Опържим, съвсем забравих за хвърлените въдици, вчера хванахме две доста едри риби, е колко искам, на две въдици пет риби ли.

- Джейн, да проверя въдиците, съвсем ги забравихме - предложих

- Не сам, имам още малко работа тук, ще идем двамата - сериозно ми отговори

За наша радост на кукичките имаше  отново две едри риби, изчистих ги, измих палубата.Джейн ме наблюдаваше и отново се усмихна, явно доволна от сръчността ми и това, че вече влизам в ритъма за чистота и подредба на борда. Обяда беше като в пет звезден ресторант, по две парчета  пържено филе от риба, украсени с резенчета лимон, спагети, чаша портокалов сок и приятен апетит.

Излезнах на палубата, ето недостиг на костюма, няма джобове къде да си сложиш ръцете, как да кажа с ръце в джобовете се разхождам. А слънцето наистина жареше.

- Джейн, тук в командната е прохлада, да знаеш вън каква горещина е - насмешливо вметнах

И сякаш за да ме подкрепи, ''гласът'' съобщи '' Температура на водата 28 градуса, температура на въздуха 45,5 градуса ''

Е да, в открито море няма сянка от дървета където да се скриеш, топло е.

Топло ами, като сме се опаковали в тези неопрени, само свалените ципове напомняха, че може и без тази униформа, е щом е възприела така да се пътува, какво роптая, защо се качих на яхтата тогава, и на нея й е топло но търпи. Станал съм голям мърморко.

- Пит, надявам се това напред и малко е ляво да е остров Кипър - съобщи тя подавайки ми бинокъла

И наистина в маранята плахо се появи сушата. ''Виктория'' смело пореше водната шир.

Бяхме на 3-4 мили от входа на яхтеното пристанище на Лимасол. Джейн прибра платната, вероятно разговаряше с бреговата Администрация по радиостанцията, получи разрешение. Двигателят изръмжа, капитан Джейн уверено боравеше с руля и насочи яхтата  към входа на пристанището.

- Пит, хвърляй по три кранци по двата борда, два отзад на кила, не знам какво място са ни отредили - прозвуча в слушалката ми заповедта на Джейн.

Изпълних я веднага.

- Джейн, всичко е ОК- докладвах и зачаках следващо нареждане

Яхтата забави още ход, направи завой и се насочи с кърмата си към кейовото място.

- Пит, можеш ли да скочиш на кея и да швартоваш - прозвуча отново в ухото ми

- Да Джейн, едното швартово въже е надянато на швартовия кнехт,... другото също.

- Ще можеш ли да придърпаш яхтата с въжетата, Пит.

- ОК капитане, придърпана е и завързана - отговорих - Но ще трябва да провериш дали е правилно

Двигателят изрева отново и замлъкна. Дотърча и Джейн до въжетата, поопипа възлите

- Все пак ми е за първи път - смотолевих, опитвайки се да се оправдая с наведена глава.

- Винаги и навсякъде има първи път, моряко - през смях каза тя, разрошвайки късата ми коса - Но, справил си се великолепно.

Преоблечени в нормалните си дрехи, и  скоро се сляхме по кея  с тълпата туристи, зяпачи,  дребни търговци с преметнати през вратовете им табли със сувенири. Близвахме с наслада сладолед, снимки пред разцъфналите разноцветни олеандри или красиво обрязани палми. Бяхме като истински туристи, а не пътешественици, бих го нарекаъл. Вечеряхме в една таверничка с масички със запалени ароматни свещи. Някъде в далечината се чуваше мелодията на сиртаки.

Погледнах Джейн, беше замечтана и усмихната, шепнеше ли нещо...

Вероятно безсънието през изминалата нощ си каза думата. Налягахме в голямата каюта един до друг с прихванати длани и тишината, и умората изпариха всичко, освен желанието за здрав сън.

Няма петел да изкукурига или съседско куче да джавка, страх ме беше да мръдна, да не събудя Джейн. Обърнах леко глава. Тя бе седнала в леглото облечена в бял халат, през  отворената му яка любопитно надничаха връхчетата на гърдите й.

- Добро утро , Пит - тихичко поздрави тя - Има топла вода и кърпи в банята, чакам те

Колко малко му трябва на човек.

Голите ни тела се свиваха и отпускаха, устните ни сякаш ни оставяха без дъх, тръпнехме от удоволствието, шептяхме си нещо неразбираемо в ушите си.

Лежахме отново бездиханни, галехме в захлас телата си, отпуснати след случилото се.

- Пит, нали ти казах вчера, че винаги и навсякъде има първи път, ето случи се. За първи път се любя в яхтата в голямата каюта на спалнята,... за първи път - тихичко шепнеше тя и се притисна към мен.

Приятно начало на новият ден. След закуска тя се зае с документацията си горе в командната, а аз на стол на палубата с фрапе в ръка хвърлям разсеян поглед по кея.

Ех, колко му е да си безгрижен, да пътешестваш по света, стига да има някоя луда  глава, която да е до теб. Отпивах фрапе и ми беше леко на душата.

- О  мечтательо, нарушавам ли душевният ти мир -пред мен се смееше Джейн - Имам идея, вместо с яхтата, да идем ли в Ларнака с автобус, няма ли да е по-забавно.

- Джейн, ти можеш да четеш и чужди мисли ли - засмях се на свой ред - Докато се разхождахме вчера, видях къде е автобусната спирка за Ларнака, през 30 минути има автобус. Слагай фотоапарата, ако трябва и бинокъл в чантата и да вървим.

По пътя тя снимаше малките селца окъпани от зеленина на асмите пред къщите или самотни стари маслинови дървета, пусти скалисти  заливчета изкачащи встрани от пътя.

Ларнака, гъмжащ от туристи, разнородна реч се носеше навсякъде из старата част на града, историческата част, модерно казано.Отново снимки, зазяпване по табелите на някакви руини. И  най-доброто след местни и туристи отново бе, че никой на никого не пречеше с присъствието си и бяха вежливо усмихнати, с готовност да те упътят.

Пиехме студена бира с бюрек, нали турската част беше наблизо, иначе баницата трябваше да се казва тиропита. Не знам какво ми стана, поетично-патриотично ли, навярно от близостта на Фамагуста.

Изправих се до масата, заех поза на древен гръцки философ, и с патос започнах да рецитирам любими части от '' Писмо'' на Вапцаров

'' Ти помниш ли морето и машините

и трюмовете пълни с лепкав мрак?

И оня див копнеж по Филипините,

по едрите звезди на Фамагуста.

Ти помниш ли поне един моряк

нехвърлил жаден взор далече.

Там дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства

А бяхме млади, бяхме толкоз млади

А там високо във небето чудно, трептяха пак на чайките крилата

Небето пак блестеше като слюда

простора пак бе син и необятен

На хоризонта пак полека-лека се губеха платната всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко

Сега е нощ

Машината ритмично припява

и навява топла вяра

Да знаеш ти живота как обичам

и колко мразя празните химери...''

Джейн стоеше в захлас, поглеждаше ту мен , ту към другите масички.

- Питър, ти ме изумяваш, артист ли си. Какво беше това, а на английски как би звучало

- Дарлинг, това е Никола Йонков Вапцаров, български поет, загинал е млад. Той е учил във Военно Морското Училище и е пътувал с кораб по тези места. Стихосбирката му е '' Моторни песни'', но сега не се изучава в училище. Майка и татко са любители артисти и на семейни тържества го рецитират. Ще се опитам да ти го пресъздам на английски език.

Заех отново рецитаторска поза и започнах.

Завърших с поклон към нея и другите маси.

Джейн отново беше възхитена и възторжено заръкопляска. Последваха я и посетителите на заведението, и оживено коментиращи нещо.

- Браво, браво Пит, прекрасни стихове

- Само че сега  пристанището Фамагуста е в турската част на острова и нямаме разрешение да го посетим - вметнах със сериозен тон

Към масата ни се приближи човек, следван от момчето-сервитьор с табла с две големи изпотени чаши бира.

- Здравствуйте - поздрави на руски- Вот ето для вас,.. вие сте от България нали, а ние там сме от Русия, много добри стихове, всичко разбрахме когато рецитираше на български. Молодец.

Обясних и на него на руски кой е Вапцаров, човекът клатеше одобрително глава.

- Браво, маладец - и ме потупа по рамото - Ще разкажа на другите

Руснакът се отдалечи към масата си.

- Пит, българи ли са, харесало им е

- Не Джейн, руснаци са

- Руснаци - не скри учудването си тя - Но ти говориш и руски език, пак ме изненада

Сигурно ушите ми отново са почервеняли от неудобство, от срам или неловкост.

Наведох сякаш виновно глава и започнах да се оправдавам като малко дете.

- Да ти призная честно, учих , от една страна от нямане какво да правя, от друга в къщи на шега ни се присмиваха '' Еее, големи западняци станахте, загърбихте руския. Едно време беше престижно да учиш в Русия, а сега е модерно да учиш на запад '' Преди години задължително се е учил във всяка степен училище, но после вероятно са надделели западните езици.

Ръката на Джейн ме попляскваше нежно по бузката, после погалваше наплясканото.

Наслаждавахме се на студената бира и топлият ден.

Обратният път е винаги по-кратък. Автобусът ни стовари на спирката, хапнахме сандвич с кетчуп и горчица, по чаша сок и на яхтата.

           И днес се очакваше горещ ден. Какво пък, нали сме пътешественици и туристи, можем да се отдадем на плаж.Разпитахме за градския плаж и ето ни там.

Тихичко, спокойно, намазани с лосион се настанихме по шезлонгите си. Само тук-там се дочуваше разнородна реч, няма крясъци и писъци на разярени майки и рев на деца или музикални припеви на високи децибели.

- Джейн, искаш ли да поплуваме, надявам се ето за ония шамандури е захваната мрежата срещу медузи или акули

- С удоволствие

Топлата вода галеше телата ни, наслаждавахме се на спокойната й повърхност.

После отпивахме от студеното фрапе, сладолед или бъркахме в кутиите си с пържени картофки, бърборехме си смехории. Колко анекдоти  знам за морето, ама дали Джейн ще усети хумора, да рискувам ли,... по-добре не, защото после трябва да го разяснявам и да кажа , ето тук трябва да се смееш.Хубавото на плажовете е , че нямат работно време и не плащаш за времето за което си тук.

Поразмърдахме се след леката следобедна дрямка под чадъра.

- Дарлинг, можем да си вземем душ тук на плажа и бавничко да се пребираме, ще похапнем някъде по пътя, какво ще кажеш - предложих ей тъй на шега

Така и направихме....

следва...