Лудият Димо стоеше на кръстовището, усмихваше се на пешеходците и махаше на шофьорите. Той винаги изглеждаше щастлив. В днешно време щастливци бяха глупаците или лудите. Понякога се приближаваше към някоя кола и питаше:
- За къде си? Аз отивам в Лапландия, при Дядо Коледа! Ти виждал ли си го?
Някои от шофиращите се усмихваха, а други затваряха страхливо прозорците на колите.
Димо бе кротко момче. Никой не знаеше възрастта му. При лудите сякаш годините не си личаха. Не беше бездомник. Имаше дом, а самотната му майка се грижеше за него. Дружеше с бездомни кучета и един възрастен мъж на има Марин.
- Как си днес, момче? Намери ли някой да те откара в Лапландия? - приближи го Марин.
- Тия хора са глупави. Не знаят, къде живее дядо Коледа. И все едни намръщени. Дали не са болни!?
- Болни са, синко! Едни от едно, други от друго. Не остана здрав човек на света. Като ябълки са. Отвън здрави, а отвътре червеи ги гризат.
- Аз съм здрав! Сигурно за това съм луд. - усмихна се Димо.
- Да си луд е пр ...