Както повечето хора, така и Стамат Пеев мразеше да бъде унижаван, въпреки че до известна степен беше свикнал с издевателствата, което се дължеше най-вече на факта, че жена му имаше изключително лош характер.

  Може би точно поради лошия характер на половинката си Стамат стана ловец. Ловът му даваше възможност да се измъкне от леговището на звяра, да подиша чист въздух, да побъбри с приятели, да удари няколко питиета, без да му дуднат на главата и не на последно място, да изразходва агресията си като постреля по същества, които са имали нещастието да се родят с козина или пера.

  Та на въпроса за унижението. Стамат не се имаше много с шефа на ловната дружинка, но го траеше. Толкова много неща бе изтраял, та един тъп шеф на ловна дружинка да не може да изтрае. Но днес онзи бе прекалил, бе го изгонил и му бе заповядал веднага да се прибира вкъщи. И защо? Заради някаква си бутилка вино. А другите, те не си ли пийват? Нещата се били променили напоследък, дрън–дрън. Той ще ми каже на мен колко да пия!

  Свел глава, Стамат крачеше тежко по отъпканата пъртина и си мислеше дали няма опасност да загуби хобито, което бе единствения светъл лъч в живота му. Колкото повече се приближаваше към селото, толкова по-мрачни ставаха мислите му. В крайна сметка реши следващия път, ако има такъв, да си наляга парцалите и да си пийва тайничко от манерката, за да не дразни онзи наглец, дето се мисли за голям шеф. Настроението му постепенно се пооправи.

  На хълма край селото майка и дете се замеряха със снежни топки, толкова бяха погълнати в играта, че не го забелязаха дори и когато им махна с ръка. Познаваше ги – Марина, жената на автомонтьора, и четиригодишния ù син Пепи. „Хубавица е Маринчето и една добричка такава… а аз на какво чудовище са нахаках ” – помисли си Стамат и извади „резервата” – двестаграмово пластмасово шишенце пещерска ракия, за да си допие. Не му се прибираше в къщи, а и краката му бяха започнали да натежават. Седна да си почине под едно дърво.

  По едно време замъгленият му поглед попадна на някакво тъмно петно, мержелеещо се на отсрещния склон. После петното се раздвижи и придоби очертанията на заек. Развълнуван, Стамат трескаво посегна към пушката. Чак такъв късмет не бе очаквал. Изправи се неуверено на крака, вдигна оръжието и се прицели. Но заекът, усетил сякаш, че някой не му мисли доброто, хукна към близките храсталаци. Стамат не успяваше да го вземе на мушка. Направи няколко крачки напред в търсене по-добра позиция за стрелба, но за нещастие се спъна в корен и се просна тежко в снега. Пушката изгърмя.

  По някаква случайност надигна кънтящата си глава тъкмо навреме, за да види как на стотина метра вляво, на хълма, младата жена извива гръб, размахва ръце, прави нещо като недобре изпълнен балетен пирует, след което подгъва коляно, залита назад  и се търкулва надолу по хълма пред очите на втрещеното си от ужас детенце.

  Стамат се надигна, седна и се втренчи тъпо в димящото дуло на пушката. Пепи изпищя и се втурна към майка си, която лежеше неподвижно, без да дава никакви признаци на живот. Стамат се хвана за ствола на дървото и с мъка се изправи на треперещите си крака. Разтърка очи, впери очи в проснатата в снега Марина, а после в детето ù, което вече плачеше жално, паднало на колене пред нея.

  Стамат постепенно се поокопити, напрегна замъгленото си от алкохола съзнание и започна да мисли: „Тя явно е мъртва. Но аз не съм виновен. Просто паднах и пушката гръмна. Нещастен инцидент. Да, нещастен инцидент. А и малкият май не ме видя. Дали ме е видял? По-скоро не. Преди минути и другите гърмяха там, в дерето. Ползваме едни и същи муниции, така че никой няма да може да докаже чий е смъртоносният изстрел. После ще изчистя хубаво пушката. Ще заобиколя и ще вляза в селото откъм планината. Хубаво е някой да ме види откъде идвам. Така. Ами следите? Следите са проблем, но тук са минавали и  други хора. А и сега прехвърча сняг. Ако завали силно, ще затрупа следите. Каква беше прогнозата? Не му мисли толкова, изпарявай се оттук. Да, обаче детето ще се прибере вкъщи и ще каже какво е станало. А може и да има мобилен телефон и да се обади по него. А може и да се обади по мобилния на майка си. Тя със сигурност има. Ще дойдат тук за минути. Дори да не ме видят, ще видят следите ми. Свършено е с мен. Ще ме вкарат в затвора. Но ако мине време… Да, спомням си, казаха че следобяд ще завали сняг. Детето ако не се прибере… и ако никой не се обади…”

  – Пепи! – провикна се с дрезгав глас Стамат. – Какво става? Защо плачеш?

  – Чичо Стамо! – проплака детето и хукна презглава към него, зарязвайки тялото на майка си.

  – Явно сега чак ме видя – промърмори под носа си Стамат.  

  Детето вече беше на метри от него.

  – Ела при чичо. Кажи сега какво стана?

  – Чичо Стамо, мама падна… не ме чува… аз … опитах да я събудя… бутах я… но тя… не мърда… има кръв… лошо… тя нали не е… нали не е…

  – Спокойно, спокойно, няма страшно.

  Детето се метна в прегръдките на ловеца и се сгуши като уплашено животинче. Той го погали по главата и се отправи към близките храсталаци. Докато крачеше, прокара пръсти по нежното му вратле и усети ускорения му пулс, после се заслуша в пресекливото му дихание и в треперливите му хлипания. Едно продължително стискане за вратлето… и за минути…

  – Чичо Стамо, защо гледаш така? Тези храсти дращят … защо…

  Стамат се колебаеше, а времето летеше. Но той беше решен да го направи, защото мътното му съзнание нареждаше, че  няма голяма разлика дали си убил един или двама – все си убиец. Сключи пръсти около врата на Пепи…

  – Леле, Стамате! – провикна се някой откъм хълма и Стамат подскочи като ужилен, извръщайки се назад.

   Марина се тътреше към тях накуцвайки, като час по час бършеше с длан разкървавения си нос.

   Стамат преглътна, ухили се тъпо и бавно се отдръпна от сащисаното дете. Долната му челюст бе виснала леко, а адамовата му ябълка играеше нещо подобно на кючек. За момент бе успял да се превъплъти в ролята на селския идиот.

  – Щях да се пребия, Стамате – бърбореше развълнувано Марина. – Нещо гръмна наблизо и така подскочих, че загубих равновесие и се изтърколих надолу по склона. После нещо ми се губи… сигурно съм припаднала за момент. Леле, да знаеш как си треснах кратуната! Добре, че е здрава и само носът ми леко пострада. А ти, Пепи, уплаши ли се, миличко? О, горкичкото ми! Няма страшно вече, ела да те гушна. Не, не, мама няма да те носи, защото я боли крачето. Хайде да се прибираме. Ох, добре, че си бил наблизо, Стамате, щото малкият е плашлив и сигурно още щеше да плаче… Впрочем… ти ли гръмна…

  – Ами… аз… таковата… един заек…

  – Е бива ли така? За малко да се утрепя.

  – Аз… аз… без да искам…

  – Ей, не се засягай. Извинявай. Какво си виновен ти, че ми е слаб ангелът. Така де. Я ела вкъщи да пийнем по едно. Да знаеш свекърът каква люта ракия е направил, сърцето ти направо отива в петите, а и туршийката тамън е станала, само че е с лук, не знам дали обичаш лук. Хайде стига си се кокорил, тръгвай с нас. Нещо ми се виждаш блед, да не си болен? Хайде, хайде, Стамате, не се назлъндисвай!