Резюме: 

- Аз съм лоша лъжкиня. Лъжа всички, че ти не ми липсваш. Лъжа най-вече себе си, че съм добре. Лъжа и него,че не го обичам. 
Аз бях кълбо от болка и сълзи . Един съдбовен ден ме промени завинаги, но и той стори същото.

Глава 1

До онзи съдбовен ден животът беше повече от страхотен. Познавах Сам още малка. Запознахме се ,когато бяхме на 5 годинки. Когато станахме тинейджъри решихме да се целунем и да видим дали ще ни хареса. За наша изненада ни хареса повече от очакваното.

Той беше моят най-добър приятел,моето семейство,моят любим,моето всичко.

В онзи ден в който всичко се промени пътувахме с кола до родителите му. Той ми беше предложил брак и аз исках да им кажем лично. Те живееха на 2 часа път от тук.

Той караше колата, а аз от време на време държах ръката му и го целувах по бузата. Гледах да не го разсейвам много по пътя понеже беше зима и имаше сняг по улиците.

Изведнъж пътят стана много хлъзгав и Сам не можа да го удържи волана. Ние катастрофирахме.

Сигурно съм изгубила съзнание за известно време. Когато отворих очи ми се искаше това да е сън, но беше истина. Размърдах се леко на седалката. Кракът ми беше навехнат ,а главата ми кървеше. Завъртях главата си към него и се уплаших още повече. Потупах го, но той не помръдваше.

- Не, не, не... Моля те отвори очи. - заплаках

След малко се отказах. Излязох внимателно от колата и се огледах къде сме. Бяхме някъде по средата между нашият град и градът на техните. Отворих телефона си и се опитах да потърся сигнал.

-По дяволите. - изругах под носа си

Накрая хванах сигнал и се обадих на най-добрият ми приятел Едуин.

- Слава богу, че вдигна.

- Хей, какво става? Звучиш притеснена.

- По пътя за домът на родителите на Сам катастрофирахме.

- Какво? - извика притеснено

- Моля те... - сигнала почваше да се губи - Доведи помощ...-и прекъсна

Надявах се да дойде. Надявах се да ни спаси. Надявах се да спасят него. Аз съм едно нищо без него. Той е моят въздух. Сърцето ми бие благодарение на него.

Забелязах нещо отзад на колата ,което капеше. Беше бензин. Колата щеше да гръмне и не се знае колко време оставаше.

Върнах се куцукайки в колата и се опитах да го извадя. Беше безднадеждно... Той беше заседнал и не можех сама да го извадя. Реших,че няма да го оставя да умре сам. Ако него го няма, аз не искам да живея. Сгуших се в него и го целунах.

- Обичам те. - И очите ми започнаха да се затварят.

Отварям очи и ми отнема време да осъзная къде съм.

- Не, не мърдай. Лекарят каза,че трябва да си почиваш.

Брат ми стана от стола щом ме видя и веднага дойде при мен. Намирах се в болница. Значи са ни спасили.Това е добра новина.

-Трябва да го видя. Той беше много зле.

- Сара недей. - гледаше ме строго

- Къде е той Шон ? Кажи ми?

- Когато дойдохме с Едуин и с линейката ..беше твърде късно Сара.

- Не ,не не разбирам. Какво се опитваш да ми кажеш?

- Дойдохме и на колата и оставаше съвсем малко преди да избухне. Успяхме само да те извадим и да се отдалечим достатъчно преди да гръмне.

- Не,не,не.. Ти лъжеш. Защо лъжеш? - заплаках

- Истина е Сара. Съжалявам,знам колко се обичахте.

- Трябва да го видя.

-Спри се .

Не го послушах. Избутах го от себе си и тръгнах да го търся из болницата. Започна леко да ми причернява ,но се подпирах за стените .

- Сара! - извика брат ми зад мен.

- Трябва да го видя. Моля те.

Той се съгласи и ме заведе до моргата. Когато го видях припаднах.

И общо взето така мина и първата седмица в болницата. Наложи се да остана и втора седмица там. Постоянно плачех. Имах нервни сривове . Даваха ми успокоителни. Отказвах да спя и да се храня. След третата седмица ме изписаха. От там започна същинският ми кошмар.

Домът ми не беше същият без него, нищо не беше същото.