Лошата къща (2-ра част) 

ужаси

***

            Този път веднага се изправих и съзнанието ми мигновено се настрои към реалността, сякаш се бях събудил от аларма. Зловещата луна жълтееше през прозореца и унило се спускаше към хоризонта.

            Взех телефона и излязох от стаята. Нарочно не запалих лампата и не светнах фенерчето на апарата, за да може очите ми да привикнат по-бързо към тъмнината на мазето. Излязох през вратата и тръгнах по обраслата пътечка към задната част на къщата, където предполагах че се намира входа. Бурените и ниските дръвчета излъчваха златисто сияние - заради светлините на снишаващата се луна и уличната лампа. А режещият звук тук беше оглушителен.

            Входът на мазето се намираше в дупка, в която се слизаше през обрасли в бурени стъпала. Дървената му врата бе изгнила и килната на една страха. Докато се подготвях да вляза, поемащ дъх на големи глътки и треперещ от страх, звукът постепенно отслабна и след малко спря. Аз рязко бутнах вратата, която изскърца страховито, след което черната глъбина на мазето се показа пред очите ми. Включих фенерчето на телефона.

            Имаше ключ за лампа, но както и предположих, осветлението не работеше. Подът беше целия във вода, но бяха поставени огромни камъни, по които да се минава. В началото се движех по тесен коридор с разклонения за стаи, пълни със зимнина, инструменти, строителни материали. Всичко бе в паяжини и прах, вероятно тези неща не бяха пипани от десетилетия. Коридорът завърши с широко помещение, в което трябваше да се намира котлето за парното. Изведнъж през главата ми мина спасителна, но съвсем не успокояваща мисъл, че бездомник се е промъкнал вътре и живее сред тъмните стени. Котлето се намираше в малка ниша в ъгъла и бе почти ръждясало. По дясната странична стена бяха подредени полуизгнили трупи, а пред тях имаше чували с въглища. Миришеше лошо – нещо средно между развалени продукти, мухъл и въглени. На предната стена имаше рафт, отрупан с машинни масла, бои, лакове, а таванът бе толкова неравен и нисък, че на няколко пъти трябваше да се навеждам, за да не си ударя главата.

            Тук нямаше никой. И не живееше никой. А звуците навярно идваха от ръждясалото котле, което се гънеше и рушеше под напорите на времето.

            Точно преди да изляза, осветих за последно помещението и забелязах, че на лявата странична стена има множество драскотини, като че ли направени от нокти или остри предмети. Между тях различих надпис „Bog je jedan i velik”, (Бог е единствен и велик) от който ме побиха тръпки. И въпреки, че съм вярващ човек, думата Бог, намираща се на подобно място, ми изглеждаше някак злокобна.

            Излязох от подземието и се върнах в къщата, за да си довърша съня. Едва сега осъзнах каква бе атмосферата на онова място. Не беше само страха от неизвестното очакване - просто някаква тежест ме съпровождаше през престоя ми на онова място и тази тежест ме задушаваше и притискаше от всички страни.

            Събудих се отпаднал и с главоболие. Бях сънувал сън, в който отново се намирах в подземието, но то бе далеч по-светло и привлекателно. В съня ми се бе случило нещо, което не можех да си спомня. Както бях планувал, най-напред се запътих към голямата църква. Навън ръмеше ситен дъждец, който бе намокрил асфалта, покривите на къщите, тревите и листата на дърветата, а сивите облаци бяха завзели целия небосвод. Тази мрачна околност допълнително потискаше настроението ми.

            Сега около църквата беше пусто, но тя отново изглеждаше внушителна. Снимах я от няколко места, след което влязох вътре, запалих свещ и се помолих за здравето ми, както и за здравето на моето семейство. Помолих се, ако има дух в къщата, той да намери покой и да ме остави на мира. Също така се помолих, възможно най-скоро да ремонтират апартамента до гарата и да се отърва от това зловещо място.

            После отидох до квартала с блоковете и отново влязох в Арт кафе, кафенето от първия ден. Дори дойде същата сервитьорка - чаровното чернокосо момиче. Сега бе облечена с черен панталон и черна риза.

            - Ти беше българинът? - с усмивка попита тя, носейки ми кафето, палачинката и натуралния сок.

            - Същият - усмихнах се в отговор.

            - Свикна ли вече с нашите порядки.

            - Свиквам. И ми е приятно да го правя - намигнах й, сетне й подадох парите за сметката и бакшиш.

            - Хвала пуно - тя ме удостои с толкова красива усмивка, че сърцето ми подскочи от вълнение.

            Този епизод, както и силното кафе с хубавата палачинка, ми върнаха доброто настроение. Въпреки дъжда се разходих по центъра и по старата част, където направих доста снимки. На един площад, където седнах на някаква синя беседка, намерих безплатен wi-fi и публикувах снимките във Фейсбук. Също така пратих снимки на брат ми Иво, на един добър приятел и на бившата ми приятелка Криси (която преди време ме беше зарязала заради друг и на която незнайно защо продължавах да пиша). Брат ми и приятелят ми отговориха почти веднага, като ми пожелаха приятно изкарване. Ала Криси не ми отговори.

            После реших да хващам произволни градски автобуси и да се разхождам по различните квартали и местности. Но преди това, по път за спирката намерих място с Интернет и влязох в профила на Криси. Беше ме махнала от приятелите, но не ме беше блокирала, така че пак можех да я следя. Снимките с мен ги бе изтрила, а постоянно качваше снимки с новия си приятел, който ми се струваше най-големия смотаняк на света. Мамка му, предпочитах да мисля за духовете в къщата или за нервните колеги, отколкото за нейното безразличие.

            След като ме напусна, ми обеща да сме приятели и да поддържаме някакви отношения. Само че аз продължавах да й пиша, а тя продължаваше да не отговаря.

            Хванах автобус номер осемнадесет и слязох на някакъв квартал недалеч летището, до което отидох пеша. След това, с автобус седем се озовах в друг квартал, където имаше руини на стара крепост. Трети автобус ме откара до Шкодренското езеро, и аз прекарах повече от час, загледан в стоманено сивите му води. Тогава не валеше, но облаците продължаваха да надвисват тежко над земята. Там, в някакво заведение, обядвах рибена чорба.

            Когато следобед слязох на центъра, отново бе започнало да вали. Отидох до площада, където по-рано бях хванал Интернет и видях, че много приятели са харесали снимките, а някои са коментирали. Брат ми беше написал да му пратя още снимки, Криси, както очаквах, не ми беше отговорила. Затова бързо се отдалечих от дъждовния и полупразен площад и отидох на спирката, където да хвана автобус за Толоши.

            Запътих се директно към къщата. Днес не ми се пиеше бира, а и имах малко запас от храна, така че спокойно щях да си вечерям и да си легна. Бях приел вече факта, че звуците в къщата са дело на старото ръждясало котле - макар да се стараех да не мисля за онова "убождане" по рамото ми, белегът от което почти бе изчезнал.

            Вътре свлякох мокрите дрехи и ги пъхнах в старата пералня в банята, а облякох сухи. Навън все още беше светло, но здрачът прииждаше и сивото небе постепенно почерняваше. По едно време погледнах през прозореца и видях, че пред дворната врата стоят две момичета с чадъри и си говорят нещо, като чат-пат поглеждат към къщата. Взирайки се внимателно с изненада установих, че едното е сервитьорката от "Арт кафе", която сутринта ме обслужи.

            Нямах представа какво търсят или дали търсят мен, но присъствието на това момиче накара сърцето ми да се разтупти по-силно. Без да му мисля, хукнах през стаята и излязох от къщата, всред студения дъжд.

            Правейки се, че оглеждам едно ниско дръвче, аз рязко се обърнах и хвърлих поглед към двете момичета, които ме гледаха изненадано.

            - Охо, здравейте! - усмихнах се на сервитьорката и отидох до входната врата, за да й подам ръка.

            - Здрасти - отвърна смутено тя, приближи до вратата и ми пое ръката - Тук ли живееш?

            - Тук ме настаниха. Това е железничарско жилище А вие какво правите в това време? - заговорих уверено, надявайки се да ги задържа още повече.

            Другото момиче стоеше няколко крачки по-назад. Беше с руса коса и с много красиво лице.

            - Ние... ами живеем малко по-нататък. Тук сме, защото... - тя се смути още повече - защото къщата ни е интересна.

            Помислих около минута, за да си преведа думите й, след което отворих вратата и ги поканих:

            - Заповядайте на по кафе, ако искате.

            - Ох, стига с това кафе вечерно време – тя ми намигна - ние само минавахме и ще се прибираме. Живеем по-надолу. Всъщност, аз съм Андреа, а това е Любица, моята братовчедка.

            - Драго ми е - Любица се приближи и ми протегна ръка.

            - Аз съм Даниел. И на мен ми е драго.

            - Той е от България и си пие кафето при мен - Андреа каза на Любица. Момичето кимна е ме погледна с усмивка.

            - Щом живеете наблизо, значи ще се виждаме. А и утре сутринта може да се видим в кафенето.

            - Няма да е утре. Утре почивам.

            - Аз също почивам. И мисля да се поразходя с влак до морето.

            - До Бар ли? Защото до там достига железопътната линия.

            - До Бар и Сутоморие. Ще хвана сутрешния влак.

            Двете момичето са спогледаха, след което русата Любица ми каза:

            - Ние сме от Сутоморие. Тук сме под наем.

            - О, чудесно. Ще предам специални поздрави на града.

            - Непременно. И когато се видим, ще разкажеш дали ти е харесало.

            - Разбира се.

            Помислих си да ги поканя да дойдат с мен, но се отказах. Щеше да е твърде нахално, най вече от страна на чужденец, който говори развалено техния език. А и едва ли щяха да се съгласят. Махнахме си за довиждане и аз се прибрах.

***

            Тази вечер нямах посещения от нетленни същества, нямаше ги и стържещите звуци през нощта. И макар че отново заспах трудно, ослушвайки се за неведоми звуци, на сутринта се събудих в седем, изключително бодър, свеж и отпочинал. Слънчевата светлина, отразяваща се в насрещната стена ми показваше, че денят ще бъде хубав.

            Докато ходех към автобусната спирка, аз постепенно си спомних съня, който сънувах снощи. Отново бях в мазето на къщата и отново (както в предишния сън, веднага след слизането в мазето) то бе светло и приветливо. Бях радостен заради хубаво събитие, което ми се беше случило, и затова с нож дялах в стената надпис „Бог е…”. До мен имаше жена, в която може би бях влюбен. Не я виждах, но чувствах присъствието й.

            Навярно тези сънища бяха резултат от твърде големия уплах, който бях изпитал в мазето. Надписът „Bog je jedan I velik” все още не можех да го изкарам от съзнанието си и навярно нямаше да излезе дълго време. Неусетно стигнах до гарата и слязох от автобуса. Колегите дневна смяна бяха започнали работа преди повече от половин час, но аз нямах намерение да влизам при тях, затова се запътих към чакалнята. Влакът за Бар беше композиран на втори коловоз и аз побързах да се кача. След малко в купето ми се настаниха още хора, а в осем без десет влакът потегли.

            Първо минахме през Шкодренското езеро по някакъв мост, сетне отново се появиха планините, а накрая влакът влезе в дълъг тунел. През това време се замислих за Андреа и Любица. Те бяха казали, че къщата им е интересна. Вчера проведоха хубав разговор, но дали не трябваше да ги разпитам повече за къщата? Дали тя им е интересна заради слуховете? Или че е известна като „лошата къща”? Може би знаеха нещо за нея.

            След моста веднага навлязохме в Сутоморие и аз се приготвих да слизам. Имах час и половина в този град, след което щях да хвана друг влак за Бар. Гарата беше на центъра и много близо до крепостта и централния плаж и разгледах всичко за малко повече от половин час. Сутоморие беше приятно градче, с много туристи и чист въздух. През някоя почивка щях да дойда тук, да седя цял ден на плажа и да се прибера с някой вечерен влак (разбира се, преди това мислех да посетя Будва, Котор и Херцег-Нови). Но днес бях планувал да отида в Бар, така че се върнах на гарата и кротко изчаках следващия влак.

            Бар беше значително по-голям от Сутоморие. Гарата беше близо до центъра и до централния плаж, но Старият град и крепостта бяха на няколко километра от тук, навътре в планината. Все пак бях почивка, а и още не беше обяд, така че отидох до горе и разгледах стария град с крепостта, като направих доста снимки. После се върнах на центъра, където видях голямата църква и двореца на крал Никола, след което изядох голям сандвич с плескавица. Накрая в някаква тоалетна облякох шортите за плаж и се разположих удобно на един шезлонг, поръчвайки бира от близкия бар.

            Плажът беше от камъни, но водата бе толкова чиста, че навътре можех да видя пасажите с риби. Щом се потопих в солената вода, насъбралото се в последно време напрежение за миг се отърси от мен. Забравих за проблемите в работата, забравих за страховитата къща, която обитавах. Гледах върхове на планините, гледах и безкрая на морето - под звуците на множеството хора - и имах усещането, че съм някъде в рая.

            Привечер, пречистен от проблемите и въодушевен от отминалия ден, аз отворих дворната врата на къщата. Настроението ми помръкна, редом с отиващия си ден, и на мен ми трябваше време за да се реша да вляза навътре. Но точно когато тръгнах към входната врата, зад гърба ми чух вик "ей".

***

            Сърцето ми затуптя игриво, когато видях Андреа и Любица пред дворната врата. Андреа беше с риза и къса пола и виждах стегнатите й крака. Обърнах се и тичешком отидох се озовах пред тях.

            - Минавахме оттук - усмихна ми се Андреа.

            - Аз тъкмо се прибирах.

            - Как беше екскурзията? - попита тя.

            - Разгледах и Сутоморие, и Бар, а накрая прекарах няколко часа в морето. Ще отида пак.

            - Радваме се, че ти е харесало.

            Изведнъж Любица ме стрелна със следния въпрос:

            - Знаеш ли, че тая къща е известна в цяла Черна гора?

            - Известна ли? - погледнах я втренчено.

            - Има много статии и предавания, в които се говори, че е прокълната и обитавана от духове.

            Макар че предполагах за какво можеше да става дума, отговорът сякаш размекна краката ми.

            - Известна е като "Лошата къща" - добави Андреа.

            - Един колега ми каза за това. Но не знаех, че е известна в цяла Черна гора - отговорих и се изненадах от сипкавостта на гласа ми.

            - Много хора са идвали тук с камери, а някои казват, че са виждали и усещали разни неща. Имаше дори телевизионни предавания за нея. Но от управата на железниците казват, че всичко това са глупости. Преди една седмица разпитвахме съседите ти. Никой не искаше да говори за нея, а тези отдясно ни изгониха - каза русото момиче. Изговори думите бързо и възбудено и около минута осмислях казаното.

            - Ами незнам - бях объркан. Макар че компанията на тези момичета беше много приятна, информацията за къщата вече ми идваше много. Къде, по дяволите, ме изпратиха колегите черногорци? Дали нарочно ми дадоха това място, защото съм чужденец и не знам историята й.

            - Ехо, унесе се... - чувах, че Андреа ми говори.

            - Бях се замислил.

            - Попитах те дали можем да влезем.

            - О, разбира се. Заповядайте.

            Първоначално мислех да мълча за странните преживявания, за да не ме мислят за някой, който иска да прави сензации от слуховете. След това си рекох, че ако им спомена, че тук няма нищо и това са само слухове, те можеха да се откажат от преследване на целите си. Или поне от мен, като техен спътник. Още от първата среща с Андреа в "Арт кафе", аз усетих добрнамереност и душевна красота в нея. И макар че в ума ми често присъстваше бившата приятелка, аз я харесах. А сега сякаш Господ ми я пращаше. Сякаш ми нашепваше безмълвно "Човече, нейният интерес е свързан с теб и сега е МОМЕНТЪТ  да се откопчиш от миналото”. Любица също бе красиво момиче, но я чувствах някак по-студена и по-дистанцирана от братовчедка й. Когато седнахме на масата в хола и аз им сипах по чаша натурален сок, който взех преди малко, казах следното:

            - В мазето, на едната от стените има надпис "Bog je jedan i velik".

            Те рязко се обърнаха към мен:

            - В мазето ли? Къде е мазето?

            - Входът е отзад. Но я първо ми кажете какво точно знаете за къщата.         

            - О, кей – отговори Андреа и продължи - През деветдесетте години тук е живял Никола Давидович, известен като "Черногорският Чикатило". Убил е жена си, децата си, както и още няколко съседи, които е примамил да му дойдат на гости. Застрелян е при полицейска акция в къщата - каза Андреа.

            - Сравняват го с Чикатило, най-вече защото е бил учител и е живял в къща, собственост на железниците. Иначе казват, че убийствата ги е  извършил от ревност, защото се съмнявал, че съседите спят с жена му. Говори се, че е бил много силен и агресивен - добави Любица.

            - Разбирам - казах.

            - А ти защо си ходил до мазето. Да не си преживял нещо?

            - Да - признах си и добавих - на два пъти ме будеха силни удари по парното. Вторият път слязох долу, за да видя откъде идват. А преди това нещо ме убоде по рамото, ето тук – аз показах едва забележимия белег.

            - И какво видя долу?

            - Нищо, освен рафтове, полуръждясало котле, криви стени и надпис "Bog je jedan i velik". После излязох.

            - Друго видя ли?

            - Не. Целият под беше във вода. Имаше много буркани по рафтовете.

            - Това е повече отколкото сме очаквали. Може ли да видим мазето?

            - Добре.

            - Но първо ще се приберем у нас да вечеряме и после ще дойдем – каза Любица, но Андреа веднага й опонира:

            - После ще стане много тъмно. Хайде сега, набързо.

            Не че сега не бе тъмно, но мракът още не си бе отишъл съвсем. Взех телефона и тримата излязохме. Когато заслизах по мрачните стълби към мазето усетих, че зад гърба ми момичетата дишат неравномерно, като на пресекулки.

            - Хваща ме страх – чух тихия глас на Любица.

            - И мен. Но може да нямаме друг шанс.

            Аз също се бях напрегнал, може би дори повече от тях. Сърцето ми буйстваше в гърдите като влак, минаващ с голяма скорост през наставите на релсите. Не исках пак да влизам тук, чувствах мястото тежко, негостоприемно, студено. Компанията на момичетата ми беше приятна, ала от друга страна се налагаше да отговарям и за тях. А те, макар да имаха самочувствието, че знаят много за мястото, че са подготвени за всякакви гледки и осезания в тази „лоша къща”, не бяха преживели необяснимите събития, които аз преживях. И все пак, ако досега мислех, че съм преживял нещо необяснимо и страховито, то това, което ни се случи след като отворихме скърцащата врата, удари толкова мощно разсъдъка ми, че дълго време след това не можех да дойда на себе си. И мисля, че точно в онзи момент започна моя кошмар.

            - Няма ли лампи? – запита Андреа след като прекрачихме прага. Видях, че държи неподвижно телефона пред лицето си, навярно снимаше или правеше видеоклип. Въпросът й мина покрай мен без да достигне ума ми. Защото не можех да повярвам на очите си.

            - То не е същото – казах изумен и стъписан, неспособен да помръдна от мястото си.

            Мазето беше много по-различно от това, което видях първия път. Под слабата луминесцентна лампа, около която кръжеха безброй насекоми, се виждаше сух, равен коридор, с прави стени и дървени врати. Плахо пристъпих напред и усетих как напрежението в тялото ми се разхлаби, а сърцето нормализира ритъма си. Бях като в транс, под хипноза; мушиците и пеперудите минаваха покрай главата ми без да ме докосват.

            - Напред ли? - зад мен се извиси гласът на Андреа, толкова силен, че за малко да ме заглуши. Обърнах се и видях момичетата плътно зад мен, държащи телефони с включени фенерчета. Бяха парчета реалност в цялата объркана обстановка.

            - Има му нещо на мястото. Не е същото – пак казах аз.

            Незнаех дали момичетата разбират какво им говоря. Те продължаваха да изучават с любопитство светлото подземие, да надничат през малките ромбоидни стъкла на дървените врати, да оглеждат стените и тавана. Помислих си дали да спра, да им обясня, че предишния път видях съвсем други неща и че мястото може да е опасно за нас. Ала се отказах. Може би защото някаква част от мен си мислеше, че онзи ден съм се заблудил или че това е съвсем друго помещение.

            Коридорът завършваше с широка плъзгаща се врата. Знаех, че там трябва да се намира помещението с котлето, с кривите стени и таван и надписа „Bog je jedan I velik”. Приближих до него и хванах кълбовидната дръжка на вратата, но не я отместих. Беше ме страх. И то много. Очаквах вътре да има кръвясал мъж с яростен поглед, държащ голям касапски нож; или полтъргайст, местещ предмети; или ходещо мъртво тяло.

            - Какво има? – попита зад мен Андреа.

            - Защо спря? – добави и Любица.

            - Ей сега.

            Поех дъх, издишах шумно и дръпнах вратата.   

            Помещението беше празно и беше същото като онзи ден, само че стените бяха чисти, а котлето – ново и без ръжда.  Навсякъде имаше рафтове и те сега бяха пълни с най-различни вещи. Направи ми впечатление, че таванът до отсрещната стена, който онзи ден бе нисък и неравен, сега бе висок и прав, с две светещи крушки по него. Зловещият надпис също го нямаше.

            - Чакайте да направя още един клип – каза Андреа, след това натисна копчето на телефона и започна да говори – Сега сме в „лошата къща”, аз съм Андреа, а с мен е Братовчедка ми Любица и… ти как се казваше?

            - Даниел.

            -  ...и с Даниел, който е българин и е настанен тук… - тя обиколи с телефона цялото помещение. През това време аз проучвах стената, в която предишния път бях съзрял надписа Bog je jedan I velik. Тя бе прясно измазана със сива мазилка, а пред нея имаше дървен стол. 

            - ААА!  - изпищя Любица, която се намираше в средата на стаята. Аз и стреснато се обърнах към нея.

            - Там видях нещо – тя посочи напред, към малък рафт на предната стена, вляво от котлето.

            Аз и Андреа отидохме до нея и се загледаме напред. Не виждах нищо. Андреа беше насочила телефона си в тази посока.

            - Видя ми се, че нещо мърда. Сега няма никой. Хайде да се махаме! – Любица беше уплашена.

            - Не виждам нищо – отвърна братовчедка й.

            И в същия миг зверски РЕВ закънтя в помещението. Идваше от нищото, от въздуха над нас.

            - Да бягаме! – викнах силно и повлякох двете момичета към вратата.

            Появиха се и стържещите ЗВУЦИ  – сякаш някой търкаше метална тръба в металното тяло на котлето.

            - Божеее! – викаше Андреа докато бягахме по коридора. Набързо излязохме през отворената врата на подземието и хукнахме по стълбите. Озовахме се зад къщата, треперещи и дишащи тежко, а звуците от подземието продължаваха да ехтят в мрака като страховита призрачна симфония.

            Постепенно звуците заглъхнаха и ние с бавни крачки излязохме от двора. Къщата тъмнееше като гробница.

...край на втора част...