Пристигаме вкъщи. Дали мога да наричам така неговия дом? Сега живея тук, нямам друго, което да наричам „вкъщи“. Още съм същото тъжно момиче. Слага ръка на гърба ми, когато влизаме. Вече знам, че го прави всеки път, но пак изтръпвам.
– Оле-ле, какво е станало? – стъписва се Роуз, като ме вижда. Усмихвам ѝ се.
– Това е просто боя, Роуз, ще видим дали ще излезе. Ако ли не, е…
– Сваляй дрехите! – нарежда ми майчински. – Ой, ой!
– Аз ще си ги изпера, не се притеснявай!
Неудобно ми е да се занимава с моите неща, тя не е моя помощничка, а негова. Прибирам се в стаята си, с намерението да се заема с тази задача, но тя върви след мен с ръце на кръста. Струва ми се забавно, не очаквам това от нея. Сякаш много бързо ме прие като една от тях. Изчаква ме да се съблека по бельо и взима дрехите от ръцете ми, после излиза. Мила е. Ако не се изперат… О, хрумва ми нещо, ще им намеря приложение. Хвърлям се на леглото да си помечтая. Откъде ми дойде това сега – рисува ми се. Защо сега? Мислех, че погребах ...