Безскрупулните скрупули или когато лудата държеше ключовете и не искаше да ги използва. Отваряше си вратите с фиби за коса, шперцове или всякакво други видове подръчни материали. Е да, ключовете бяха у нея, но това е защото беше просто клептоманка, а истинската и мания бяха ключовете.

Джени живееше в голям бял апартамент. Живееше с много духове вътре. Всичките й съквартиранти я подлудяваха с глупавото си присъствие и с още по-глупавите си въпроси. Преди лудата с ключовете живееше с родителите си. Те се отказаха от нея, тя просто избяга от тях. Искаше само да живее собствения си живот далеч.

Тя порасна много красива. Имаше интересно съчетание на мисли и събития в главата си. Но лудостта в красивите й, зелени очи беше и си остана там. Черната й коса ги смекчаваше и ги правеше по-мили и усмихнати.

Джени си имаш своя философия за всичко. Тя рисуваше и свиреше на пиано. Всичко, което я заобикаляше, й доставяше удоволствие, а най-много колекцията й от ключове. Събираше ги от всевъзможни места. Изучаваше ги, имитираше ги. Тя имаше красиво черно-бяло ковчеже от слонова кост, гравирано със слънчогледи, там тя слагаше своите съкровища.

Джени имаше много приятели. Това се дължеше на нейната невероятна усмивка, винаги беше сладка, забавна, приказлива, добра. Всички знаеха за нейните налудности, но на никого те не пречеха. Всички мъже бяха влюбени в нея, тя спеше с всички. Нищо не й пречеше. Безскрупулна. Луда. Красива.

Всички вази в къщата бяха напълнени със слънчогледи. Любимите  цветя. Толкова жълти, така свежи. Нейните слънчогледи. Бяха като едно цяло. Нощем слънчогледите й се усмихваха, нощем разговаряха с нея. Бяха толкова лъчезарни. Внасяха неописуем живот в дома й.

Лудата беше подредила своя дом семпло и стилно. Нямаше много мебели, но тя не се нуждаеше от тях.

Имаше ужасния навик да пуши. Спеше до късно. Обожаваше вкуса на виното. Мириса на кафе и канелени пръчици, които ароматизираха жилището й. Нямаше домашни любимци, правеше луди партита и събираше  всичките си приятели почти всеки ден. Имаше си всичко или поне не чувстваше липсата на нещо в малкия си личен хаос. Онази сутрин се събуди отново в единадесет часа. За последната седмица нещо я тормозеше. Всяка сутрин, от седем дни насам, ставаше в толкова часа. Всичко й се струваше странно. Стана и първото, което направи, бе да запали цигара и веднага след това сложи кафе в кафеварката. Взе вестника от под вратата, седна на масата и кръстоса крака. Зачете се: "убит еди-кой си", "починала еди-коя си", "еди-кой си бе намерен в дома си, бил се самоубил". Нещо я зачовърка. "Всички умират! Ами аз?" наля си кафе, сложи малко мляко вътре. Запали втора цигара. "Ще се видя днес с всички. Имам нужда от някого. Самотно ми е! Нещо се е променило." Ами да, него вече го нямаше. Не бе идвал и не й се беше обаждал вече седмица. Това я безпокоеше. Тя не разбираше.

Премести се в хола. Седна на дивана и зазвъня на някого. Никой не вдигаше - защо?! Звънна на друг номер. Говори кратко. Не беше доволна. Той бе неоткриваем.

- Къде, по дяволите, се бе покрил Виктор? - беше ядосана.

Стана, облече се и излезе. Не намери нищо от онова, което си бе наумила. Купи си свещи, канелени клечки, бутилка вино, пакет цигари и нова книга. Обичаше да чете. Направи покупки, за да задоволи всички свои слабости и полузадоволена закрачи по булеварда.  Телефонът й зазвъня лудо. Извади го и най-после прие разговора. Мина време. Усмихна се, той беше! Най-накрая. Искаше да се видят. Трябваше да поговори с нея.

Той бе луд по нея. Обожаваше я. Неговата слабост. Неговият адреналин. Тяхната връзка бе започнала отдавна. Той се беше примирил, че тя се нуждае да бъде с мнозина в леглото. Но знаеше, че тя го обича. Затова й беше простил. Разбираше я.

Качи се в асансьора. Отключи вратата и влезе. Запали цигара. Пусна си музика. Седна на дивана. Усмихна се и се загледа през прозореца. Най-после щеше да се наспи. Застина в усмивка и зачака нетърпеливо. Сърцето и полудяло, препускаше в гърдите й.

Виктор се появи най-после. Позвъни на вратата. Тя с трепет отвори и се нахвърли върху него. Обсипа го с безброй целувки и полудели въпроси. Бил по работа. Нямало го в града. Не можел да й се обади. Криел се. Бил изпълнявал поръчка. Нямало как. Тя трепна. Уплаши се. Не харесваше работата му.

Подаде и букет слънчогледи. Усмихна й се и влезе. Разказа й много неща, но не искаше да й даде подробности. Но тя знаеше. Усещаше. Сънуваше го. Той я прегърна и като всеки път като този, я взе на ръце и занесе в леглото й. Беше полудял. Чука я така, като никога преди. Разбира се, нея всичко, свързано със секса, й харесваше. Когато свършиха, тя запали цигара и отпи от виното си. Той по най-бързия начин се облече.

• - Тръгвам! Ела да заключиш! Ще ти се обадя! - и излезе.

            Разплака се. Беше и тъжно. Стана и се изкъпа. Най-дългия душ в живота й. Не разбираше.

Отново събра всички. Пиха. Танцуваха. Чукаха се. Целуваха се. Гледаха се голи. Тя заспа. А на сутринта, като по часовник - в единадесет. Ядоса се. Повтори своите сутрешни процедури. Беше ядосана, тъжна, неразбираща. "А сега какво? Ще го убия! Ще го напусна! Ще го убия! Аз ще си тръгна! Ох, ще го убия!"

Веднага се зароди пъкленият план. "Той ще умре! Никой не може да се отнася така с мен! Мразя го! Ще го отровя! Не, ще го застрелям. Всъщност ще го наръгам с нож. Може да го оставя, за да го убие работата му! Не трябва аз да го направя." Но не можеш да реши все още.

Седна на масата. Запали цигара. Сега вече бе сигурна в себе си. Бе решена, той си заминаваше завинаги. Остави му съобщение, в което му определяше среща на покрива на отсрещния блок. Там се срещаха от начало. Беше им много интересно. Играеха на криеница, пиеха вино, пушеха трева, правеха секс до полуда. Сега тя му устройваше същото мероприятие. Знаеше, че няма начин да не го изкуши.

Всичко бе готово. Срещнаха се там. Той бе изненадан от нейното лудо настроение. Целуваха се. Наливаха се с вино. Беше като пиршество за празните им души и голите им тела. Седнаха на голямото одеало. Тя запали тънката цигара и я вдиша. Замечта се с глава отметната назад. Сега всичко ще свърши и издиша зеления, отровен дим. И като отвори очи... наистина беше свършило. Той бе полетял вече надолу в оная бездна. Безпомощно разперил ръце. Безмълвно отворил уста.

Запали си цигара, допи своето вино и с триумфираща усмивка заплака. О, не беше от онзи горчив, съжалителен плач. А от онзи, доволния. Най-после можеше да започне лудия си живот спокойно и отново. Нямаше любовна лудост. Нямаше вериги. Бе отново тя срещу целия свят.