Почти бяхме навършили три месеца в школата в Плевен, когато дойде и нашият ред да започнем да даваме караул. Разбира се, ходихме преди това на стрелби по близките полигони около града, от когато всеки помни първият истински гърмеж на Калашников, а и не само гърмежът, но и ритникът в рамото. Имаше хора, които ги държаха един или двама души, за да могат поне да запазят посоката на изстрела. И там не липсваха забавни моменти и при стрелбата, и при хвърлянето на гранатите.

Когато ротният ни каза да се готвим за караул, старите войници веднага започнаха да ни плашат с разни истории, едната от които беше наистина смразяваща. Разказваше се за един луд, който всяка нощ плашел часовите. Говореше се, че бил майор, синът на който му се паднал в ротата. Един ден, според някои, приятелката на момчето, а според други лично то имало рожден ден и помолило баща си да го пусне градска отпуска до вечерна проверка. Вместо това баща му го записал караул. Момчето същата нощ захапало дулото... Майорът полудял и може би повече от десетина години всяка нощ превръщал живота на часовите в ад. Старите разказваха доста детайлно как дрънчал с разни пръчки по оградите, как замерял часовите с камъни и как им говорел смразяващи приказки, като например “Ти ще умреш, майка ти ще те целува студен...” и други подобни. Разказваха как докато си ходиш някой те хваща за рамото и когато се обърнеш нямало никой. Как някой те хваща за крака и когато се обърнеш пак нямало никой. Цели хайки са били организирани да го търсят, но сякаш потъвал вдън земя. Но няма нищо странно. Знаел е поделението като пръстите на ръцете си. Всяка дупка, всеки храст, всеки склад и е можел да се скрие навсякъде. Първоначално си мислех, че това са изсмукани от пръстите истории на старите войници, за да ни плашат, но тези момчета, които се върнаха от караул наистина бяха преживели тежка нощ. Бяха недоспали и пребледнели, изглеждаха така, сякаш бяха видели призрак. Бяха изкарали първия си караул и се наддумваха да потвърдят истинността на разказите.

-         Човече, там е! Около четвърти пост. Замеряше ме с камъни!

-         Да, и аз го чух да дрънчи по оградите.

-         Без майтап! Старите не лъжат. Тоя ненормалник ми изкара акъла!...

След няколко дни дойде и моят ред да пълня автомата. Направиха ни подробен инструктаж, включващ от какво е това караул и има ли почва то в Българската армия, до какво не може да прави часовият на пост. Следобяд се строихме на големия плац на поделението и след следобедния развод тръгнахме към караулното. Бях малко на нокти заради чутото от момчетата, но какво пък... Най-много да ми влезне в поста и да го застрелям. Бях на нокти и от многото неизвестни. Разпитвах вече изкарали няколко караула как е, какво е, страшно ли е, но получавах само лаконични и откъслечни отговори. И всичките тези неизвестни ме плашеха.

Караулното помещение заради размерите си приличаше по-скоро на полицейски участък, отколкото на караулно помещение с арест. Имаше голям двор, с боядисани високи огради и тревни площи с дървета и няколко знамена във вътрешността. И това, и всичко друго в това поделение беше в големи пропорции, дори и времето. За да стигнеше човек от най-крайните спални корпуси до щаба бяха нужни повече от десетина-петнайсет минути. А самото поделение... Самото поделение беше като един малък квартал. Само главният плац беше с дължина шестотин метра и аз обичах да казвам, че това е като малко летище. Толкова беше голям, че когато паднеше мъгла, погледнат от единия край, плацът изчезваше в мъглата някъде по средата. Една пълна обиколка беше почти два километра. Там можеха да се строят почти две хиляди души войска, дори и повече. Когато марширувахме на тренировките за клетвата и всичките видове строева подготовка плацът почерняваше от набиването на кубинки. Сега като се замисля се чудя как така този асфалт е издържал толкова маршировки и маневриране на верижни машини, а нашите родни улици са изподупчени като след артилерийски обстрел...

Установихме се в караулното и първата смяна веднага тръгна по постовете. Началникът на караула беше капитан и макар да беше млад човек, неговото поведение издаваше характера на улегнал човек. Малко говореше, не прекаляваше с властното поведение и раздаваше заповеди със съвсем нормален тон. Питаше войниците кой от къде е, как е попаднал тука, родителите какви са... Искаше явно да се сприятели с войската. Явно целеше по-добро сработване. Все пак щяхме да бъдем заедно за едно денонощие.

След няколко часа и моята смяна тръгна към постовете. Макар и да беше уставно поделение нямаше никакви формалности. Отидох си на поста, момчето просто дойде при мен.

-         Поста сдадох.

-         Поста приех... - отговорих. - Нещо нередно?

-         Нищо. Хайде до по-късно.

След което останах сам. Все още се виждаше и аз си направих една обиколка, да видя печатите как са, ППЗ таблото, оградите... Поне да знам къде ще прекарам следващите два часа.

Постът беше една Г-образна задънена уличка, започваща от нещо като вътрешно КПП и свършваща в едни бодливи храсти. Тези храсти не ми харесваха. Онзи можеше и от там да влезе. Нищо че бяха тръни. Все пак не видях да има някаква дупка до външната бетонна ограда. На изхода се виждаха наблюдателните кули на другите постове. Видях един от нашите и му махнах. Отвърна ми със същото. Все пак не бях съвсем сам и имаше на кой да свирна ако станеше нещо.

Двата часа минаха сравнително бързо. Даже учудващо бързо. Може би защото си мислех за други неща. Там имаше време за мислене колкото му се иска на човек.

Като се прибрахме аз останах подчасови да пазя двора на караулното, а другите влязоха да си оставят оръжията. След малко излязоха на по цигара с чаша кафе. Не беше позволено да се пуши, но все пак и аз си запалих една. Капитанът нищо не каза. Явно уставът важеше само за звания от майор нагоре...

Следващият път, когато отидохме на постовете беше вече тъмно и мястото имаше съвсем друг вид. Приличаше по-скоро на изоставен концлагер, отколкото на “индустриална зона” на поделението, където през деня навсякъде имаше майстори, старшини и войници, отдаващи заслуженото на родината. Но сега мястото беше пусто, тъмно, плашещо и много самотно. Лампите бяха много на рядко, на не по-малко от стотина метра и се виждаше само около тях. Беше и много тихо. Някъде се чуваше оставен генератор, крясък на прелитаща птица и някой единичен лай на куче, както и далечното боботене на колите от града. За първи път оставах съвсем сам. Там компания ми правеше само автоматът, който ми даваше известна сигурност, заедно с двата пълни трийсетзарядни пълнителя. По принцип часови на пост беше най-самотното и тежко задължение в казармата. Отиваш на пост да изкараш съвсем сам два часа, без да има с кой да поприказваш, от кой да вземеш огънче или цигара, без модерните сега компютри, без интернет комуникациите, които могат да поддържат разговори в реално време, без мобилен телефон... Тогава бяха години, когато хората, които имаха мобилен телефон бяха един на сто души и никой от войската нямаше такъв. Както се казваше, на поста нямаше кой да напсуваш. Дори човек да имаше начин да напише писмо, то щеше да пристигне едва след една седмица, а не веднага.

Тази смяна нищо не се случи. Беше пълна скука. Нямаше какво да правя освен да търкам подметките от бариерата до тръните и обратно. Той и самият пост беше много малък и дори това не позволяваше много. Нямаше и вишка, както наричахме кулите, от където да се огледам в по-голям мащаб. Имах малко цигари, които ми даваха някакво разнообразие, но не запълваха цялостно времето. То и нямаше как. Те бяха малко, а и не исках да се тровя.

След смяната отидохме до кухнята с едно момче да вземем храна. Взехме и една голяма бака с чай. Полагаше ни се ободрителна напитка, за да не спим по постовете. Отделен въпрос бе колко помагаше. Хапнахме, изчистихме столовата и отидохме да почиваме в общата стая. То на практика ние така пазехме пирамидите с оръжията.

След няколко часа отидохме за пореден път на постовете. Същата картина, обзе ме същото... подтискащо чувство на несигурност, същият страх и самота.

Не мина много време откакто застъпих, когато откъм съседния пост отляво ми се причу някакво издрънчаване. Спрях и се заслушах. Нямаше нищо. След малко пак се чу, този път по-ясно. Спрях и пак се заслушах. Повтори се. Сякаш камъче се удряше в ламарина. Лудият беше излязъл. Дрънченето се чуваше от съседния буренясал пост, където имаше нещо като водна кула. Имаше телена ограда с мрежа между него и моят пост и единствените места откъдето можеше да влезе беше откъм бариерата и тръните. След малко се чу и стържене на пръчка по ограда. Този ненормалник не ми харесваше колко близо беше до поста. Напрежението в мен ескалираше. От къде можеше да влезе? Дали от бариерата? Или откъм тръните? Те бяха много нагъсто и нямаше как, а и аз щях да го чуя на фона на всеобщата тишина. Единственото място беше от към бариерата.

Отстрани на уличката до стените на складовете имаше нещо като тревна площ с дръвчета. Харесах си едно дръвче и легнах до него с насочен към бариерите автомат. Беше краят на есента и имаше много шума, с която покрих и без това матовата цев на автомата. Лежах така и чаках.Чаках и си шепнех...

-         Влезни ми в поста, копеле откачено! Само ми влезни!...

Мерникът сочеше бариерата, а дрънченето оттатък си продължаваше. Не знам колко съм седял, но останах докато не дойде другата смяна. След известно време чух скърцането на вратичката при бариерата.

-         Радев, новата смяна е, спокойно.

Почувствах облекчение. Станах, изтупах се от шумата и пръстта и закрачих към идващите хора. Посрещнаха ме с учудени погледи.

-         Какво правеше там легнал, бе човек? Да не спеше?

-        Чух лудия близо до съседния пост и го очаквах да ми дойде на гости. Абе страшно си е. Кой знае от къде щеше изпълзи змията... Поста сдадох, хайде да си ходим.

-         Поста приех. До после.

Закрачихме към караулното. До края на нощта нямаше кой знае какви стресове. Няколко човека казаха, че ги е замерял с камъни, че дрънчал по оградите... Такива неща. Не бе кой знае колко страшно, така както го описваха старите войници. Само излишен стрес от неочакваните по това време шумове. Нямаше проверки от началника или дежурния офицер и си позволих даже следващата смяна да подремна малко.

Може би беше въпрос на гледна точка, защото ми се беше паднал сравнително изолиран пост, в който имаше само две места откъдето можеше да се влезе и съм бил изолиран от главното трасе на лудия. Не знам дали щях да го застрелям. Може би... Все пак проникването на пост без разрешение се считаше от устава като нападение и можеше да се наложи, а и бях длъжен да използвам оръжие. А може би щях само да го раня. Кой знае?...