Фло обичаше мекото лятно утро, опипващо с ласкавите си слънчеви пръсти града. Слънцето заливаше първо терасата на нейната мансарда. Галеше топло по лицето Изкушаваше очите да се усмихнат на новия ден.
Фло скачаше от леглото с грацията на дива котка. С устрема на ястреб. С трепета на пролетно цвете. Изхлузваше синия сатен. Оставяше го да се плъзне безпомощно по тялото, леко, като милувка. Да се увие около краката и като обожанието на любим мъж. Онзи, който посрещаше в съня си, нощ след нощ. Приласкаваше го с цялото очакване, което струеше от душата и. Чуваше гласа му, нежен като морска вълна. Измъчваше я. Играеше с думите. Всички онези думи, които копнееше да чуе. Всички онези признания, които жадуваше да и разкрие. Сънуваше сивите очи, помътнели от желанието да бъде негова. Озверели от неспособността да направят стъпката в реалния свят.
Фло пиеше топлото кафе с мляко. И мед. И канела. Аромата побъркваше сетивата. Оставяше я омаломощена от доволство. А Сена блестеше сияйна, могъща и спокойна. Мамеше я със сивото на неговите очи...
Джан-Карло усмихнат до бяло, поздрави. Както правеше ден след ден. Махна с вестника, който беше купил за нея. Както всеки ден. Вдигна пакета с топли кроасани, които приготвяше сам, за нея. Ден след ден. Кроасани със сладко от боровинки. Любимите и.Обожанието му беше тихо, приятно, ненатрапчиво. Той я боготвореше. Разглеждаше я с окото на ценител. Рисуваше я в мислите си. Понякога и на хартия.
И този ден изкачи стълбите до мансардата на един дъх. Влетя в стаята, като топлия вятър. С упованието на поклонник. Парфюмът и се вряза в сетивата му. Безмилостно. Живанши... Сред хиляди би я познал. Уханието на кожата и се сливаше по неповторим начин с парфюма. Джан-Карло притвори очи, както всяка сутрин, притихнал . Тя му приготви чаша топло кафе. Както всеки ден. Борзаята се шмугна елегантно под ръката му, чакаща милувка. Както всеки ден...
Джан-Карло седна на терасата, сред зелената пищност на розите. Зачете написаното от нея предната нощ. Ножове се забиваха в сърцето му на всеки ред. Разкриваше копнежа и. Намираше болката и. Изпиваше сълзите и.
Тя пишеше силно, с жар. Пропускаше точките, защото мисълта и препускаше бясно, като лавата, която хранеше тялото и. Джан-Карло усещаше погледа и. Немия въпрос. Виждаше малките, нежни ръце, които разчупваха топлия кроасан. Завиждаше на хрътката, за привилегията да целува лицето и, без повод. В израз на вярност и благодарност.
- Кой е той, Фло?
- Не знам...
Един въпрос. Един отговор. Ден след ден.
- Позволи ми да те нарисувам, Фло!
Зелените очи проблеснаха странно. Живи изумруди. Джан-Карло настръхна. Хвана графитите. Заграби алчно купчина листа. На някой от тях беше писала тя.
Обезумя от страстта на художника. Последва крехката извивка на талията. Предаде се на мекия овал на гърдите. Изнемогваше в дългата линия на бедрата. Съсипваше се в дребните, изящни костици на ходилата. Спусна буйното червено на косите, в гъвкави водопади по ръцете. Изви кораловото изтезание на устните и. Когато зарисува изумрудите в очите и, спря. Застина в очакване. Почувства, че тя беше хищника. В очите и нямаше копнеж, нямаше тъга, нямаше милост... Джан-Карло разбра, че е изгубен. Осъзна, че навътре в себе си, тя беше клада. Създадена от пожарите на безумна страст. Със смелия замах на майката-природа. Един съвършен, див хищник. Безпощаден в решението си да вземе душата му.
Фло осъзнаваше мощта си. Тя не спря да изисква. Не поиска да свърши тормоза. Не се посвени да вземе всичко от него. Нагло. Студено. Осъзнато.Той беше роб. И тя си отмъщаваше кърваво за сълзите. За онзи, който обичаше. Чиито писма чакаше. Чийто глас чуваше. Чието лице милваше. И в чиито ръце се предаваше стенеща нощ след нощ, в сънищата.
А той оставаше там, във виртуалния свят. Тя също витаеше там, призрачно. Тя беше неговото морско цвете.
Галерията се пръскаше по шевовете. Джан-Карло се щураше нервно сред хората и се чудеше дали тя щеше да дойде. Всички искаха една картина. Единствената, която не се продаваше. Беше наелектризирала въздуха. Беше влудила критиците, които коментираха скритата страст, безумната любов, невероятното зелено в очите на модела.
Кристалът политна към земята. Разби се оглушително на хиляди, болезнени парченца. Джан-Карло се обърна, а студеното сиво на две очи се впи в сърцето му. Той видя. Видя съня на Фло от плът и кръв. Мъж. Толкова силен, че можеше да отнеме завинаги червенокосата му магьосница. Мъж, който можеше да подчини на силата си неговата дива котка. Да я опитоми.
И другият разбра. Жестокостта в очите му убиваше безпощадно. Чувстваше се като господар, на чиято територия някой бе посегнал. Беснееше ядно, че някой друг беше видял с очите си неговата Фло. Омайницата, чиито писма го държаха буден всяка нощ. В безсилие. В желание. Платното разяждаше мъжкото му его. Очите изтичаха от ревност.
- Защо, Фло? - Тя беше част от него. Там в забранената градина на щастието. Там, където неговата малка жена не можеше да влезе. Не искаше да се откаже. Той имаше права. Така, както не можеше да се откаже и от жената, на която беше казал „да"... Обърна се, за да си тръгне. Да избяга от лудостта си. А я видя. Посипана със звезден прах. Ефирна в разкош. Поруменяла от вълнение. Неспособна да си тръгне.
- Тази вечер една картина на „млада жена с хрътка" достигна рекордна цена. Тя беше продадена за невероятните... - гласът заглъхна в нощта.
Един художник водеше своята нимфа край прохладния бряг на Сена. Монмартр грееше странно пуст. Сякаш безкрайно щастлив под зеленото на дърветата.
Паважът следваше закачливо стъпките им. А реката тихо плискаше вълните си в унисон с топлата самота на нощта.
Тя беше свободна. Свободна да прелее силата си в истинска, реална жена. Джан-Карло щеше да се дави в зеленото на очите и ден след ден. Щеше да рисува с обожание нежното тяло. Щеше да губи ума си нощ след нощ, докато прави любов с нея. Щеше да оковава косите и в ръцете си от страх да не изчезне през нощта. И щеше ден след ден да се пита:
- Мое ли си, морско цвете? Моя ли си наистина, Фло?
© Деси Мандраджиева All rights reserved.
Поздрав!