с гадина! Добре, че Сам не разбра.
– Елена, пристигнахме.
Усещам докосването по ръката си и подскачам. Леле, задрямала съм.
– Съжалявам! – казвам и грабвам чантата.
Колко ли съм спала, хъркала ли съм? Оле, ами ако съм говорила?
– За какво съжаляваш?
– Заспала съм.
– Престани, само малко беше – усмихва се. – Ти пи ли днес от кафето?
– Не.
– Ще ти се карам, ако правиш така. Влизай! – отново ме прикрепя с ръка. – Поне ще се наспиш тази нощ.
– Прибираме се по-рано, дали ще… – искам да питам ще вършим ли нещо друго днес, но ме прекъсва по средата.
– Не, почини си, и аз съм скапан. Само искам да те питам някои неща после.
А така! Сещам се какви.
Като се изкъпя, ще снема малко от тази тежест в слепоочията. Стоя под водата дълго и се разплаквам. Сега пък защо? Заради онова, което сутринта говорих на Джени и което после Грег ми при помни. Аз бях такова момиче – криех себе си, не исках никой да ме вижда. Та те забелязваха онези променящи се неща в мен, които така ме смущаваха. Гледаха само там. Те не можеха да говорят с мен – онази вътре, която рисуваше картини на душата си. Никой не се интересуваше от тези картини. Мисля, че това така и не изчезна с времето. Дори когато се появи Калоян, аз не успях да разтворя пъпката и да пусна цвят и аромат, въпреки че той беше чист. Бях на 20 и тогава ми беше времето. Мама го харесваше. Тя се надяваше да намеря пристан на неспокойствието си при него. Почти беше съгласна да ме предаде на него, макар и рано. Но самият Калоян не беше пристан, той не беше и кораб, повече приличаше на мен – на самото бурно море. Бе твърде сложна личност с дълбочина и потенциал, но носеше повече ин от мен самата. Нямаше да се справим с толкова много ин. Липсваше му инициативност, но драматизъм и двамата имахме в излишък. Изкарахме малко заедно, въпреки че после така и не излезе съвсем от мен. Когато стана катастрофата, мама така плака, сякаш губи свое дете. И аз се чувствах така – изгубих част от себе си, онази част, която рисуваше. Дойдоха години на отстъпление от света. Докато завърших университета, не исках да познавам никого. Онези двамата, които последваха Калоян, не заслужават спомена ми. Не мога
да ги изтрия за съжаление, но и на тях благодаря за уроците. Калоян го обичах като дете, имаше нужда от защита. Не успях да се превърна в жена с него, а имаше една жена в мен. Това е същата онази Елена, която сега е полудяла. Тя ме чака твърде дълго да я пусна, да ѝ отворя вратите на храма.
Чакай още, моя мила спътнице, не ни се дава свободата да препускаме волни покрай Дунава. Знам, ти си от древно племе; ти стискаш гривата на коня и летиш с него; обираш гола сутрешната роса от полята; косите ти са тъмни, с тях си играят децата ти; ти си воин, ти покоряваш с нежност; пръстта ти дава дърветата си, земята скалите си, изворите, плодовете си, защото ти си нейната жрица, пазиш тайните ѝ; ти си богинята на мъжа си, когото не си избрала, но си последвала, защото такава е силата ти – да го одухотворяваш до бог, да се свързваш с него чрез всемира. Ех, скъпа Елена, още си затворничка, разбирам защо се сърдиш, но не ме предавай, моля те! Душата ни има план, вложен от Създателя, трябва да го следвам. Трябва да издържа. Някой ден ние с тебе ще се върнем. Може би тогава той ще ни чака като някой друг, не като Сам. Водата се стича и отнася в канала твоето и моето напрежение, да ѝ благодарим. Та тебе крия от хората, скъпа непокорна Елена, не бива да те вижда никой друг, освен този, за когото си венчана на небето. Ти го разпозна и искаш да скъсаш оковите, които ти поставих, но търпи – в това е силата ти, забрави ли? А всички останали, които само кафеза ти виждат – е, ще ги изтраем някак. Само не плачи пред него, не трябва да ни вижда така! Не бива да сломяваме духа му!
След като се наплаквам хубаво, излизам от банята като празен лист хартия – чиста и безсмислена. Слагам си масло в косата и я подсушавам, гланц на устните – идея от сутринта, после си оправям ноктите, лакирам ги с почти прозрачния седефен лак, единствения, който имам тук, и сядам на леглото. Пускам лаптопа и разглеждам снимките, които Кристофър ми е пратил. На тях виждам оная Елена – затворничката. Какво ли виждат останалите? Съобщение от непознат никнейм. Представя ми се – млад мъж, еди-какъв си, еди-какво си. Оф, тази игра не е интересна вече. Но хората се развиват всеки по своему, нямам причина да съм груба. Отказвам му да пусна видеото, но си говорим за разни неща, поне ме отвлича от мислите ми, а и трябва да свиквам с американците, нали ми бяха така интересни, когато дойдох. По някое време онзи пак иска да ме види. Давай, не боли! Така си мислеше и преди, па после ти дойде акълът. Отговарям му и се показва хубав младеж, може би по-голям от Крис. На мен не ми пука как ме възприемат, защото само Сам има ключ от клетката на оная дивата. Говорим малко, но ме обзема чувството, че си губя времето, губя и неговото, извинявам му се и прекъсвам. Сещам се за приятелите ми, които живеят тук. Търся ги и им оставям съобщение. Чувствам се безполезна просто да си седя в леглото, мога да помогна на Роуз. Отивам в кухнята, но няма какво да свърша и там, тя вече е готова. Благодари ми за Дженифър. Не искам да ми благодари, и без това извърших вмешателство и не знам как малката гледа на това. О, тя била щастлива, уверява ме Роуз.